Отказ от подчинение
На 28 юли 1902 г. във Виена се ражда един от най-влиятелните теоретици и водещи съвременни философи, сър Карл Реймънд Попър. През 1928 г. се дипломира по философия във виенския Педагогически институт, през 1932 г. написва "Двата основни проблема на теорията на познанието". През 1937 г., след нацистката окупация на Австрия, се преселва в Нова Зеландия, за да преподава в Кентърбърийския университет в Крайстчърч. През 1942 г. публикува "Отвореното общество и неговите неприятели"; от 1946 г. преподава в лондонското Училище за икономика и политика - първо логика, после методология. През 1959 г. излиза книгата му "Логиката на научното откритие", а три години по-късно - "Предположения и опровержения". През 1965 г. получава рицарско звание от кралица Елизабет II като едно от многото признания за плодовете на интелектуалния му труд. През 1977 г. заедно с Джон Екълс издава "Аз-ът и неговият мозък". На 17 септември 1994 г. почива в Кройдън, Англия.
Във философските си занимания Попър прескача догми и авторитети и охотно отправя интереса си от политологията към квантовата механика и от логиката към еволюционната теория. Завинаги остава в историята на мисълта с отказа от подчинение на вече утвърдени философски положения от порядъка на логическия позитивизъм, историзма, марксизма и детерминизма. Една от централните идеи на Попър е критическият етос: всички сме безкрайно невежи и единствената разлика между нас е крайно относителното несъответствие на нашите скромни познания; висша ценност е равнопоставеният дебат, благодарение на който - с известно съвместно усилие - можем да се доближим до истината. За най-важно дело на Попър във философията се смятат оригиналните му постановки в областта на индукцията, правдоподобността, вероятността и връзката разум - тяло, както и предоставеният от него удобен инструментариум за разграничаване на науката от псевдонауката ("демаркация").
До последния си миг Попър не губи любопитство и отношение към обществения живот, преподава, участва в дискусии, дава интервюта: "Насилието е предостатъчно на този свят. И съвсем няма нужда към вече съществуващото да се добавя и измислено - по този начин хората постепенно губят чувствителност към всякакъв сорт насилие, стига то да не се упражнява лично върху тях. Когато бях млад, в продължение на доста години работих като възпитател на трудни деца (в клиниката на Алфред Адлер, бел. ред.). Най-трудни бяха онези, които са били подлагани на тормоз в собственото си семейство. Имам доста наблюдения. Понякога ги водех на кино - тогава телевизията не съществуваше - и там си давах сметка, че се боят от насилието. Всяко нормално дете затваря очи, за да не го види. Когато човек свикне със сцените на насилие и те се превърнат за него в нищо повече от битов факт, цивилизацията е на път да рухне." (Интервю по повод медиите като нравствен авторитет за подрастващите, април 1994 г.)

Н.М.