Невидими контексти,
невидими бариери

Ограниченията пред нормативното обяснение на конституционната промяна

Едно парче хартия, наречено конституция, може да представлява много неща: празен идеологически жест, експертен юридически документ или дълбок акт на самоопределение. То може да е загадка за историците и Библия за конституционалистите.
Изграждането на нормативна теория на конституционализма е със сигурност едно изкушаващо и благородно начинание. Натрупването на познания за трудностите, които възникват при всеки етап от процеса, би въоръжило бъдещите създатели на конституции с предимствата на политическото знание и опит. Подобна теория би обогатила дебатите в държавите, които предприемат исторически конституционни промени, с информация за това в каква посока да се върви и какви процедури да бъдат приложени, за това какви механизми да бъдат обсъждани и какви отговори да бъдат търсени. Ако обществата разполагаха с Наръчник за успешно съставяне на конституции, щеше да има много по-малко недоразумения и неуспешни опити, а оттам по-малко политически рискове при потенциално нестабилни ситуации. Обещанието за нормативна теория на конституционализма е обещание на либералната демoкрация.
Създаването на обща теория, която обяснява всеки избор на подход при съставянето на конституция, е също така изкушаващо и благородно интелектуално начинание. Но дали такава теория би била еднаква за всички? Може ли нормативната теория на конституционализма да бъде прилагана за обяснение на различни решения и провали, които са резултат от процеса на създаване на основен закон на едно общество? Може ли такава теория да разплете сложната мрежа от преговори и компромиси за намиране на решения и сключване на политически сделки - процедура, която неминуемо се отразява на работата на всяко конституционно събрание? Може ли нормативното обяснение да служи и като историческо обяснение на конституционната промяна?
Целта на тази статия е да покаже парадокса на нормативното обяснение. Ние твърдим, че изработването на оптимална структура за конституционно творчество и формулирането на нормативни принципи задължително изискват общ контекст за различни конституционни избори. И все пак, точно този предполагаем общ контекст може да сблъска теоретичното "защо" с историческото "как" при обясняване логиката на конституционната промяна. Успешното формулиране на нормативна теория на конституционализма зависи до голяма степен от готовността да бъдат внимателно анализирани не само формалните елементи на процеса, но и да се възпроизведе контекстът на реалното създаване на конституция. Анализът на невидимите бариери, които мотивират творците на конституцията, е ключов, за да бъдат разбрани механизмите на договаряне и генезисът на определени конституционни аргументи. Именно фокусът върху конкретни дискусии би спомогнал да се достигне до разбиране за стратегическата визия на дадени политически играчи и до рационализиране на контекста. Абстрактната нормативна гледна точка води до риска да бъдат пропуснати ключови променливи, които мотивират поведението на основните актьори, и да бъдат направени подвеждащи заключения. Ние ще се опитаме да идентифицираме проблемите пред нормативната теория на конституционализма, като възпроизведем историческия контекст на някои конституционни решения в България. Процесът на създаване на българската Конституция е удобен повод за оценка на потенциала и ограниченията на нормативната рамка при обясняване на конституционни промени. България беше прекалено нетърпелива да сътвори своята нова конституция и не дочака създаването на Чикагския център. В резултат от това нетърпение подробностите около процеса на създаване на българската Конституция останаха скрити за окото на чуждите наблюдатели. Беше загубена гледната точка на "вътрешните участници" и българският случай, по силата на своята маргиналност, беше разглеждан по-"абстрактно" от тези на Полша и Русия. Обяснението на българските конституционни решения е класически пример за възможностите и ограниченията на нормативното обяснение на конституционния процес.
Нашият подход е да зададем отново онези пет въпроса, които са намерили вече своите отговори в нормативната, обяснителната парадигма:

- Защо България беше първата източноевропейска страна, която прие нова конституция?
- Защо в българската конституция е заложен член, който забранява партиите на етническа или религиозна основа?
- Защо българската конституция предвиди създаването на институцията вицепрезидент?
- Защо българското конституционно събрание беше съставено от 400 бащи - основатели?
- Защо българската конституция наложи три предварителни условия за кандидатите за президент: да бъдат над 40 години, да са родени в България и да са живели в страната през последните 5 години?


