Покъртителната Катя Паскалева
Преди 40 дни се разделихме с Катя Паскалева.
Тя беше неподражаема - и в мащаба, и в деликатността си.
За първи път я видях на живо след прожекцията на "Спирка за непознати" по време на "Златна роза" '90 в София.
Стоеше самичка, скатана във фоайето. Бях в шок от изпълнението й - до степен, че събрах кураж и я приближих.
Смотолевих, че филмът ме е покъртил, че най-вече тя... "Наистина ли?" - погледът й грейна. Най-даровитата актриса на българското кино изглеждаше смутено-радостна...
По всяка вероятност на предстоящата "Златна роза" през октомври във Варна ще видим Катя Паскалева в последната й роля - Касиерката на киното в "Посетени от Господ" на Петър Попзлатев.




Нейните героини не са лъскави красавици, а пробиват с тъжната хубост на мадони. Не са салонни изкусителки, а омайват с магнетизма на вакханки. Не са нахакани интелектуалки, а респектират с проникновението на мислителки. Не са агресивни боркини, а гонят мечтите си с непоколебимостта на богини.
За 36 години Катя Паскалева се е снимала в 46 роли: от "Понеделник сутрин" (1966, реж. Ирина Акташева и Христо Писков) до "Посетени от Господ" (2002, реж. Петър Попзлатев). Въпреки че самото й име отдавна се е превърнало в синоним на българското кино, по ирония на съдбата биографията й е рамкирана от епизодични роли. Но и лъчезарните девойки от началото, и повехналите жени от края са заредени със сияйния магнитуд "Катя Паскалева", разчупил релефа на женскостта в киното ни. Заредени са с онзи вулканизъм, без който би било невъзможно най-трудното българско филмово превъплъщение - Мария-майката и Мария-дъщерята в "Козият рог" (1972, реж. Методи Андонов).
Страст и крехкост - пилоните на актьорската й стихия, остават недосегаеми за трусовете на вкусовете. Никоя българска актриса не е постигала лаконичната органика на нейното екранно присъствие - мъст чрез стиснати устни или екстаз чрез тръсване на раменете ("Козият рог"), амбиция чрез подпиране на лакет ("Звезди в косите, сълзи в очите", 1977, реж. Иван Ничев), печал чрез прехапване на пръст ("Памет", 1985, реж. Дочо Боджаков), покруса чрез провлачване на крак ("Спирка за непознати", 1989, реж. Иван Росенов), безпътица чрез танц ("Мълчанието", 1992, реж. Красимир Крумов)...
Лицедейството, задължителен компонент от актьорската харизма на екрана, при Катя Паскалева е доведено до магически измерения - тя преодолява границите между страх, страст или унес дори в рамките на един кадър, а зад всяко премигване или изопване на скула клокочи неудържимо психологическо напрежение. В "Козият рог" актрисата постига почти невъзможното: с един и същ инструментариум от изразни средства (очи, лице, мимика, фигура, жест) създава два женски типа. Нещо повече - у дъщерята изгражда покъртителна двойственост, разпъвана между примитив и любов. И чрез взаимодействието им издига образа от индивидуалното страдание до универсален трагизъм на нарушената хармония. Спомняте ли си епизода с преминаващата сватба - срещнала вече козаря, Мария се суети, подскача като яре, стойката й е тревожна - тя съпреживява чуждата радост като своя и търси повод да грабне вързопа с дрехи. В този епизод Катя Паскалева играе не с мимика, а чрез неудържима пластичност - движенията й излъчват едновременно решимост и обреченост...
Пред погледа ми изскача епизод от "Звезди в косите, сълзи в очите": екзалтираната учителка от началото на ХХ век Лиза Стрезова, влюбена в театъра, по време на "Отело" (представление на пътуващата трупа "Обнова", към която по-късно се присъединява), съпреживява (трагедия и изпълнение) до сърцебиене - без партньор, пред самата камера и единствено с устни и очи актрисата изразява последователно наслада, притеснение, успокоение, опиянение...
Надарена с нечовешки талант за изява на психологическия нюанс, Катя Паскалева е благодат за естетическите търсачества на едрия план - и като драматично противопоставяне на контекста, и като философско обобщение, и като емоционален порив. Понякога присъствието й е поривисто до степен на спонтанност. Но самата актриса признава през 70-те: "Ужасно много обичам импровизацията и смятам, че способността да се импровизира е едно от най-тънките и сложни неща в актьорската професия. И същевременно опасно, твърде рисковано. Впрочем в тая работа има един такъв момент - за да се втурнеш в импровизация, това ще рече предварително да си разработил много задълбочено материала, да си вдъхнал атмосферата на цялото, а не само на отделния образ..."
