О Йелинек, о спасение...
Носителката на Нобеловата награда за 2004 г., австрийската писателка Елфриде Йелинек, е родена през 1946 г. в провинция Щайермарк, Австрия. По време на следването си във Виена, където преминава детството и юношеството на писателката, тя се занимава с изкуствознание и театрознание. В момента живее като писателка на свободна практика във Виена, Мюнхен и Париж. Носителка е на многобройни награди за литература, между които Австрийската държавна стипендия за литература (1972), наградата на Федералното министерство на Австрия за образование и изкуство (1983), наградата на град Кьолн на името на Хайнрих Бьол (1986), Литературната награда на провинция Щайермарк (1987), наградата на Виена за литература (1989), наградата на град Бохум на името на Петер Вайс (1994), Литературната награда на град Бремен (1995), наградата на името на Георг Бюхнер (1998), наградата "Лесинг" (2004).

Очевидно присъждането на Нобеловата награда на Елфриде Йелинек идва закономерно като израз и на международното признание за авторката. При добрите традиции в превеждането на немскоезична литература на български език е все пак малко странно, че името на Йелинек е познато главно на студентите по германистика от горните курсове и на онези читатели, които плащат дан на интереса си към немскоезичните литератури, четейки произведенията в оригинал. Логично е да си зададем въпроса, какво е спряло преводачите и издателите по пътя им към тази авторка, като имаме предвид, че известните имена на съвременната австрийска проза и драма са достояние на българските читатели и то не само в антологичните броеве на "Панорама" и "Пламък" (Бахман, Бернхард, Менасе, Рансмайр, Турини, Фришмут, Грубер и т.н.). Единствено Райна Конушлиева преведе през 1999 г. пиесата на Йелинек "той не като той. при и с Роберт Валзер." Тази пиеса дори имаше своята премиера в София, която се състоя едновременно с премиерата й в Лондон. И тъй като първото приближаване към Йелинек е театрално, нека кажем, че тази пиеса носи отличителните черти на драматургичното й творчество от последните години, изградено от необозначени гласове, немаркирани диалози и ловък монтаж на цитати. Към най-известните пиеси на Йелинек спадат "Клара Ш.", "Какво стана, след като Нора напусна мъжа си", "Бургтеатър", "Болест или модерни жени", "В облаците. Дом", "Спортна пиеса", "Страната на Бамба". Повече или по-малко явно пиесите на Йелинек се възползват от фигури-емблеми - действителни или литературни (Клара Шуман, Габриеле Д'Анунцио, Роберт Валзер), изчистени от личностни характеристики, използвани за отиграването на ситуации, в които стават видими основни теми и конфликти на съвременността.
Йелинек има неоспоримо и оспорвано присъствие в медиите през последните десетилетия. Тя не закъснява с позиции и становища, последният пример е пиесата й "Страната на Бамби", изразяваща критичното й отношение към войната в Ирак. Не отбягва и интервютата. Упреквана е, че прекалява със самоинсценировките, че се възползва от умението си да борави и да манипулира средствата на масовата култура. Това раздразнение идва може би и от факта, че тя говори все по-охотно, но без да оставя диря, тоест говоренето й в медиите все повече се превръща в продължение на играта, гласът й не може еднозначно да бъде обвързан с личността й. Не случайно се сблъскваме с парадоксалното изречение "Да, тук говоря аз" в средата на един коментарен текст. (срв. Станицек, Text und Kritik, VIII, 1999, 13f.) С което изречение, както е маниерът й, се въвежда огромният подтекст на интензивните й занимания с Ролан Барт, Мишел Фуко и проблематиката за това, що е автор. В интервютата си Йелинек неуморно "инсценира", "диалогизира" позиции и модели на мислене и поведение.
