Днес колективният Достоевски
се пише от жени
Осем века руската словесност прекрасно минаваше и без жената. Всъщност, разбира се, тя не минаваше без нея: жената беше като руда за литературата; суровина, от която се извлича "образът".
Горчивите и обилни сълзи на Ярославна, на девицата Феврония, на бедната Лиза са споявали словесния градеж подобно на белтъка, с който в древността завинаги са скрепвали камъните на крепостта. Впрочем една такава крепост (вярно, не руска, а грузинска, но това не променя принципно нещата) все се рушала и рушала, въпреки че планината от яйчени черупки се виждала отвсякъде - като снежна шапка върху Кавказ. И тогава една магьосница разкрила тайната пред строителите на Сурам: никой враг не ще превземе крепостта, ако се намери прекрасен юноша, чието сърце да е изпълнено с такава любов към родината, че да се съгласи да бъде зазидан жив в крепостната стена. Такъв юноша, както си му е редът в легендите, се намерил. И Сурамската крепост застанала навеки като кост в гърлото на всички врагове (и пленила, както е известно, Сергей Параджанов с мощта и красотата на метафората). Цели 800 години жената е служила на литературата за такова сърце на крепостта. Полагала е кости в основите на руската проза и така е поддържала мита за нерушимото й мъжко начало. Съществува дръзка версия, че под името на Шекспир се крие дама с високо потекло. Но от цялата армия изследователи на "Слово о полку Игореве" не се намери поне един безумец, който да предложи хипотеза за някаква гениална игуменка, съчиняваща нощем в килията си загадъчната история за любов и предателства.
С една дума: времето течеше, а нас, такива надарени, пламенни и издръжливи, такива търпеливи и страстни руски жени, век след век ни молеха да стоим настрана. Дори поговорка измислиха, недодялана като повечето руски поговорки: "косата - дълга, пък умът - къс".
Зинаида Волконска блесна като очарователен куриоз и веднага - в Италия. Мъжката култура свирепстваше, а на жената "със сърце и ум" беше дадена декоративната роля на домакиня на салон или на кореспондентка, въпреки че епистоларното наследство на жените и приятелките от златния век прави чест на руската стилистика и мисъл. Сребърната плеяда на ХХ век не промени много тромавата мъжка менталност. Дори богатирският гений на Цветаева не разклати плебейското (мъжкото) пренебрежение към "женската" литература.
Бяха нужни 800 години и още две десетилетия, та затворените в бастиона на руската проза жени да разклатят някой и друг камък в градежа на обществено-културното (мъжкото) съзнание, с твърдите си чела да пробият отвор и, чупейки до кръв ноктите си, раздирайки кожата си по лактите и коленете, не жалейки дългите си коси и поли, стълпени се юрнаха към свободата. И общата въздишка на изпосталелите от копнеж по словото писателки вдигна като ураган такава вълна в родната реч, че плуващите в плитчините мъжки екземпляри се опитаха да изкривят мустакати уста, за да се присмеят на "женската проза", но се задавиха.
800 години и две десетилетия отгоре нашите посестрими трупаха сила в своето безмълвие. В началото на 70-те чудодейната поява на Петрушевска нанесе десантен удар. Мъжката проза не го усети веднага: първият сеизмичен трус бе усетен в театъра. И театърът изпадна в паника. Паника такава, каквато предизвика Чехов в началото на века. Театърът не знаеше как да поставя това тревожно бърборене, вкарано в кристалната решетка на желязната драматургия; не можеше да хване ритъма на нарастващата вибрация; зад купчината човешки карантии не видя чистотата на рисунъка. Заточиха Петрушевска в ъндърграунда, откъдето тя след двайсетина години излезе като мощен прозаик с плашещия диапазон на Има Сумак (ако някой помни тези космически сигнали).