Според нормативното обяснение ранното приемане на конституцията отразява стратегическите интереси и организационен потенциал на стария комунистически елит. Забраната за партии на етническа или религиозна основа е резултат от националистическия уклон на предишните елити и на наличието на съживен ресурс за налагането му. И докато въпросът за броя на депутатите никога не е бил задаван от чикагския проект, то логиката на нормативно-обяснителната схема интерпретира институцията на вицепрезидента и ограниченията за президентските кандидати като преки заемки от други конституции, т.е. като външно наложени елементи, а не като съзнателно направен политически избор от страна на творците на конституцията.
Като алтернатива и чрез пресъздаване на невидимите бариери, контексти и конкретни преговори в българското Велико Народно събрание, ние ще възпроизведем въпросите като исторически и ще потърсим границите на нормативното обяснение. Историята е най-добрият приятел на теорията. Но е също така и нейният най-голям враг.

Как стана така, че България стана първата посткомунистическа страна, която прие нова конституция?

Особеното разположение във времето на приемането на новата българска Конституция беше отбелязано първо в анализите на Йон Елстър, Стивън Холмс и Кас Сънстийн: "Защо най-малко либералните лидери в региона станаха първите, които създадоха либерална конституционна рамка?"1 Авторите достигат до заключението, че елитите на старите режими в България и Румъния не само са имали повече власт от останалите комунистически елити да наложат своята версия за конституционен документ, но са имали и повече стимули да предлагат нови либерални конституции. Стремежът да се творят конституции е бил мотивиран от тяхното желание да спечелят легитимност, като инициират новия либерален ред, и посредством своята готовност да го прилагат, да си осигурят имунитет за престъпленията, извършени по време на предишната система. В допълнение, продължават обяснителните аргументи, комунистическите елити са имали и силен организационен мотив, защото така са били в състояние да наложат дисциплина на доминираните от комунисти парламенти. Нормативното обяснение е убедително. В крайна сметка, според тази хипотеза решението за провеждане на избори за Велико Народно събрание, взето от българската кръгла маса, е било стратегически избор, направен от лидерите на предишния режим. Историческите данни от българския случай, обаче, предлагат една напълно различна картина.
Типът на бъдещия парламент, а оттам и неговата мисия, е един от най-спорните въпроси по време на преговорите на кръглата маса. Независимо от широко разпространените допускания от страна на политическите анализатори, идеята за Велико Народно събрание, което да създаде конституция, принадлежи на опозицията и за известен период от време е страстно оспорвана от управляващия елит. Следователно въпросът не е защо елитите на стария режим са имали интерес от ранно приемане на нова конституция, а защо посткомунистическите елити са излезли с подобно предложение. Риториката на Съюза на демократичните сили (СДС) включва три аргумента. Неговите лидери настояват, че на първо място, за разлика от обикновеното Народно събрание, конституционното събрание или Великото Народно събрание (ВНС) ще представлява истинско откъсване от комунистическото минало. На второ място, по-големият брой депутати във ВНС ще произведе по-голяма демократична легитимност в ключов момент на промяна на системата, когато трябва да се изкове новата конституция на нацията. И накрая, опозицията гледа на ВНС като на символично завръщане към политическите традиции на българската държава отпреди установяването на комунистическия режим през 1944 г.
Аргументите на опозицията са по-скоро обосновка, отколкото мотивация. Други две стратегически съображения мотивират позицията на СДС. Според неговите лидери основен аспект на този дебат всъщност е мандатът на първия свободно избран парламент. Тъй като основна задача на ВНС е да бъде изработена новата конституция, неговият мандат е по-кратък от мандата на обикновеното Народно събрание. Следователно, решението за избиране на ВНС, а не на обикновен парламент, предполага провеждане на следващите парламентарни избори в относително по-кратък период от време. Съзнавайки своята организационна слабост и опасявайки се от възможна загуба на предстоящите първи свободни избори, българската опозиция прави опит да си остави отворена възможност за "втори шанс". В своите спомени член на СДС твърди: "Основният аргумент, открито или негласно, да приемем идеята за Велико Народно събрание беше, че ако загубим изборите, скоро след това ще има нови избори, на които ще можем да отговорим".2 Решимостта на СДС да настоява за най-предпочитания вариант е отразена в думите на неговия тогавашен лидер Желю Желев:
"Мисля, че най-напред тук трябва да се договорим за характера на събранието...Велико Народно събрание. Това е наша твърда позиция и ние ще я отстояваме. От това няма да отстъпим. Казваме това определено".3
Аргументите на някои комунистически лидери, че краткият мандат ще доведе до "временно правителство с вързани ръце" и до чувствително закъснение при взимането на спешни законодателни решения, се оказват неефективни.
Окончателното споразумение гласи, че изборите ще бъдат за ВНС.4
Нашето заключение е, че според стратегическата визия на българската опозиция, дебатите за типа парламент са главно сделка за датата на вторите посткомунистически избори. Именно това разбиране за дебата кара СДС да настоява за конституционно събрание и за приемането на нова конституция. Няма съмнение, че подобни стратегически сметки стават изцяло приемливи за стария елит, когато той е изчислил ползите от предложението на опозицията. Така или иначе, деликатният вътрешен контекст на дебата за конституцията предлага алтернативен отговор на въпроса защо България първа приема нов, либерален основен закон. Това не се дължи на търсенето на легитимност от страна на стария елит, а на несигурността на посткомунистическия елит относно изхода от изборите.

