Сцена на кръстопът 2004 -
бърза панорама
VII издание на Международния театрален фестивал "Сцена на кръстопът" (10 - 22 септември) показа потребността на пловдивчани от театър. Над 10 000 души видяха 25 спектакъла от 20 театъра. 2/3 от заглавията бяха от български автори, което не изненадва, защото пловдивчани харесват и ходят на български пиеси. Селекционерът и директор на "Сцена на кръстопът" проф. Стефан Данаилов заложи на родната драматургия и, както се вижда от числата на зрители и приходи, успя. Още в първите дни и часове от отварянето на двете каси се потвърди предварителното очакване, че театърът на Теди Москов ("Фантасмагории") и Мариус Куркински ("Големанов"), пиесите на Яна Добрева ("Топлината през ноември") и Теодора Димова ("Кучката"), имената на Крикор Азарян ("Продавате ли демони" и "Лазарица") и Стефан Цанев ("Конят на Александър Велики") са силно притегателни за пловдивчани.
С любопитство от страна на публиката и театралната гилдия се чакаха и двете премиери на Пловдивския театър: "Аляска" от Недялко Славов и самостоятелния спектакъл на Тодор Колев "Назад към културата". Но и по-камерни, по-интимни творби като "Кантон 117" от Емил Бонев, "Една добра жена в една лоша зима" от Пламен Дойнов и "Зелена морава пред бяла къща" от Рада Москова имаха своята публика. Продадени бяха билетите и за "Постеля от кактуси" от Ингмар Бергман, постановка на Народния театър от Щип (Македония). Представлението на "Рибарски свади" от Карло Голдони, постановка на проф. Стефан Данаилов с неговите абсолвенти, взриви залата на Драматичния театър и стана силно емоционален и красив финал на фестивала. Песни и закачки в една добре подготвена импровизация. Така е, когато един човек, в когото са слети актьор, преподавател и фестивален директор, грабне микрофона и 20-ина млади и влюбени в своя Мастер му пригласят.


Всъщност, в последната вечер се получи това, което Стефан Данаилов имаше идея да се случва всяка вечер на сцената в двора на театъра. Да се води разговор на чаша бира между създатели и зрители на току-що видения спектакъл. Оказа се трудна работа прехвърлянето на мост, поради ширещата се напоследък затвореност и нежелание за откровен разговор. Всяка вечер преди и след спектакъла свиреше пианист на откритата сцена. Подредените столове на фона на театрална арка с надпис "Сцена на кръстопът" подсказваха и подканяха за такъв разговор, но той се състоя пълноценно единствено след "Мечталото", когато на въпросите на директора на фестивала отговаряше Бойко Богданов. Тогава се включиха и някои от зрителите.
На външната сцена беше построена малката входна арка от миналогодишния фестивал, а на главната улица в близост до колонадата на Драматичния театър тази година беше изградена огромна арка със завеси. С червена коприна бяха драпирани и пространствата между уличните фенери и така се оформяха няколко подхода към театъра. Всичко подсказваше, че театърът започва от улицата, че той иска да уголеми своята територия и по този начин да привлече/увлече минувачите в театралния празник, да ги направи свои зрители и съучастници.
Своя публика имаха и Йовковите творби "Боряна" на Сливенския театър и "Милионерът" на Ловешкия театър, по-естетски и сложно моделираните "Мечталото" (постановка Бойко Богданов) и "Дидро в Петербург" (постановка Николай Поляков), както и "Венецианска загадка" (постановка Здравко Митков). Френската La Compagnie des Minuits и студенти по актьорско майсторство за драматичен театър към ПУ "Паисий Хилендарски" представиха на френски и български език "Жорж Данден" от Молиер с оригинални пасторални сцени и така осветиха новото сценично пространство на Одеона, малкия античен театър. Режисьор от френска страна бе Арно Павон, от българска - Тодор Димитров. Това бе и поводът за първата визита извън София на новия френски посланик у нас.
Имаше случаи, когато дирекцията на фестивала прилагаше политиката на "отворени врати", особено за публика в третата възраст и от затруднени социални слоеве. В техен празник се превърна спектакълът на Пазарджишкия театър "Елате ни вижте" от Кирил Топалов. Известно предубеждение поради опасения за езикова бариера, въпреки симултанния превод, проявиха пловдивчани към спектаклите на гостуващите от чужбина театри - "Мнимият болен" на Народния театър на Белград и "Натрапницата" на Театър "Маска" от Букурещ.