Людмила Петрушевска подлежи на астрономическа оценка - като планета. Като Слънчевата система. Нейният космос създава свои светове, които се развиват не толкова по литературните, колкото по природните закони. Това е, съгласно диалектиката, спираловидното развитие: с всеки кръг на спиралата писателят се озовава в по-висока и качествено различна точка.
Новата й книга с мистична проза "Бях там" ("Я там была") включва и стари разкази от цикъла "Градините на другите възможности", но това е друга, нова Петрушевска, наистина преминала чертата и затова вече не толкова съчиняваща, колкото фиксираща. Усложнявайки се, тя някак магически става все по-проста. По-проста и по-млада. По-млада и по-силна. Това е свойство на гения. Разпукваща от неистовия си дар, тя цъфти непрекъснато и на всеки кръг от спиралата дава нови жанрове, сякаш нови филизи.
Като ползва достъпни вещества - червена мед, калай, живак и пепел от феникс, алхимикът получава своя философски камък. Своята поема ("курортен дневник") "Карамзин". Своите "Диви животински приказки". Страшната готическа новела и абсурдна бурлеска, в които с цялата си щърбава уста цвили гаврещата се помийна яма...
Когато критиката изпада в епилепсия по повод "суперпрофесионалиста" Сорокин, това, честна дума, е някак неловко. Всички те, тези лидери на книгопродажбите, разбира се, са смешници - велики и професионални. Но всички те са като членове на мъжки клуб, които се грижат основно за членството си - във всички смисли на тази дума...
Людмила Петрушевска е абсолютно самотна, като маратонец. Но тъкмо в тази нейна "самота на бегача на дълги разстояния" като във фокус се събират и пречупват лъчите на съвременната "женска проза" - силна и разнообразна, обединена от едно скъпоценно качество: чувствеността.
Без да има мащабността, "извънгабаритността" на Петрушевска, която си пробиваше път към Божия свят мъчително и кърваво - много по-благополучно и затова сякаш по-рано, ставайки практически първа лястовица на женската литературна пролет, през 1983 година излетя от родовото си гнездо Татяна Толстая. Лек беше полетът й, лек и свеж. Въздушният поток на нейните пронизителни и точни разкази я издигна веднага високо-високо (прочее не чак толкова, че да се задуши в разредените слоеве) - наравно с най-добрите (мъжки) майстори на жанра: Казаков, Шукшин, младия Пиецух, младия Валерий Попов и пак младия Попов, но Евгений.
Най-добрият от всички - Довлатов - тогава почти не познавахме, той вече двайсетина години пишеше своите шедьоври изключително за "чекмеджето" си, по това време вече пет от тях - в емиграция. Така че Татяна издържаше на всякакви сравнения. И пак, въпреки поговорката, тя сама направи пролетта. Следейки как чисто и артистично шлифованите й крилца рисуват в синьото небе, публиката аплодираше "новата женска проза".
Толстая, извънредно приличаща на дядо си в лакомията и светскостта, беше пълна противоположност на Петрушевска, която, колкото и да е странно, също приличаше на дядо си, разделил трагичната съдба на мнозина руски мислители. Времето при едната винаги е през деня, по пладне, при това курортистко пладне, което искри с лукавата игра на светлосенките и с ослепителните извивки на реката. При другата времето е нощ. Бездънна, опасна, самотна. Но именно полюсите затварят трептящ кръг. В рамките на тези полюси се кондензира полето на напрегнатото женско слово, осигурено със зрелост на чувството.
Именно това ме кара да мъкна от пазара Улицка и Рубина, например. А не, да речем, Сорокин, не Шишкин и не някакъв идиотски Баян Ширянов (не цялото това звездно братство, което буквално възприема апетитната теза на същия този Сорокин: "темата за иглата е била, е и ще бъде главна в съветската литература". А също така темите за физиологичните отделяния, еднополовия секс и прочие гадости).