Как Конституцията забрани наличието на партии на етническа, религиозна или расова основа?

Член 11, параграф 4 от българската конституция гласи: "Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт." Този член е сред най-дебатираните елементи на новата конституция. Той също така изигра важна политическа роля, когато през 1992 г. българският Конституционен съд потвърди само с един глас конституционността на Движението за права и свободи (ДПС) - политическото движение на българските турци, основано през 1990 г. Включването на този член в основния закон често се интерпретира като доказателство за несломимия контрол на старите комунистически елити, чиито националистически убеждения и неизчерпаем ресурс за политическо влияние са наложили това очевидно престъпване на основните принципи за защита на човешките права.
Събитията, които последваха обаче, разкриват значително разминаване с представената логика. Обяснявайки очевидния парадокс с ДПС, ние твърдим, че на първо място националистическите настроения не са ограничени изключително и само в комунистическия елит; те оцветяват и поведението на някои творци на конституцията от опозицията. На второ място, ако първичният източник на забраната бяха националистическите нагласи на старите елити, то ДПС изобщо нямаше да съществува. Политическата и правна съдба на Движението разкрива как и комунистическите, и посткомунистическите елити са мотивирани по-скоро от стратегически сметки в даден политически контекст, а не от ксенофобски убеждения. Нашата теза следователно е, че забраната не е въведена, за да забрани която и да е партия на етническа основа, а е прикрит опит за контрол над дейноста на подобна партия. Първият важен детайл, който подкопава достоверността на съществуващите обяснителни схеми, е фактът, че този забранителен член е изработен не в конституционното събрание, а още на българската Кръгла маса, където и двете страни оказват последователен натиск за налагането на забраната.5 Протоколите от единствената закрита сесия на форума разкриват как опозиционните лидери са били точно толкова активни поддръжници на решението, колкото и представителите на комунистическата партия. Очевидно появата на ДПС е провокирала противоречиви реакции сред българската опозиция. От една страна, Движението представлява сериозно политическо предизвикателство за авторитета на СДС като единствен представител на интересите на турското малцинство. Появата на ДПС със сигурност ще разцепи подкрепата за опозицията в смесените райони. От друга страна, опозицията се опасява, че националистическата кауза вече е прекалено популярна и всеки опит за консолидация на етническите малцинства би подкопал нейните шансове за изборна победа. Обхваната от подобни опасения и изневерявайки на своето наследство отпреди 1989 г., опозицията прави деликатни опити да се дистанцира от малцинствената тема. Електоралната логика взима превес над правозащитните чувства на опозицията. По този начин опозицията бива въвлечена в стратегически сметки по отношение на етническите малцинства, точно както и комунистическата партия.
Още едно предизвикателство пред съществуващата обяснителна логика е фактът, че няколко седмици след заключителната сесия на кръглата маса именно министър-председателят Андрей Луканов помага за съдебната регистрация на ДПС. И наистина, съществуването на партия на турското малцинство на такъв ранен етап от политическия преход не е било възможно без негласното одобрение на висшето партийно ръководство. Тогава БКП държи здраво съдебната система и би могла да реши съдбата на Движението само с един свой жест.6 Вярно е, че наличието на националистически плам е повлияло на решението на властите, но по един много по-деликатен начин от това, което нормативното обяснение предпоставя. Вместо рязко да премахнат каналите за политическо участие на турското малцинство, управляващите се опитват да се възползват от съществуването на ДПС. Като подпомагат регистрацията на ДПС, вместо да й се противопоставят, партийните функционери печелят стратегическо предимство в опита да бъде контролирана темата за етническите малцинства. Освен това, съществуването на партия на турското малцинство със сигурност би отнела значителен брой гласове от СДС на предстоящите избори. Без съмнение, чл. 11 престъпва нормите за етническа толерантност и демократичен либерализъм и е срам за българската конституция. Включването на този член в новата конституция, обаче, не е резултат от националистическите нагласи на комунистическия елит. По-скоро изглежда правдоподобен аргументът, че логиката на забраната за партии на етническа основа и същевременно легализирането на ДПС е логиката на "управляемото изключение". ДПС се превърна в единствен канал за политическо представителство на етническите турци. Както виждаме отново, разнообразието от невидими бариери и конкретният контекст оказват ключово влияние при взимането на конституционни решения от страна на творците на българската конституция.