Откритието. Румънският театър "Маска" на Михай Малаймаре е истинското откритие на фестивала. Стефан Данаилов го покани публично за следващото издание. В театър "Маска" е елиминирано словото, то е заместено с жеста и движението. Михай Малаймаре е с 30-годишна театрална практика, започнал е като актьор и режисьор в Националния театър "Йон Лука Караджале" в Букурещ, в началото на 80-те години е специализирал при Жак Лекок в Париж и оттогава прави театър на пантомимата, жеста и маските. През 1990 г. създава своята формация "Маска" като "театър на улицата" и в буквалния смисъл, защото до неотдавна не са имали своя сграда, играят по площади в градове и села. В Пловдив театър "Маска" се представи със спектакъла "При румънците", вдъхновен от фолклорните традиции/обичаи. Младите и гъвкави актьори от трупата надяват неусетно върху себе си огромни марионетки в костюми на селяни от различните румънски етнографски области и започват популярни национални танци, представени с много хумор, тъй като сюжетът е навързан около сватбения ритуал. Двамата млади са съветвани от старците, от кръстниците и сватбарите и никакъв Дракула (митичният румънски злодей), появяващ се на кокили и жонглиращ с горящи топки, не може да попречи на тяхната любов и желание да се свържат в брачен съюз. Има и други танци на кокили и изобщо маса атракционни за минувачите в центъра на Пловдив, на главната улица, в пространството пред бинго "Балкан".
Самият режисьор е единственият немаскиран персонаж. На три езика - английски, френски и руски, с микрофон в ръка, той ръководи и коментира действията на куклите-танцьори, танцува заедно с тях и увлича хора от публиката да се включат във веселбата. И те действително се включват. Възрастна пловдивска дама беше склонна да му партнира до края на спектакъла, а модно облечена девойка научи как се играе румънски народен танц. След финалния танц с кърпичките Малаймаре постигна истинско чудо - на пъпа на Пловдив млади момичета имаха шанс да коленичат върху бялата копринена кърпа със случайно посочен избраник и да се целунат за радост на зрителите. Оказа се, че разкрепостените пловдивски момичета са безчетно число. Този спектакъл е експортен, показван е на биеналето в Хановер, във Франция и Германия. Танцовите спектакли на театър "Маска" имат винаги сериозна сценарна основа - "Шинел" от Гогол, "Хамлет" от Саксо Граматикус, творби от Брюсов, Гарсия Маркес...
Второто представление на румънските гости бе танцов спектакъл по разказа на Борхес "Натрапницата". Сюжетът е за двама братя, влюбени в една и съща жена. Разбрах след първите редове, казва Малаймаре, че трябва да го преобразя в спектакъл. Един текст, изрязан от гранит, без излишни коментари, директен, брутален, ясен, прозрачен, бистър.
В спектакъла има буквално пет изречения. Произнася ги сляп разказвач, който най-напред възпроизвежда основните събития - ревността един към друг на братята и убийството на жената - с помощта на портативен куклен театър. След това разказът потича на фона на аржентински танга и шум от дъжд. Нищо не е спестено от еротичното привличане и страстта между мъжа и жената. И въпреки това спектакълът оставя впечатление за деликатност, за красота, за някаква сериозност и предопределеност. Не Едуардо наблюдава ревниво акта между по-големия брат и Хулиана, а една кукла, подобна на Пиеро, в неговите ръце. Когато отношенията между тримата стигат предела и те, преко всякакви норми, я повеждат от двете й страни към олтара, се появяват две деца. Визионът с малките Кристиян и Едуардо, облечени в костюми и с шапки, досущ като големите, е много интересен, защото връща по един красив начин - чрез спомена, равновесието между братята. Те я продават в публичен дом и свършват, като се влачат, скимтейки, в нейните крака. Борят се за нея мъжествено, без да се пазят, на живот и смърт. Хулиана трябва да умре и е убита, защото, без да знае, без да може другояче, тя е била само една натрапница. Един текст, казва Михай Малаймаре, от който можеш да се отървеш само ако подариш нещо. Аз избрах да подаря един спектакъл.
Кръглата маса. В малка книжка ще бъдат издадени и докладите и изказванията от кръглата маса с тема "Трансгранични проблеми на балканската драматургия". Ако съдим по изказванията на чуждите участници Малаймаре и Трайче Кацаров, ситуацията с новата драматургия е по-скоро тъжна и проблематична, отколкото обнадеждаваща. Финалните думи на Трайче Кацаров бяха: "Проблемът в съвременната драматургия в моята страна може да бъде определен като хаос. Крлежа ще рече: "Хаосът в изреченото е хаос в главите, а хаосът в главите е последица от хаоса на човека, а хаосът в човека е последица от хаоса в средата и състоянието на обществото". Мисля, че това е достатъчно, за да представя трансграничните проблеми в балканската драматургия."