"А, за това ли става дума!" Не, не съм феминистка. Тъкмо феминистките не могат да търпят писателите и изобщо жените, които култивират дадените им от природата различия от мъжете. Веднъж ме пуснаха срещу осем люти лелки в пряко предаване - невинна полемика, игри момински. Искайки да избягна разправията, аз, така ми се струваше, вкарах дискусията в научни рамки. Разположих си цитатчетата и започнах да се правя на важна, като говорих за теорията на Карен Хорни - ученичка и опонентка на Фройд. Теорията горе-долу е такава: През ранното си детство, като откриват у момчетата онова, което на тях им липсва, момичетата започват да изпитват завист, чувство за ощетеност и т. н. Това горчиво детско откритие се запечатва в женската психика като комплекс, казано по-просто, за недовършеност.
Природата на безполовата идеология на феминизма (лелките изтръпнаха) не е нито политическа, нито социална. Тя е дълбоко физиологична. Избивате детската си досада по повод своята недоокомплектованост. Предаването мина без линчуване, но суматохата беше голяма...
В смутните години, когато Татяна Толстая се активизира до степен най-накрая да напише роман и да досъчини своя козов "Пис-пис" ("Кысь"), вече нищо не можеше да компрометира женския сборен отбор. С попътен вятър вече се носеше Людмила Улицка (едва ли забелязвайки гърчовете на половинчатата критика, за която традиционната руска проза е като трепетликов кол за вампира). Вече слезе на руския бряг Дина Рубина, разположила ароматната си стока: неудържимото забавление на Пурим, замесено с дълбоката скръб по своя народ; еврейската рулетка - невиждан фойерверк от смешни огньове, от които един винаги е смъртоносен...
Там е и Марина Москвина, лауреат на Андерсенова диплома и будистки поклонник, пробила разрисуваните черупки на детските книжки (не толкова Палечка, колкото Оле затвори очички), сърдечен гном-авантюрист, който пие чай от високопланински треви с ламите-отшелници. Тя се спусна от Тибет с чадърчето на палавите си фантазии, клатейки във въздуха протритите си до кръв пети, и наприказва такива едни очарователни безсмислици, че нищо друго не ми оставаше, освен да се гмурна в нейното "Боклукчийско кошче за елмазна сутра", и, задавяйки се от смях и сълзи, да извикам оттам: "Ангеле мой! Гений на безответната любов! Не го ли е страх немощното ти тяло да се търкаля по вятъра на такива рошави откровения?".
Моя приятелка, литераторка, всеки път ревниво си купува по някоя нова женска книжка и търси да намери има ли нещо лошо в нея. Сякаш се пробва дали и тя самата ще бъде конкурентоспособна. Извинителна слабост. Още повече, че приятелката ми след това най-сърдечно ми подарява поредната книжка, та и аз да мога да сравня и да се поизпъча.
И аз чета. Прочитам сборника разкази на София Купряшина "Щастие". И ме тресе от смелостта и освободеността, с която меси душата си това странно същество, без да се бои нито от калта, нито от безсмислицата. Да, персонажите обитават дъното, с което вече не можеш ни учуди. И се боцкат, и пикаят под себе си, и бият, когото сварят, и замерят с камъни любимите си кучета. Понятие нямам каква е там тази Соня, не знам нищо за нея. Но незнайно защо съм сигурна, че напише ли например: "Въргаляхме се върху повръщаното по протритите чаршафи", тя няма да сложи ментоловата си цигара в кокалено цигаре и няма да се усмихне мило и мъдро на ангелоподобното си отражение в огледалото. А наистина се въргаля, и наистина върху повръщаното. И умира от щастливо омерзение, което е невъзможно да се измисли, камо ли да се изчисли.
След това чета друга подарена книга - "Преминаването на сянката" от Ирина Полянска. Многослоен и строг роман за музиката и четирима слепци, за лутанията и лагерното детство, за семейната драма и отглеждането на собствената личност. Изтънчена симфонична проза, впечатляваща с богатството на хармония.