От миналото и от днес, дивачки и интелигентки, селянки и гражданки, кокетки и клетници, момичета и старици, героините на Катя Паскалева (с изключение на Стефка от "Вилна зона", 1975, реж. Едуард Захариев) са в непрестанен конфликт със стереотипите - обществени или народопсихологични. Виталният им порив за изява на Аз-а почти неизменно се блъска о скелето на схемата, изградена от друг: баща, съпруг, бригадир, Партия... Колкото и различни да са по социален статус, тези жени, дори и най-беззащитните, излъчват породиста женственост, готова за скок в необозримата орбита на еманципацията. Обвеяни от всекидневно благородство и заредени с празничен чар, героините на Катя Паскалева изглеждат захвърлени от обстоятелствата в среда, отредена за други щастия. Над тях сякаш безсънно бди злата участ, независимо дали улавят хармонията, или само се протягат към нея.
Изпълнението й в "Козият рог" е не просто най-трудното в българското кино. С могъществото на трагизма, с естетската си суровост и морална освободеност този филм е не само недостигнат връх на националната ни кинематография (доказателство е първото му място в анкетата на "Култура" "10-те български игрални филма" и римейкът на Николай Волев от 1993), помитане на идеологическото вето върху еротиката, но и огнестрелно изстрелване на Катя Паскалева върху територията на звездността.
Именно десетилетието след "Козият рог" е нейният актьорски пик - 17 филма, сред които "Мъже без работа" (1973, реж. Иван Терзиев), "Иван Кондарев" (1973, реж. Никола Корабов), "Вилна зона", "Катина" (1976, реж. Януш Вазов), "Звезди в косите, сълзи в очите",...
Привиди ли ми се нейната Христина от "Иван Кондарев", неволно се сещам за началото на романа: ..."Мургулявото момиче беше се превърнало в напета мома. Помнеше как си размениха къси погледи, помнеше и трепета, който мина по тялото му, като че не бе видял дъщерята на Христо Бъчваря, а непозната хубавица. От тоя ден се влюби... Душата му изгаряше в копнеж, мъчеше го и ревност, понеже хубавата учителка дружеше с учителя Иван Кондарев. Катя Паскалева точно пасва на описаните чувства на Костадин Джупуна, изигран на екрана от Стефан Данаилов - на синора между духовност и показност, нейната героиня облъчва с радостна възбуда всичко по пътя си. След пребрадената половинчатост на вдовишката страст у адашката си от "Мъже без работа", Христина от "Иван Кондарев" е изтънчен триумф на чувствеността - изкусителна, трескава, неуловима...
Така, както в "Козият рог" Мария невинно, ала решително свлича не само кожуха, но и момчешката си кожа, а водата играе ролята на огледало за проумяване на женската й прелест, и в "Иван Кондарев" Христина се любува на своето голо отражение след първата среща с Джупуна. Патосът на този акт би могъл да се чете и като ексхибиционизъм, ако не бе драматичната му подплънка: атавистичната радост от женствеността, надвила предразсъдъците. И, разбира се, нехайно-сияйната свежест на Катя Паскалева.
Тя е само на 30, когато се снима в роля, космически далечна от предишните - Стефка във "Вилна зона" (1975, реж. Едуард Захариев). Сатирата на нравите (безотказно актуална и днес), предоставя на Катя Паскалева шанс да се пробва в комичен ключ. И актрисата създава неотразим типаж на майка-боркиня в царството на наведените - Стефка еснафката, повелителката на кюфтетата, търсачката на облаги в едър план. Тя е тъпа и трогателна, отблъскваща и отрадна, находчива и наранима - ярък екземпляр от породата "материалисти" по българските земи, чийто жизнен път е до бяло оплевен от бурените на духовността. Усмивката на Катя Паскалева, използвана обикновено като екстремен елемент от актьорския й натюрел, тук се разтваря като паст на нагло-подмазваческото хилене. Стефка е може би единствената й героиня, способна на мерзост, заснета в агресивно едър план и превърнала се в еталон на еснафлъка. (Седем години по-късно в "Елегия" Катя Паскалева отново играе при Еди Захариев, но този път като епизодичната устата кръчмарка Здравчето.)
