Болка за Гинзбург

Почина Александър Гинзбург - дисидент, автор на "Бяла книга" за съдебния процес срещу писателите Юлий Даниел и Андрей Синявски.
Умря в Париж. Така се случва в нашата родина през последните два века - хората с идеи, с принципи умират в емиграция. У дома или ги убиват, или ги затварят в тъмница, или ги маргинализират (последното е практика от наши дни). Умря Гинзбург, един от изчезващата група хора, за които идеите и принципите бяха над собственото им благополучие, кариера, финанси и т.н.
Съвсем забравихме за тях, дисидентите. И това е още един резултат от цинизма на последните години. Кой ги помни, че излязоха на Червения площад, когато съветските войски окупираха Чехословакия? 8 човека, 8 от 250 милиона! Тогава те съхраниха лицето на вечно треперещата съветска интелигенция. Кой помни, че издаваха нелегалния вестник "Експрес-хроника", който единствен в цялата страна пишеше за всекидневните нарушения на човешките права както в лагерите, така и "на свобода" - в страната на победилия комунизъм? Сергей Ковальов, главният редактор на вестника, беше заточен за 7 години, после управлението на Борис Елцин го направи председател на Комисията по правата на човека, а днешният режим го превърна в маргинал. Има го още, слава Богу, въпреки всичките му инфаркти. Но никой не го чува.
През последните години стана прието за дисидентите да се говори с пренебрежение. Някак бързо забравихме хората като Гинзбург, които действително се бореха със съветската власт, с тоталитарния режим, с един от най-безчовечните и жестоки режими в света. Благодарение на тях станаха възможни и перестройката, и гласността, и придобитата през 90-те години свобода, която днес с такава лекота връчихме на мутрите от спортните зали. В породата на Гинзбург - защото дисидентите са отделна, особена порода съветски хора - имаше и черни овце, такива, които бяха готови да пожертват принципи, идеи, дори свои другари по дисидентска линия, но, дай Боже, да не идат по етапния ред в лагер. Тези хора, дума да няма, бяха дисиденти-интелектуалци. Статиите на Глеб Павловски в нелегалното издание "Поиски" бяха толкова бляскави, че изпратиха Виктор Абрамкин, един от редакторите, в лагер за 7 години. Там той си докара туберкулоза, а синът му се побърка, когато на същия този Абрамкин му добавиха още години към присъдата. Тогава впрочем Павловски стана автор на всъщност недотам новата идея за компромис с властта - тогава съветска. Неслучайно.
Александър Гинзбург умря в емиграция. Абрамкин организира общество за помощ на затворниците, а Павловски е постоянен посетител на Кремъл, той се занимава с имиджа на управляващите и прелита с избирателите към поредния спасител на отечеството. В крайна сметка Русия е доста литературна страна. Героите на сюжета са сякаш от роман, от кино. Къде ще видиш такива работи - някакви стават главни имиджмейкъри на президента, а героите си умират, забравят се причините, поради които поеха към Голгота. Не е нужно да си страхотен интелектуалец, за да отбележиш очевидното: днешната свобода е резултат от борбата на дисидентите от 60-те години. Те направиха така, че Русия да стане част от цивилизования свят. Сегашната ситуация е плод от дейността на демократите от 90-те - тези умни, прагматични и напълно безпринципни млади хора. Прочее, произхождащи от КГБ, от организацията, която изпрати в емиграция десетки хора като самия Александър Гинзбург, за които правата и свободите на човека бяха смисъл и цел, или изпрати в лагерите такива като колегата му Анатолий Марченко, който въобще и не излезе от тюрмата - ето такива хора строят днес демокрацията в Русия. Така както те си я разбират. В Питер именно чекисти отвориха първия рок-клуб, за да могат да следят прозападно настроената младеж. На такъв принцип се прави демокрация в Русия. За пред чужди очи. Обаче чудеса не стават. Компромисът със себе си винаги излиза разрушителен. За тези, които благодарение на компромис влизаха в партията или ставаха доносници, а после поради някаква сделка хвърляха партийния билет на масата, правата и свободите на човека си останаха само теоретични понятия. Сделката с дявола е разрушително начинание. Както се случва в добрия руски роман, хепиенд няма. Героите умират, подлеците си остават.

Радио "Эхо Москвы", 20 юли 2002 г.


Евгения Албац
От руски М. Б.