Тази многопластовост превръща и четенето на прозата й първо в изпитание, а после в удоволствие. Ранните романи на Йелинек "Ние сме примамки, бейби", "Любовничките" (1975), "Пианистката" (1989), "Удоволствие" ("Lust",1989) я поставят в близост до феминизма или поне легитимират питането за отношението й към феминизма. В отговор на подобен въпрос тя казва в интервю от 1991 г.: "Защото никога не съм гледала на жената като на по-добро или по-висше създание, като каквото женското движение искаше тя да бъде разглеждана. Представяла съм я като разкривеното отражение на патриархалното общество, което кара робите си да се приспособяват. Патриархатът не означава, че винаги мъжете командват. Могат да командват и жените, само че в крайна сметка винаги в полза на мъжете. Много критично съм показвала жените като жертви на това общество, които обаче не се осъзнават сами като жертви, а дори вярват, че могат да бъдат съучастнички. Това всъщност е моята тема, независимо дали говорим за сексуалност или икономическа власт: щом жените се превърнат в съучастнички на мъжете, за да си извоюват така по-добър социален статус, то провалът е неизбежен. Но аз не се надсмивам на хората за това, което са, смея се на обърканото им съзнание за себе си. Това съзнание, след всичките години патриархат, при жените естествено е первертирано. Разобличавам жената следователно като съучастничка на мъжа не заради това, което тя е в своето подчинение, защото все пак аз силно защитавам жените." (Досие 2, Грац 1991, изд. Курт Барч и др., стр.13)
Този отговор ни подготвя не само за ранната проза на Йелинек - в нея става дума за жените, жените по време на и след втората вълна на феминизма, за собствените им стратегии и начини на съществуване, но винаги видени в контекста на едно йерархизирано по полов признак общество, в което власт и сексуалност тясно се преплитат. Фигурите, било то жени или мъже, са обаче толкова схематични и изчистени от индивидуалност, че не предразполагат нито към симпатия, нито към гняв, нито към съчувствие, нито към идентификация. Те са демонстратор(к)и на масови модели на поведение в най-чист вид, личните обстоятелства, декориращи тези модели, са или отчайващо банални ("Любовничките"), или парадоксални ("Пианистката", "Жажда" (Gier)) и в крайна сметка, в невъзможната съпротива срещу модела, непоносимо отблъскващи.
Текстовете на Йелинек монтират огледала - погледналият в тях вижда вътрешности, скелети, болест. Огледалата на Йелинек свалят не само маските на мъже и жени, а и живата плът, сраснала се с камуфлажа. Който издържи да съзерцава тези отражения в огледалата, може да се научи да общува с тях на всички нива, на които текстовете функционират (например да открива заложените цитати и да чете романа "Удоволствие" в търсенето на Хьолдерлин). Може дори да се наслади на хумора в патологията на "Пианистката".
Многократно критици и анализатори отбелязват близостта на Йелинек до порнографската и тривиалната литература. За мен и по двете твърдения може да се спори, защото заложеното в тях сравнение произволно преминава от стратегиите към ефектите на текстовете, явления, които се осъществяват на различни места и нива.
След всичко казано, може би можем да предположим, защо Йелинек остава встрани от интереса на посредниците в междукултурното общуване. Тя е всичко, което може да събуди съмнение и подозрение в масовото българско съзнание, чиято добре запазена и безотказно функционираща патриархална йерархия, мисля, е извън всякакво подозрение. Йелинек е жена, на всичкото отгоре пишеща за жени, свободно изправяща огледалата си и пред темата за сексуалността и властта. Като капак на всичко тя знае толкова много, че може да превърне всяко изречение в цитат с всички последици от този акт, и, макар че е добре осведомена за обременените, теоретично, отношения на жените със символния ред, намира начина, позицията и езика, от и с които може да говори и за това. В този смисъл нека ни бъде простена парафразата в заглавието на тези редове идваща от текста на Йелинек "Oh Wildnis, oh Schutz vor ihr" (О пущинак, о спасение от него").
Езикът, който говори Йелинек, почти предварително обрича труда на преводача на провал. И все пак, накрая нека споменем, че в края на годината се очаква излизането на романа "Пианистката" на български език в издателство "Фигура".

Майя Разбойникова-Фратева

Бел. ред. В следващ брой очаквайте есе на Йелинек в превод на проф. Владко Мурдаров, както и разказ на Леони Ходкевич за нееднозначните реакции на виенската културна общественост по повод литературния Нобел 2004.