Един от основните докладчици Ромео Попилиев се спря на бунта на балканския драматург. Той отбеляза постекспресионистичност, примесена с гротескност, мрачен хумор и ирония в македонските и в българските текстове за театър. Другият основен доклад на Димитър Чернев "Дом на балканската сцена. И в него безопасни бунтове" бе съпроводен от изследване, направено заедно с психиатъра д-р Валентин Асенов. Анализът е върху произволно избрани 25 български пиеси, създадени в периода между 1989 и 2001 г., и 15 пиеси, предимно македонски, турски, сръбски, хърватски, писани приблизително по същото време. Изследването е върху 60 страници, в Пловдив бе представен максимално концентриран синопсис на тенденциите в българската и балканската драматургия на 90-те, като акцентът беше сложен върху българската. Ето цитат от него: "Мутри, наркомани, полуслепи и полуцинични интелектуалци, актриси и певици в часа на здрачната равносметка, сладникаво-сантиментални хора от третата възраст и т.н. се настаниха в текстовите пространства. Това още не е негативно, киселинността идва от другаде. Тя идва оттам, че героите и техните създатели гледат от сцената не с окото на жертвата, на страданието или на любовта, а с окото на хитроумната математика". И т.н. Както се разбра, изследването ще бъде публикувано отделно и извън сборника с докладите от кръглата маса.
Като при всяко събиране на театрални хора (водещите проф. Стефан Данаилов и Красимира Филипова, доц. Камелия Николова, доц. Николай Йорданов, руската театроведка Нора Макарова, Елица Матеева, Росица Обрешкова и др.), бяха поставени и вечни, и актуални въпроси за срещата между българския автор и театъра, за симетриите и асиметриите между отделните субекти в театралния процес.
Премиерите. Две пловдивски и две други. "Аляска" с двойния/тройния дебют в театъра на поета Недялко Славов, кинорежисьора Андрей Слабаков и донякъде на шоумена Тончо Токмакчиев изглежда доста ексцентрично представление. Сценичният разказ е разпокъсан, с нарушени причинно-следствени връзки. Историята е абсурдна. Става дума за очакваното за поредна година погребение на 126-годишна старица, което в крайна сметка не се случва - бабата, нагиздена с букли и корделки като кукла Барби, се оказва необикновено жизнена. Събралите се на погребение като на сватба все пак не са разочаровани, защото накрая се гръмва случайно попадналият/заблуденият бизнесмен. На сцената се смесват и гонят роднините за погребението, заблуденият сватбар от съседната къща и данъчни, които приличат на ченгета или на погребални агенти. Самият г-н Аляска, облечен като поклонник на Елвис Пресли (в ролята Тончо Токмакчиев), пристига специално за случая от далечния американски щат, където полярната нощ е дълга и нищо изключително не се случва. Затова роднините му го захранват/радват със съобщения за едно от друго по-катастрофични събития, каквито са възможни само по нашите ширини. На Аляска му е все малко и нищожно. Представлението се троши и разсипва от неясни гонитби, но някъде в последната трета все пак се посъбира и завършва триумфално за радост на публиката със странните и очароващи стихове на поета. Хитроумно измислената сценография на Вечеслав Парапанов се събира и оформя носа на кораб, от който се появяват ръце и крака. Българският "Титаник" гази трудно в плиткото, но е на път да го изгази.
Друг е сливенският спектакъл "Боряна" на Йовков в прочит на Иван Урумов. Абсолютен отказ от шарени битови картинки. Нагъната наклонена плоскост, върху която като в антична драма се срещат не някакви простосмъртни, а характери - категории. Една плоскост като боксов ринг, защото залогът е скритото злато. Премислени статуарни мизансцени, групирани красиво около ъглите на плоскостта, силни думи, които се чуват. И над тази страшна картина, в която сенките уголемяват фигурите, едно слънце, което е и тъпан. Тътенът му маркира рундовете, в които няма победители. И когато Боряна (Анна Станчева) изрича: "Ами дай им ги бе, тейко..", Златил (в тази роля видяхме влезлия с няколко репетиции Георги Василев от Пловдивския театър) хвърля мешина с жълтиците, те се разпиляват, осветени от прожектора, като жарава, момчето с тъпана скача върху нея и започва страшен нестинарски танц, в който се включват и тримата братя, и старият им баща, всички. Борбата за надмощие в този неочакван танцов финал е истинска, жестока, на живот и смърт. Интересно представление. Яви се и "Лазарица" на Крикор Азарян с двама Лазари - Лазар истинският (Валентин Танев) и Кучето (Малин Кръстев). В един ден с "Големанов" на Мариус Куркински. Тези, които искахме да видим "Големанов", не видяхме "Лазарица". Но новата "Лазарица" започва тепърва своя сценичен живот и той, както се разбира от първите зрителски отзиви, ще бъде дълъг. За радост на почитателите си Тодор Колев започва сценичния живот на своето "уан мен шоу" този път театрално. Той настоява на това определение и вероятно е прав, защото към "едноличното му шоу" не могат да се приложат обичайни критерии. Това като обяснение и оправдание към млади зрители, които търсят прагматичен смисъл в това, което се случва/не се случва на сцената. Няма такъв. Изкуството не го изисква, не му е подвластно.

Пенка Калинкова