Как стана така, че Конституцията предвижда институцията на вицепрезидент и каква е връзката с президента?

Нашият трети въпрос предлага още един аргумент в полза на твърдението, че теорията трябва да отчита факта, че творците на конституцията често са движени от невидими съображения. Ако пренебрегнем този факт, никога няма да сме в състояние да разберем защо българската конституция предвижда институцията на вицепрезидента. Следвайки логиката на нормативното обяснение, постът на вицепрезидента се превръща в поредния пример за конституционни заемки, особено в резултат на неустоимия чар на американския модел. Два проблема, обаче, поставят под въпрос тази логика. На първо място, българската конституция е единственият основен закон в новите демокрации, който създава тази институция. И второ, един сравнителен поглед показва, че вицепрезидентската институция не е често срещана при президенти в парламентарни режими като българския. Накратко, след прочит на българската конституция институцията на вицепрезидента започва да изглежда странна и безполезна. Нейното наличие може да бъде обяснено единствено като произход, а не като функция.
Българският вицепрезидент е сред фигурите с най-малко власт в републиката. Само три члена от конституцията се отнасят до този пост, като най-силният от тях е очакването на смъртта (или постоянната неспособност да изпълнява задълженията си) на президента. Тук веднага се сещаме за популярната шега, че този член определя вицепрезидента като "вдовицата" на президента.7 Единствените прерогативи, които президентът може да прехвърли на вицепрезидента, са назначаването и уволнението на държавни служители, както е предвидено от закона; даването, възстановяването и отнемането на българско гражданство; даването на убежище и упражняване правото на помилване. Ако бъде анализирана извън контекста на своето създаване, институцията на вицепрезидента не допринася с нищо за функционирането на демократичната система.
Първите индикации за подобен странен политически избор се проявяват по време на преговорите на кръглата маса. Вицепрезидентският пост е споменат в разгорещените дебати за създаване на президентска институция. Между двете страни са налице наченки на консенсус, че е необходима някаква форма на приемливо, временно решение, което да замести дискредитираната институция на Държавния съвет, творение на предишния режим, което влиза в открито противоречие с принципа за разделение на властите. Двете страни, обаче, имат сериозни несъгласия относно начина на избор, мандата и правомощията на бъдещия президент. Докато БКП защитава тезата за силен президент, избиран пряко за пет или шест години, СДС желае да ограничи президентските правомощия и да избегне прекия избор, който би облагодетелствал с допълнителна, демократична легитимност най-вероятния победител, реформисткия партиен лидер Петър Младенов.8 Вместо това СДС е склонен да направи компромис, като се съгласи Петър Младенов да е първият президент, но само ако е избран от стария, комунистическия парламент. Окончателното решение облича този компромис в правна форма: делегациите се споразумяват за конституционна промяна в глава пета от тогавашната конституция. С тази промяна се прекратява Държавният съвет и се създава институцията на президента, който ще бъде избиран от тогавашното Народно събрание. Участниците се съгласяват действащият държавен глава (Петър Младенов) да бъде избран.9
Споразуменията за президентската институция разбираемо обсебват вниманието на политическите наблюдатели. Повечето анализи, обаче, пропускат да забележат един ключов аспект, свързан с функциите на бъдещия вицепрезидент. Обобщавайки границите на възможния компромис, един от лидерите на СДС, Димитър Луджев, заявява: "Отпада текстът за вицепрезидента...Ние сме съгласни по принцип, че може и да има такава институция, но нека да остане след избора. При това текстът е такъв: "След парламентарните избори през юни 1990 г. да бъде избран вицепрезидент, като се отчитат резултатите от изборите."10
