А що е истина?

Четиридесет и четиригодишният Ерик-Еманюел Шмит, драматург и романист, е това, което може да бъде наречено успял писател. Награда "Молиер" през 1994 г. (четири от пиесите му са играни в България), награда за първия му роман "Сектата на егоистите", Голямата награда за творчество на Френската академия през 2001 г. "Евангелие според Пилат" е неговият втори опит на романното поприще. Има нещо странно, може би симптоматично в това, че през последното десетилетие образът на Исус, изобщо цялата библейска Исусиада породи вълна от интерпретативни усилия в съвременната култура - и в литературата, и в киното, и в драмата... Може би някакво чувство за край, за Страшен съд и Второ пришествие... Може би потребност да се символизира идеята за Изкупител и изкупление... Мисля си за друга подобна вълна, от началото на ХХ век, в нея участва дори новопроходилият български модернизъм. Тогава започват войните.
Разбира се, французинът Шмит не е нито мрачен, нито енигматичен, умерено еретичен в своята религиозна интерпретация, внимателен към масовите вкусове, четивен, с лек, елегантен стил, който пази възпитанието на успял драматург. Изобщо автор с всички добродетели, които биха могли да му донесат награда. Самият роман е изграден в две различни части. Първата трета от текста или Прологът представлява "Изповед на един осъден на смърт във вечерта на неговото залавяне". Осъденият, разбира се, е Христос, а разказът - ретроспекция на неговия живот. Напразно би било да очакваме нещо от мощното провокативно въображение на Булгаков или Казандзакис. Новият френски Исус е умерено и стереотипно психологизиран; една голяма волност на наратива ще бъде да изобрази Христовото поведение в притчови ситуации (например сцената с блудницата, която трябва да бъде пребита с камъни) като мотивирано от хитрост и практическа съобразителност вместо от задължителната загадъчна мъдрост. Този Исус знае добре традиционната лява ориентация на френските интелектуалци и говори с думи, които звучат някак познато у нас, в България: "Моят [живот] не ме интересува. Интересува ме животът изобщо. Какво трябва да се направи с него. Не искам да живея за себе си и да умра за себе си". Още по-изумена останах, когато прочетох три изречения, познато врязани в националното ми съзнание: "... ако губя аз, не губя нищо. Но ако спечеля, печеля всичко. И чрез мен печелят всички." Изглежда, че всички революционери в света са длъжни да говорят в еднакви думи.
Втората част или същинското "Евангелие според Пилат" е доста по-интересно, защото сюжетът включва елементи на криминален роман за разследване, а пък наративът разиграва така успешния в класическата френска традиция епистоларен жанр: Пилат Понтийски пише до своя обичан брат Тит писма, в които разказва издирването на един изчезнал труп. Тук вече има интрига, има "реалистични" образи (Каияфа например напомня много тъй известния образ от творбата на сър Ендрю Лойд Уебър), има психологическа драма, в края на която самият Пилат (много реалистично) обръща сърцето си към Вечната истина. Романът на известния френски писател Ерик-Еманюел Шмит се чете леко, не изисква особени интелектуални усилия и всъщност може да провокира традиционалистичните религиозни нагласи на масовия културен читател. Но ако някой реши да ви убеждава от висотата на своето критическо знание: "Истина, истина ви казвам, така трябва да се пише модерен роман", бихте могли да му отговорите с думите на самия Пилат (според българския превод на Библията): "А що е истина?"

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Ерик-Еманюел Шмит. Евангелие според Пилат. Превод от френски Райна Стефанова. Издателство Леге Артис. Плевен, 2004.