Слагам си на носа два чифта очила и през изкривеното гърло на една от сините си бутилки (които събирам специално за целта) насочвам върху тези две книжки лъч от старо китайско фенерче - изследвам молекулярната им структура. И откривам, че тези книжки са направени от едно вещество. Те са изваяни от лична болка. И тогава слагам двете книжки на пода - една до друга. Там, където са всичките. Всички онези, за които са сърдечните думи, издълбани по краищата на дървеното попукано панерче, останало от прабаба ми: "Когото обичам - него дарявам". Люся Улицка, Дина Рубина, Марина Москвина... Е, и Татяна Толстая, разбира се. Ранните й разкази. Няма начин...
И, разбира се, Саша. Най-странната от приятелките ми. Цял живот тя се катереше нагоре, където вече няма кислород, но го има онова, към което се стремеше размирната й душа: свобода. Саша Свиридова започна да пише за това в Москва, а го завърши в Ню Йорк. Нарича се "Вдох рыбы на горе". Рибата-Саша, непридирчива във връзките си, роди сякаш от само себе си, защото много й се искаше. Засне филм за Шаламов - защото много го обичаше. Отиде при Спилбърг да върши черната работа, когато той правеше епоса за Холокоста, защото много я болеше. Влюбваше се в когото си искаше: в мъже, в жени, в дърво. Замина за Америка, грабвайки и сина си, без пари и вещи. Защото там има свобода. "Веднъж поне рибата трябва да излезе на повърхността на водата и да поеме дълбоко дъх, да напълни мехура си с въздух, който ще й позволи да плува цял живот, без да потъва. Трябва да поеме онова, от което след това ще загине. Да разположи като плод в себе си образец от враждебната стихия. Като противовес на родната стихия, в която животът е гарантиран..."
Слагам я редом, малко встрани от Петрушевска и Нина Искренко. Защото тези авторки са прекрачили ръба. Между мъжкото и женското. Между поезията и прозата. Между стихиите. Между тукашното и нетукашното, познали са непознаваемото и са платили за това познание, като Нина, с живота си. Поела онова, от което загина...
Ще кажа нещо пошло, доколкото е общоизвестно. Мъжът е заложник на прогреса, жената пък е страж на стабилността. Мъжът получава огъня, а жената го поддържа. Мъжът конструира, жената ражда в мъки - от само себе си, като Саша. Е, и така нататък. Аз, ако си говорим открито, съм всеядна. Харесва ми и едното, и другото. И корпуса на самолета, и корема на бременната. И почукването на тебешира по дъската, сякаш кълвящ зърната на формулите, и сладкия мирис на млякото от гърдите на майките. И модела на ядрото, и плачещото бебе. И литературните игри на Пелевин, Липскеров, Акунин, Тучков, Рубинщайн, а понякога и тези на Сорокин - и живото тесто, което бабишкерките замесват от белтък и майчино мляко, от сладка сълза и менструална кръв, от солена пот и от обгорено крило.
Но живото, съгласете се, вдъхва все пак повече надежди. Струва ми се, че мъжете се заиграха с компютърните си игри, където само "голубое сало"* не е подложено на ентропия. Може би именно така е замислена (преди 800 на 800-тна степен години) мисията на жената: когато мъжът разруши всичко и изгори всички мостове, пощата и телеграфа, когато сведе речта към символи и надраска с лазер по празната дискета на небето "Точка RU", жената дълбоко си поема въздух и, прекръствайки се, връща на Словото неговия изначален смисъл и статут?
Саша Свиридова, според думите й, има в кръвта си излишък от кислород. Уж го изработвала от онова, което вдишва. "Слушай - предположил лекарят й, - ти да не си дърво?"

Ала Босарт
Наблюдател на Новая газета
От руски Никола Вандов

* Голубое сало е книга на Владимир Сорокин, за която днес писателят е подложен на съдебни преследвания по обвинение в порнография заради описан полов акт между Сталин и Хрушчов - Бел. ред.