Тоталитарното чудовище,
което дреме в нас
Карл Реймънд Попър ни разказва в наскоро появилата се в два обемисти тома своя книга за "отвореното общество и неговите неприятели" (The Open Society and its Enemies, Лондон, 1945): отвореното общество е онова, в което всеки индивид поема лична отговорност и двигател на социалния живот е моралната, самостоятелна инициатива, за разлика от затвореното, което се основава главно върху неизменчивите нрави, почиващи върху авторитети от религиозен порядък. Първото е рационално и критично, в постоянен напредък, второто - ирационално и магично, неподвижно и потънало в хипнотичния унес от повтарянето на изхабени формули. За Попър, както и за Бергсон, преминаването от затворено към отворено общество е преход от трибализъм (племенен строй, б. пр.) към хуманитаризъм, но Попър не е особено въодушевен от натрапването на мистическата интуиция, която у Бергсон отваря затвореното общество и предизвиква разпада му. Според Попър мистицизмът е също черта на затвореното общество или поне реакция спрямо неговия изложен на риск упадък, сиреч - протест срещу отвореното общество, което подкопава мечтата за връщане в изгубения рай на племето. Не върху мистицизма се гради отвореното общество, а върху интелигентността на хората, осъзнали критическата сила на разума си до степен да я упражнят за разбулване на лъжовността и несъстоятелността на митовете и да сринат авторитета на дивите суеверия.
Попър смята, че неприятелите на отвореното общество са изобилствали през всички епохи, дори през най-славните. В древността заклет негов враг бил Платон, именно божественият Платон, който извършил предателство спрямо човешкото послание на Сократ и лелеел невъзможната мечта да възстанови идеализирания, непроменлив и неподвижен изгубен рай на затвореното общество, като по този начин в определен момент завинаги спре движението на човешкия напредък към свободните институции. В съвремието такива са Хегел, апологет и теоретик на Държавата-племе, и неговият ученик, лъжепророкът Маркс (макар и много по-прозорлив изследовател на обществените явления). Задачата на рационалистичната и критична философия според Попър се състои точно в разобличаването на неприятелите на отвореното общество (съответно - и на човечеството). Първо и най-благородно задължение на модерния човек е да докаже, че възстановяването на каквито и да било форми на героичен трибализъм не означава възвръщане към идиличното природно състояние, а към някаква животинска примитивност.
Откакто е изял плода на дървото на познанието, за човека раят е окончателно изгубен: "Ако мечтаем да се върнем в детството, ако се поддадем на изкушението да разчитаме на другите и така да постигаме щастието си, ако се измъкваме от задължението да носим собствения си кръст, кръстът на човечността, разума, отговорността, ако загубим смелост и се оттеглим от битката, то тогава трябва ясно, недвусмислено да си дадем сметка какво ни очаква: пропадане в животинското. Ако обаче предпочитаме да си останем хора, няма друг път, освен този, който води към отвореното общество."
Що се отнася до историческия анализ на Попър - дали е точен или емоционално подчинен на основната теза, не е от решаващо значение. Това, което си заслужава да се отбележи, е искреният му плам в развенчаването на вечния стремеж по завръщане към трибализма, който рано или късно кристализира във всяко общество. Този стремеж дава най-конкретния критерий за обяснението на явление като тоталитарната държава, независимо от мястото и идеологическия й облик. И тъй като историята не знае други стойности извън "цивилизовано" и "варварско", въпросният критерий дава възможност племенното да бъде осъдено без прибягване до трансцендентни оценки, апокалиптични видения и пророчески предсказания. По същество тоталитарната държава е военна, бойна организация, която не би имала оправдание и даже би изглеждала чудовищна, ако крайната й цел не беше подготовката и воденето на война. Тя здраво се корени в същите психични и социални мотиви, обусловили възникването на първичните държавни организации - защита на групата от постоянната заплаха от страна на другите групи. Затова тоталитарната държава е затворено общество: в основата й стои дадено съ-общество, което се смята за изолирано или се обособява доброволно и възприема социалния живот единствено във връзка със своето защитно или нападателно поведение спрямо другите съ-общества.