Очевидно е, че от самото си създаване институцията на вицепрезидента е замислена като институция на политическия компромис. Тя е планирана като скрит, пожарен изход за политическия процес. Хипотезата се потвърждава и от факта, че старият парламент, макар и своевременно да приема поправката за създаване на президентска институция, декларира: "Вицепрезидентът ще бъде избиран от Народното събрание по предложение на президента. Вицепрезидентът ще подпомага президента в неговата дейност."11 Друг пример за това, че вицепрезидентската институция е политически компромис, е фактът, че само няколко дни по-късно Петър Младенов, избран от стария парламент за първия президент на страната, изобщо не повдига въпроса за вицепрезидент. Очевидно постът е бил резервен вариант в случай на политическа криза и компромиси, "когато резултатите от изборите бъдат взети под внимание".
Особената съдба на българската вицепрезидентска институция неминуемо се свързва със съдбата на компромисния президент. Консенсусът на кръглата маса относно президентската институция претърпява неочакван обрат само три месеца, след като е бил постигнат. Записан да казва "да дойдат танковете" по време на демонстрация на СДС през декември 1989 г., президентът Младенов е принуден да подаде оставка скоро след парламентарните избори през юни 1990 г. Оставката веднага поражда политическа битка във ВНС, което само две седмици след учредителната церемония е изправено пред трудната задача да избере президент с квалифицирано мнозинство. Вече станалото рутинно търсене на компромис е неизбежно, тъй като изборната победа на БСП подкопава първоначалните намерения за формула на институционално поделяне, базирана на полския модел "наш президент - ваш министър председател". Реформистки настроените партийни лидери осъзнават, че изборните резултати ги принуждават да приемат една по-различна структура на институционално поделяне. При положение, че СДС държи една трета от местата в Събранието, БСП отстъпва и се съгласява, че опозицията трябва да държи и една от трите ключови позиции в държавата - президент, премиер и председател на парламента. Въпросът е как да се оформи приемливият компромис и очевидно постът на вицепрезидента играе ключова роля.
Последвалите дни на нарастващо политическо напрежение, рисковани пазарлъци и пет неуспешни гласувания заплашват да доведат до конституционна криза. Ако новоизбраното Велико Народно събрание се провали и не успее да се вмести в дадените от самото него срокове за избор на президент, то ще трябва да се разпусне и да бъдат проведени нови избори, подчинени на временните правила, изработени на кръглата маса. В тази напрегната политическа ситуация на 1 август 1990 г. ВНС, доминирано от социалистите, избира за президент Желю Желев, лидера на СДС. Избирането на Желев е резултат от сериозни политически пазарлъци между БСП и СДС. Макар че ръководството на БСП е готово да поеме риска и да подкрепи неговата кандидатура, то трябва да убеди своите избиратели, че въпреки изборната победа, компромисът за президентската институция е неизбежен. Институцията на вицепрезидента логично се превръща в ключова за сделката. На решаващата среща между двете ръководства, по време на която се дискутират параметрите на сделката, БСП поставя няколко условия на Желев. Сред тях е: "Вицепрезидентът да бъде от БСП."12 Преговорите приключват. Минути след избора и в съответствие с конституционната поправка Желев номинира един от лидерите на БСП, армейския генерал Атанас Семерджиев, за вицепрезидент. Социалистите продават президентския пост, като запазват лице пред своя електорат.
Този подробен преглед на събитията подкрепя аргумента за преговорния характер на конституционния процес, където мотивации, продиктувани от моментен интерес, и контекстно-обусловени рационализации оказват силно влияние върху конституционните решения. Вицепрезидентският пост е ясен компромис между две основни политически сили в техния опит да отговорят на опасенията на опонента, да задоволят изискванията на своя електорат и да намалят нарастващото обществено напрежение. Той е създаден не като ефективна институционална структура, а като предпазна клапа за възникващи конституционни кризи. Анализиран от тази гледна точка, едва ли е изненадващо, че българският вицепрезидент има само аварийни функции.

