Музика на самовглъбяването
След 47 години на пулта един от най-големите ни диригенти - композиторът Васил Казанджиев, признава, че у него винаги е съществувал конфликтът между диригента и композитора. И все пак връзката им се е оказала необикновено плодотворна! Казанджиев не е от "словесните" творци, които щедро разказват творческия процес. Той го обяснява с две думи: "интуиция" и "спонтанност". Редом с тези ирационални категории обаче поставя високопрофесионалните критерии, усвоени от дълбоко почитаните му учители Константин Илиев, Добрин Петков, Панчо Владигеров.

- Кое от тънкостите на "занаята" е основополагащо?
- Мисля, че формата, в която се влага някаква идея, измеренията й във времето, точните пропорции между отделните епизоди и построения. Ясно, стегнато, логично протичане на мисълта. А и самата дума "композиране" означава начинът да се намери най-точният порядък на тоновете и на комбинациите от тонове. Формата е най-трудна за овладяване днес, в новата музика, защото е отворена и липсват узаконените канони на старите модели. Затова композиторът задължително трябва да овладее още в учебния процес формите, завещани от великото наследство, особено върховете - фугата и сонатната форма; и тогава да се осмели да навлезе в авангардната музика. Но никакви познания не могат да помогнат, ако творецът няма интуиция за пропорциите.
- Началото на кариерата ви доказва ли това?
- Аз започнах да пиша атонално още в първия момент, интуитивно. Не бях чувал дори за атонализъм. 15-годишен се явих на състезание с една сюита в псевдокласически стил и Сонатина за пиано. За нея ме обвиниха тогава в атонализъм и формализъм. Но звездният ми миг беше срещата в Русе с Константин Илиев. Бях ученик, а той дойде да прави оркестър в града. Стана първият ми учител. Уроците с него се различаваха коренно от тия в консерваторията по-късно. С него беседвахме, анализирахме партитури - в това число и мои, които му носех. Още тогава проумях, че едно от съдбоносните неща в композицията, а и в дирижирането, е работата над детайла. Вниманието към детайла беше особено силно в уроците при проф. Владигеров. Като възпитаник на немската школа той имаше остро чувство за всяка нота и за пропорциите на формата - интуитивно, необяснимо, но перфектно.
- От него овладяхте тънкостите на "занаята", отговорното отношение към него, но той не ви разкри просторите на съвременната музика. И въпреки това вие, учениците му, го обожавате. Впрочем, новата музика изобщо не беше тогава на почит в академичните среди.
- По тази причина по време на следването си започнах да водя двойствен живот: пишех за чекмеджето и за показване, иначе нямаше да мога да завърша. И това продължи към 10 години. Написах доста неща, в които се придържах към съвременните техники - по това време бях запален по додекафонията. Сонатата за соло цигулка, която създадох за Боян Лечев, е в този стил; но имам и компромисни творби, издържани едва ли не в препоръчвания тогава реалистичен дух, които пък ми донесоха доста популярност. Сред тях е Концертът за цигулка - поръча ми го пак Боян Лечев, след като чул Дивертиментото.
- Този концерт трудно може да се причисли към соцреализма...
- И все пак за мен той е компромис. Тогава спазвах правилата на додекафонията, но постепенно започнах да привнасям и други техники - някои от тях използвам - пестеливо - и до днес, разбира се, по различен начин и в различен контекст. В Първи струнен квартет, чиято премиера беше на "Варшавска есен" 1964, за първи път употребих сонорни ефекти. Нарекох го "Перспективи", защото съзнавах, че това е перспективна техника за европейската музика тогава.
- Времето е примирило крайностите. Днес еднакво привлекателно звучат и опуси, написани в т.нар. реалистичен дух, както и крайно авангардни. Страстите са стихнали, критерият е наличието на талант. Мисля - от дистанцията на годините, че тогава, време на непримиримост към т.нар. "модернизъм", публиката беше готова да приеме новото. Но беше дирижирана от критиката.
- Всяко ново нещо буди интерес. Разбира се, новата музика е интересна за елитната публика, традиционната си има обикнати опуси и стилове и по-трудно излиза от тях. Често самите музиканти не са готови да приемат новото. Историята изобилства с примери, когато елитни оркестри са отхвърляли премиери на произведения, станали по-късно класика. Моята първа оставка от "Софийски солисти" беше по повод съпротивата на оркестъра срещу Симфониите на Лазар Николов. Все пак премиерата стана - през 1966 г., и това беше събитие за българската музика.
- Бунтарството беше ли стимул за творчество?