Но затвореното общество не е мъртво само защото три или четири тоталитарни държави са рухнали. То е постоянно изкушение за примитивния човек, който дреме у всеки от нас и се буди и развилнява в мига, щом обществото излезе от релси - изкушението да забравиш, че другите не са само твоите деца, земляците и братята по раса, а всички хора безостатъчно; да заглушиш призива на собственото си нравствено съзнание за единството на хората отвъд социалните им различия; да оставиш над очевидността на рационалното да триумфира мракът на инстинктивното; над обуздаващия разум - разюзданата страст; над научното познание - изтърканите суеверия; над придържането към принципите на гражданското възпитание - отдаването на слепия бяс на фанатизма.
Всяко групиране крие в себе си изкушението да се затвори във вълшебния кръг на самодостатъчността. И ето, че от класата се поражда класовата ненавист, от нацията - национализмът, от расата - расизмът. Нека народът, който в тези неща се смята за невинен, да хвърли първия камък: днес дори представителите на големите демокрации приличат на могъщи племенни главатари, които в присъствието на себеподобни застиват във враждебно недоверие. Духът, който определяше политиката на зони на влияние, е този на затвореното общество: нищо, че границите на племето обхващат половината свят - племенният дух остава. А паралелно с прелъстяването на племето, което площадните демагози, високопоставените оратори и всички най-цинични мистификатори на идеали прикриват под помпозното название "родолюбие", протича организацията на обществото не за мир, а за война; не за ощастливяване на отделния човек, а за овластяване на групата; не за усъвършенстване на душата, а за заякване на крайниците; не за свободата на личността, а за робството на кошера. Навсякъде, докъдето стигне прелъстителната сила на това "родолюбие", демокрацията е обречена на крах.
Демокрацията или е отвореното общество в противовес на затвореното, или нищо не е - поредната заблуда. Като цел на всички европейски освободителни движения, в името на която си е заслужавало да бъдат пожертвани най-добрите, демокрацията не е била разбирана като чисто формално ревизиране на основополагащите държавни принципи: или трябвало да скъса веднъж завинаги със затвореното общество, или се оказвала поредният лъжовен идол, който не си струва нито елея, нито жертвоприношенията.
За съжаление, в съвременния свят още преобладава чисто формалното и инструментално схващане за демокрацията: то отучва от способността да се разчита дълбинното значение на онези законови структури или прийоми, наричани демократични. Зад всеобщото избирателно право, гаранциите за правата на личността, контрола над обществената власт, автономията на местните административни образувания и опита за междудържавни инициативи отлично се вижда, стига нарочно да не си затваряте очите, че човекът не е средство, а цел. Следователно обществото е толкова по-извисено и цивилизовано, колкото повече укрепва чувството за лична отговорност, вместо да го унижава и потъпква. Иначе казано: зад демокрацията като юридически, политически и социален ред стои отвореното общество като порив към общество, което да обезсмисли обособяването на групички и да измъкне изпод саждите на предразсъдъците човека, индивида, личността в нейното достойнство и ненакърнимост. За разлика от затвореното общество, тоест - от морала на силата, икономическия абсолютизъм, юридическата едностранчивост и магическата религия - демокрацията предполага морал, основан на личната отговорност, бори се против монополистичната икономика и секторните интереси, нуждае се от плуралистична структура на правото и изисква религиозност, възникваща в интимните сфери на съзнанието.
Всяка демокрация, която не е естествена обвивка на едно отворено общество, е просто форма без съдържание, фалш, измама и неискреност.

(С този текст "Ла Стампа" от 17 юли т. г. отбеляза 100 години от рождението на Карл Попър.)

Норберто Бобио
От италиански Нева Мичева

Норберто Бобио е роден през 1909 г. в Торино. От 1935 г. преподава философия на правото, през последните 30 години дейно участва в интелектуалния и политически дебат в Италия, пожизнен сенатор от 1984 година. Заедно с Никола Абаняно е дългогодишен главен редактор на "Списание за философия".
На български език Бобио е познат с публикуваната през 2001 г. от издателство "ЛИК" книга "Дясно и ляво. Основания и значение на едно политическо разграничение" (превод от италиански Ирена Кръстева).