Как стана така, че българското конституционно събрание бе съставено от 400 депутати?

Решението за броя на творците на конституцията, макар че никога не е обсъждано в анализите за Великото Народно събрание, е допълнителен пример за това колко е важно да бъдат разкрити невидимите бариери и тяхното влияние върху стратегическите изчисления.
Последната комунистическа конституция не беше предвидила съществуването на Велико Народно събрание като специален форум, натоварен с изработването на нова конституция. Вместо това конституцията от 1971 г. предвиждаше парламент от 400 депутати, който да има правото да ратифицира и променя конституционния документ.13 Ако двете страни на кръглата маса бяха следвали дословно конституцията на стария режим, новото конституционно събрание щеше да бъде обикновен парламент, който да съвместява конституционната и обикновената политика по време на неопределен конституционно мандат. Подобен вариант е очевидно неприемлив за опозицията. Нейната теза е, че Великото Народно събрание трябва да изработи новата конституция. Според българската конституция от 1879 г. подобен форум се състои от два пъти повече депутати, отколкото обикновения парламент, като по този начин се създават условия за разширено демократично участие, когато се взимат ключови решения.14
Преговорите на кръглата маса относно броя на депутатите обаче не се съобразяват с нито един от гореспоменатите документи. Докато делегацията на СДС упорито настоява, че по-големият брой депутати ще придаде на новия парламент по-голяма демократична легитимност и защитава брой от 500 депутати, страната на управляващите поставя под съмнение ефективността на толкова голям форум и предлага 300 души. Скоро след това делегацията на комунистическата партия намалява бройката на 250, а после и на 200.15
След няколко дни на разгорещени дебати двете страни изненадващо отстъпват. Постига се споразумение в контактната група, според което делегатите ще бъдат 400 и в пленарните сесии този въпрос повече на се повдига. Това, което внезапно променя позициите на делегатите, е прост коментар, свързан с логистика. По време на напрегнати дебати членът на контактната група от квотата на БСП Гиньо Ганев отбелязва, че залата на българския парламент може да побере максимум 400 депутати. Този дребен детайл изиграва ключова роля при разрешаване на един от трудните спорове на кръглата маса. Случката показва, че понякога конкретни ограничения принуждават авторите на конституцията да си сътрудничат не според най-добрия стратегически избор, а според тривиалните изисквания на действителността. Решението за броя на депутатите във ВНС е изразителна демонстрация за типа от невидими бариери, които трябва да бъдат преодолявани в процеса на изработване на конституция. Точно тези невъобразими бариери предопределят комплексността на историческото пресъздаване и отсъстват от нормативната обяснителна рамка.

Как стана така, че българският президент трябва да отговаря на три предварителни условия: да бъде над 40 години, да е роден в България и да е живял в страната през последните пет години?