- Да! В студентските ми години, а и през 60-те, новите изразни средства бяха сериозно преследвани. Имаше моментни разведрявания, но особено в 50-те бяха просто забранявани. И може би затова с такава ярост използвахме именно тези средства. Имената на Константин Илиев и Лазар Николов тогава предизвикваха буря от ненавист. Самият аз, каквото и да напишех, още от студентските години беше отричано. И трябваше да напиша компромисна творба, за да завърша Консерваторията. За себе си с годините осъзнах една истина: това, което пишех, в много малка степен напомняше Владигеров. Доста повече в композициите ми присъстваха други техники и влияния: на Онегер, Хиндемит, Шостакович...
- Е, език на времето.
- Да, но мина време, за да разбера, че омразата към мен беше продиктувана от това, че не използвах езика на нашите първоучители. Българската интонация беше изискване. Творбата да прилича на всяка цена на народната ни песен по интонация, ритмика. Мелодията да е запеваема, приятна, красива. Или, ако не е народната песен, поне хармониите да са тия на Рихард Щраус, най-много до Равел. Е, какво да кажем за подобно мислене? Чест и почитание към нашите създатели, те са започнали да градят национална музика от нищото, без многовековната традиция на други европейски народи. Въпреки това музиката ни от 30-те, 40-те години е в крак с времето си - не всичко, разбира се, но Пипков и особено Ненов могат да се сравнят с Барток и Стравински по отношение третирането на фолклора.
- Фолклорът ли трябваше да гарантира достъпността на творбата?
- Да. Глинка бил казал, че музиката я твори народът. Та, имаше такова изискване - като излезеш от концерт, да си тананикаш теми. Но аз, дали с възрастта, започнах да преосмислям за себе си доста неща. Прекалено много музика стана недостъпна, неразбираема за съвременния слушател. Разбира се, тази позиция няма нищо общо със социалистическите лозунги за народност и достъпност. Но не бива да се вини само слушателят.
- Кога променихте отношението си към фолклора?
- В началото смятах, че не е подходящ материал за творчество. Антифолклоризмът беше и реакция срещу налаганата задължителност. За първи път използвах фолклорен материал в Симфония на тембрите - 1968 г.
- Преди години в един среднощен радиомост археологът проф. Иван Венедиков (вече покойник) каза, че музиката ви по един изключителен начин прониква до дълбините на старината, на ритуала. Помня, че тогава излъчвахме фрагменти от "Иконите", "Картини от България", Трета симфония, Симфония на химните... В предаването ставаше дума и за това, че българският епос е неразработена от изкуството ни територия.
- Средновековието, възходът на българската държава много ме интересуваше. Навлязох в тази територия по повод работата си над музиката на "Иванко". Изслушах целия тогавашен репертоар на първия състав "Йоан Кукузел" - музиката на великия средновековен български музикант ме порази. Тогава написах II квартет, "Иконите", "Камбаните". Използвал съм тия интонации и в "Картините". Такива моменти на увлечение по тайнството на старината избликват в мен от време на време - и до днес.
- "Картини от България", едно от най-популярните български музикални творения, компромис ли е?
- Да. Писах го по поръчка - импресариите на "Софийски солисти" искаха нещо, което да даде възможност на чуждата публика да усети българското. Написах го спонтанно, а то излезе едно от най-свирените ми неща.
- Дирижирал сте всички сериозни жанрове. Имало ли е бунт на композитора срещу диригента Казанджиев?
- Откакто се хванах с тая пръчка, от която няма отлепяне, винаги вътрешно съм се бунтувал, смятал съм, че това е пропиляно време, тъй като за мен композицията си остава на първо място. От друга страна, изключително важен и завладяващ е и другият процес, този на изпълнителя: от оскъдната информация - нотите и указанията за темпата и динамиките - да разкриеш убедително и автентично идеята на автора. Също така силен творчески акт, който ме примирява с "пръчката".
- В интервю преди няколко години споменавате, че плодотворната възраст за диригента е някъде след 50-60 г. А първите у нас изпълнения на "Стабат матер" на Перголези, на мадригалите на Монтеверди опровергават това. Такова извисяване на духа, такова съвършенство и финес има в тези изпълнения - а сте бил 30-31-годишен.!
- Ами Константин Илиев и Добрин Петков, когато дойдоха в Русе и направиха оркестър, бяха на по 24-25. И постиженията им бяха страхотни. По-нататък те просто следваха тоя път на съвършенство.