През 80-те има 15 роли, но само една от тях според мен е истински адекватна на таланта й: Мария, наричана Каката, от "Спирка за непознати". Скромен филм, оскъден на диалог, действие и ефекти. Съсредоточен в екзистенциалните колизии на двама несретници, срещнали се (не)случайно на маргиналната гара "Жълтуша" - тя е стрелочник и разбита от предстоящото й закриване; той е избягал затворник и неин последен пътник. Върху терен, на чиято аскетичност би завидял и японец, между двамата преминава електричество, сякаш изскочило от роман на Камю или от италианския неореализъм (и сравнимо с разтърсващата делничност в днешните ирански филми). Катя Паскалева играе женица, чиято същност е доминирана от миналото: екзалтирано бригадирско (строила е същата тази гара), семейно-майчинско (отгледала е две деца, пръснати по пътя си, а съпругът е някъде болен), професионално (влаковете на "Жълтуша")... С отпуснато лице, вели рамене и провлачена походка, тя мъкне ден подир ден тегобата на безотрадното пробуждане. Но нито безполовото тътрене, нито бръчкането на жалката престилка успяват да помрачат заревото на погледа й изпод торбичките - неистовата му доброта я прави неотразима, единствена, красива. Спира дъха. Ускорява пулса. В този уж познат черен поглед има нещо, което дотогава Катя Паскалева не е показвала - уязвимостта, преродена в сила.
Клетницата, запокитена в мъжката битност, изстисква пастрения години копнеж, а той на свой ред експлодира на екрана, залива го с неподозирана мощ - безмълвна, нежна, възхитителна. В закъсняло-платоничната екзалтация на невзрачната Кака, актрисата сякаш вплита сенки на предишните свои хубавици, обгръща образа с носталгия, издига го до жертвената клада на обречената любов.
"Спирка за непознати" се оказва като че ли съдбовно заглавие за Катя Паскалева - последната й голяма роля и единствената важна в общия й житейски път с Иван Росенов (в "Поета и дявола", 1984, се мярва като Дамата), а той самият оттогава не е снимал игрален филм. Във време, когато соцкритиката лудее по катарзисно-перестроечни филми по скалата "Покаяние" - "Малката Вера", аутсайдерските колизии в "Спирка за непознати" изглеждат недостатъчно интересни. И филмът е подминат у нас (но харесан в Ню Йорк).
През 90-те, докато чакахме демокрацията, а тя все не идваше, и еуфорията от свободата помете и киното ни, Катя Паскалева се снима в 8 епизодични роли. В 4 от тях тя е майка: "Мълчанието" и "Забраненият плод" (1994) на Красимир Крумов, "Аритмия" (1992) на Иван Балевски и "Търкалящи се камъни" (1995) на Иван Черкелов. С други думи, Актрисата, недосегаема за евтиното боричкане подир слава и власт на своите колеги до 1989 и след това, най-неочаквано се яви като поколенски рекапитулационен знак в новите филми на "младите" от края на 80-те, хързулнали българското кино по екзистенциалната урва на несъгласието с режима.
В "Мълчанието" тя е окаяна блудница, своеобразна комунистическа Гертруда, чиято голгота е мълчанието, а спасението - в огнения транс под часовника с кървавочервената рокля посред самотата.
В "Търкалящи се камъни" Катя Паскалева е мъртвата майка на братята, оживяла от дневника си - виждаме я или изпита в болничната стая, или морно изправена в клаустрофобично-леденото пространство на моргата пред трупа на собствената си майка. Изпод подпухналата скръб на лицето й се гърчи струя живец, изопната като едва доловима борбеност. Мълчалива или метежна (каквато се мярка в "Забраненият плод"), безмълвна, горка, благородна, Катя Паскалева в тези филми сякаш поставя финални мазки върху своя екранен образ на жена-жертва.
Сега, когато нея вече я няма, равносметката е още по-потискаща - въпреки че има поне няколко изключително интересни роли, именно Мария от "Козият рог" си остава и до днес недостигнатият й връх. Прочее, недостигнат и от никоя друга българска актриса.
Друг е въпросът, че доста от екранните превъплъщения на Катя Паскалева са далеч по-талантливи от самите филми.

31 август 2002

Геновева Димитрова