Анализирани извън политическия контекст, клаузите, определящи ограниченията за българския президент, не представляват нищо необичайно. Много конституции поставят подобни условия пред бъдещите президентски кандидати. По същия начин, според обяснителната стратегия на нормативната схема, клаузите в българската конституция, ограничаващи президентските кандидати, могат да бъдат интерпретирани като очевиден пример за конституционни заемки, а не като резултат от вътрешни пазарлъци и преговори между елитите.
Но политическият компромис, който доведе до настоящия формат на българското президентство, е повлиян в много по-голяма степен от съществуващия политически контекст и от страховете на авторите на конституцията, отколкото от конституционния избор на други нации. Всъщност, членът, който дефинира условията за избираемост на бъдещите български президенти, е сред най-очевидните примери за конституционен компромис, породен от определена ситуация. Докато много от членовете в конституцията са създадени, за да бъде избягнат или наложен един абстрактен ход на събитията или политическите процеси, ограниченията за кандидатите за президент се отнасят до конкретни политически фигури, добили известност по време на писането на конституцията. Ограничението за възраст, което, признаваме, е често срещано условие и в други конституции, е институционален инструмент, който да спре младия и радикален лидер на първия независим синдикат "Подкрепа" Константин Тренчев от участие в президентската надпревара през 1992 г. Изискването кандидатът да е роден в България е поставено, за да се предотврати номинирането на най-популярния реформистки лидер на БСП Андрей Луканов.16 И накрая, условието кандидатът да е живял в страната през последните пет години е деликатен начин да се гарантира, че българският монарх в изгнание, Симеон, не може да се яви на президентски избори.
Ограниченията за българските кандидати за президент са сред най-явните примери за това как определени интереси и уговорки могат да повлияят на институционалните решения. Това, което, погледнато от Чикаго, изглежда като обикновена конституционна заемка, се оказва сложна политическа сделка, прочетено в историческия контекст на българското конституционно творчество.

Заключение

Създаването на конституция не се случва често. И именно "забравянето" на контекстуалността на процеса превръща конституцията от загадка за историците в Библия за конституционалистите. Това, което се губи в процеса на забравяне, е множествеността на контексти, в които се е случило създаването на конституцията.
Нормативният конституционен подход не успява да обясни логиката на основните конституционни избори, направени в процеса на създаване на конституцията в България. Той не се интересува от множествеността на контекстите.
Отговорът на историческия въпрос "Как се е случило?" не съвпада с отговорите на теоретичния въпрос "Защо се е случило?". Опитвайки се да възпроизведе мотивациите на творците на конституцията, нормативният подход не успява в няколко случая да разграничи мотивацията от аргументацията и да идентифицира контекста, в който участниците са рационализирали своите стратегии.
Нормативната конституционна теория може да служи като историческо обяснение на процеса по създаване на конституции, само ако приемем разграничението на Акърман между конституционна политика и нормална политика, между високите нива на законотворчество и обикновеното законотворчество за абсолютно (Акърман, 1988). Точно този романтичен фокус върху уникалния характер на конституционната политика скрива от очите на чикагските учени факта, че в случая с България много често нормалната политика се дегизира в конституционна тога. Контекстът, в който може да бъде обяснено създаването на конституцията, е равнището на конституционна политика. В България, обаче, както демонстрира и настоящата статия, конституционните пазарлъци се случват по-скоро на базата на нормалната политика, отколкото въз основа на висши принципи.
Разнообразните невидими контексти, разкрити в нашата статия, съвсем на оспорват изводите на нормативната конституционна теория. Тази дискусия просто защитава тезата за смиреност по отношение на обяснителната сила на нормативната теория. Заемайки от терминологията на изследователите на прехода, ние искаме да подчертаем, че в процеса на създаване на конституцията играта се води не само по правилата на конституционната политика. По ирония на съдбата, общественото мнение винаги е било наясно с този факт и затова не присъжда на творците на конституцията званието "бащи - основатели".

Ралица Пеева и Иван Кръстев


(Авторите са в Центъра за либерални стратегии, София)
Бихме желали да изразим своята благодарност към Стивън Холмс, който ни провокира да напишем тази статия, към Щефан Войт, който ни принуди да напишем тази статия, и към Лорънс Лесиг, който ни помогна да я пренапишем.



























































































































































1 Йон Елстър и Стивън Холмс, "Special Reports", EECR, том 1, брой 1, 1992 г. и Стивън Холмс и Кас Сънстийн, "The Politics of Constitutional Revision in Eastern Europe", Sanford Levinson, Ed., "Responding to imperfection: The Theory and Practice of Constitutional Amendment" (Princeton: Princeton University Press, 1995).




































































2 Вж. Петко Симеонов, Голямата промяна: 10.XI.1989 - 10.VI.1990 (София, 1996), стр. 388. Също интервю на авторите с Димитър Луджев, лидер на делегацията на СДС в контактната група на Кръглата маса, където бяха взети повечето ключови решения.