- Навремето почти всички български композитори посветиха опуси на "Софийски солисти". И всичко беше изпълнено по един блестящ начин, с честно и почтено отношение към автора. А сигурно е имало и партитури, които не са ви допадали.
- Не трябва да се забравя, че съм възпитан от Константин Илиев - даже най-напред го имитирах - и от Добрин Петков. За Добрин нямаше разлика в имената на авторите. С еднаква енергия, жар, вдъхновение изработваше всичко, което му се постави на пулта. Подобен е примерът с Фуртвенглер - той е започнал с оперети в един провинциален театър и е работил "Веселата вдовица" така прецизно и вдъхновено, сякаш е правел Деветата симфония. Това е тежък кръст, но носи вътрешно удовлетворение. Ние с Добрин и Константин бяхме единомишленици. Аз съм тяхно създание и не знам до кое прераждане ще ги обичам и почитам.
- Вие сте от отмиращата порода диригенти - с друга етика, друго отношение към изкуството. Днешните млади музиканти живеят в по-динамична среда и тя им диктува по-различно поведение...
- Без съмнение промяната в средата се отразява на всичко. Диригентът е най-застрашен от себепоказване и нарцисизъм. Страхотно изкушение е: вдигаш палката и над 100 души засвирват. Следват поредица магии и ритуали на пулта и - овации. Също като в една спечелена битка по време на война: военачалникът страхотно се издига в собствените си очи. Диригентската работа е също като при военна битка - една постоянна победа над околната среда. Ето защо диригентът е особено застрашен от звездомания, особено в днешното богато с възможности за информация и реклама време. Трябва изключителна взискателност към себе си, за да се предпазиш от последиците на звездоманията.
- Каква е битката между диригента и оркестъра в български условия?
- Битката е на живот и смърт. И не само у нас. Това не подлежи на анализ. Отношенията диригент - оркестър са всеки ден различни. Защото оркестърът е като един организъм и всеки път идва с различни настроения и проблеми, при това мултиплицирани според броя на хората. Така че диригентът трябва да бъде блестящ психолог и педагог, да има безкрайно търпение. И в стремежа си да постигне прецизност и автентичност трябва по неведоми начини, всеки път различни, да вербува, едва ли не, оркестъра. Не успее ли още от началото - тежко му! Трябва за знае и кога да отстъпва, кога да действа с юмрук - като Бисмарк, кога като византиец, "душевадец с памук" - като Добрин Петков; без да се усетят оркестрантите, да успее да ги "изстиска" до край, защото един хубав концерт означава пълно себераздаване и изгаряне. Това са многократни повторения, налучквания - за точна дозировка, плътност на звука, баланс, щрих... Когато Добрин репетираше в Пловдив и връщаше, да речем, за 20-ти път дадена фраза, чуваше се ропот в оркестъра. Тогава той контрираше: "Моля, моля, световноизвестният музикант Святослав Рихтер не се е срамувал да работи по 16 часа на ден!".
- Не сте сред любимите диригенти на българските оркестранти - вероятно заради високите си изисквания.
- Е, не са любими такива диригенти, аз поначало съм много подозрителен към "любими титулярни диригенти". Значи щатният диригент не си върши добре работата, след като е любим. Гост-диригентите - обикновено големи имена - разчитат на добър оркестър, който за концерта ще се стегне и всичко ще бъде добре. Но затова се иска прецизна предварителна работа с щатния диригент.
- В композициите от последните години - дори и в мащабните ("Нирвана"), все повече търсите тишината, самовглъбяването.
- Винаги съм бил интровертен, с годините ставам все по-затворен в себе си. Наистина, това е музика, в която камерният ансамбъл дава повече възможности за импровизация, за чистота на тембъра и линията. Търся проста и ясна линия - може би тя прави творбата по-лесна за възприемане. Стремя се произведението да е разбираемо, без да ми падне нивото.
- Изглежда, че все по-рядко ще заставате на диригентския пулт. Загубени ли са 47 години дирижиране за композитора Казанджиев?
- До голяма степен - да. Ще гледам да понаваксам, да понапиша нещо, защото тия 47 години - от 1957 г., когато за първи път застанах на пулта на Софийската опера, ми отнеха много време и сили. А за композиране се иска усамотение, спокойствие, самовглъбеност. Знам, че оркестърът ми даде много идеи, винаги личи кога един композитор твори в лабораторни условия и кога - след активно общуване с оркестър. Но трябва и да влезе в хармония със себе си, да намери себе си, да усети странното състояние на композирането...

Разговора води Наталия Илиева



Разговор с
Васил Казанджиев по случай 70-годишния му юбилей