3 Желю Желев, 27 март 1997 г., вж. Кръглата маса: стенографски протоколи (София, 1999), стр. 444.


4 Подобни забележки бяха направени от лидера на делегацията на БКП Александър Лилов и от председателя на законодателната комисия на стария комунистически парламент Васил Мръчков, който често взима участие в преговорите от страната на партийния елит. Вж. Кръглата маса: стенографски протоколи (София, 1999), стр. 406-7, 523.






























































5 Вж. Кръглата маса: стенографски протоколи (София, 1999), стр. 431-498, 677-8.



































6 Петър Стаматов твърди, че фактът, че на ДПС "е позволено до функционира преди и по време на първите свободни избори през 1990 г., се е дължал изцяло на "добрата воля" на бившето комунистическо правителство", а Румяна Коларова обяснява, че "поради новата процедура, предвидена от новия закон [за политическите партии], която е силно централизирана и оттам лесно контролирана от комунистическата партия/държавната власт, висшите партийни функционери са имали властта да решат дали и как да бъде регистрирано ДПС". Вж. Петър Стаматов, Ethnicity and the Structuration of the Political Field in Bulgarian Transition, дисертация, Department of Political Science, CEU Budapest, юни, 1996 г., стр. 28 и Румяна Коларова, "Tacit Agreements in the Bulgarian Transition to Democracy: Minority Rights and Constitutionalism", University of Chicago Law School Round Table, 1993, стр. 34.














































7 Член 92, параграф 2 предвижда, че президентът ще бъде подпомаган в своите функции от вицепрезидент. Според разпоредбите на член 97, параграф 1, пълномощията на президента или вицепрезидента изтичат преди изтичане на мандата в случаите на: 1) подадена оставка пред Конституционния съд; 2) дълготрайна неспособност за изпълнение на задълженията поради тежко здравословно състояние; 3) според член 103 (предвиждащ сваляне от длъжност поради държавна измяна или нарушаване на конституцията); 4) смърт. Според параграф 3 при случай 1 вицепрезидентът поема пълномощията на президента до изтичане на мандата.







8 Позицията е представена за първи път от председателя на парламентарната законодателна комисия Васил Мръчков, 19 март 1990 г. Вж. Кръглата маса: стенографски протоколи (София, 1999), стр. 402 -3. По-късно позицията на БСП бе изяснена от партийните лидери Александър Лилов и Георги Пирински, 19, 26 и 27 март 1990 г. Вж. Кръглата маса: стенографски протоколи (София, 1999), стр. 407, 447, 493, 503. Позицията на СДС е обобщена от Димитър Луджев и Желю Желев, 26 и 29 март 1990 г., Вж. Кръглата маса: стенографски протоколи (София, 1999), стр. 449 и 566.


9 Окончателни споразумения, подписани на 30 март 1990 г. Вж. Кръглата маса: стенографски протоколи (София, 1999), стр. 677.


10 Вж. Кръглата маса: стенографски протоколи (София, 1999), стр. 552.








11 Стенографски дневници, Девето народно събрание, (София, 1991), 16 сесия, 30 март и 3 април 1990 г., стр. 391
































































12 Желю Желев, избрано от "Моята политическа биография", публикувана във в. "Труд", брой 199 - 300, юли, 2000 г.














































13 Член 78 от Конституцията на Народна република България (1971 г.), Веселин Методиев и Лъчезар Стоянов, ред., Български конституции и конституционни проекти, (София, 1990), стр. 69.









14 Глава XX от Търновската конституця (1879 г.) в книгата на Веселин Методиев и Лъчезар Стоянов, стр. 3.




15 Предложението за 300 делегати е направено от председателя на законодателната комисия в стария парламент Васил Мрачков на 29 януари 1990 г.; предложението за 250 делегати е направено на 15 март 1990 г.; предложението на БСП за 200 депутати е направено на 27 март 1990 г. Вж. Кръглата маса: стенографски протоколи (София, 1999), стр. 206, стр. 402 - 3, стр. 500.



































































16 Андрей Луканов е роден в Москва.