В памет на преводача Сидер Флорин
(12 юни 1912 - 23 ноември 1999)

Бяхме приятели от много години. И съавтори. Колеги ни приемаха за сплотен колектив; някому беше скимнало да ни оприличи с Илф и Петров (дано му го простят авторите на "Дванайсетте стола"). Прочее, Сидер беше наистина много талантлив, роден поет. Винаги си мислех, че ако не бяха премеждията - американската авантюра, затвор, народен съд, след оправданието - концлагер, изселване от София и полугладно съществуване с жена и две дъщери в Търново, което го принуди да се залови с преводачество, дали нямаше да предпочете собственото си творчество?
През многото години общуване Сидер споделяше с мен мисли и чувства, проекти и въжделения. Познавах го може би по-добре от всеки друг. Но ето че днес се чувствам направо безсилен да изложа на хартия онова, което така добре познавам и толкова остро чувствам.

Сергей Влахов


Обикновено влизаха заедно с някоя папка в "салоните" на СПБ на "Неофит Рилски" 5, както често пишеха заедно своите книги и статии. Наричахме ги "Илф и Петров", не само заради писателската достолепна походка, но и заради аристократичния староруски хумор на двама от най-изисканите български историци и теоретици на превода. Отначало ги слушахме с половин ухо, когато ни занимаваха с тънкостите на литературни реалии, но по-късно се оказахме пленници на тази уж суха материя из пределите на "секция ТИК". Те бяха нейни създатели, и на духа, който витаеше в нея: Сидер Флорин и Сергей Влахов.
От три години време сме вече без Флорин. Човекът и преводачът го няма, останал е текстът, в който е културното му обаяние, човешката му ненатрапчивост. За всички нас той беше първо учител, не само на семинарите и кръглите маси, на които ни събираше многобройни в тогавашния Кабинет на младия преводач. Беше символът на Съюза на преводачите като негов учредител и създател на малката му научна секция "Теория, история и критика на превода". Няма да забравим английските, руските и североамериканските писатели и поети, които Флорин превеждаше през последния половин век: Лонгфелоу, Бърнърд Шоу, Съмърсет Моъм, Стефан Цвайг, "Война на световете" от Хърбърт Уелс, "Страдание и възторг" и "Жажда за живот" на Ъруинг Стоун, много от Дикенс, почти целия Джек Лондон, Джоузеф Конрад, Арчибалд Кронин, "Американска трагедия" на Теодор Драйзер, "Квартеронката" на Майн Рид, приказките на Оскар Уайлд и Ръдиърд Киплинг... и големи руски имена от класиката и ХХ век като "Фрегата "Палада" от И.А.Гончаров, "Петър Първи" на Алексей Толстой, Александър Бек, Братя Стругацки, Михаил Алексеев с "Върбица неплачуща"...
Сидер Флорин ни научи от деца да четем. Беше един от онези, които създадоха "класическото ни чувство" за английска и руска литература. С хумор и любов ни вмъкваше в подмолите на превеждането: "Предателствата на преводача", "Четвъртото "Т" на преводача"; написа книги, които станаха жива съставка в историята на литературата: "Муки переводческие", "Непереводимое в переводе" в съавторство с дългогодишния си приятел и колега Сергей Влахов; последната си есеистично-изповедна книга "В словесните дебри".
Флорин ни въвлече с научната си работа в атмосфера на откривателства, физиономичност и дружелюбие; беше участник с доклади на безброй конференции и симпозиуми, пратеник на България в чужбина, където се радваше на огромна популярност, особено в научните среди на ФИТ, автор на десетки статии и предговори в научни списания и издателства, любим редактор на преводачи. Не зная дали бих могла да се наредя до учениците му, но ще помня винаги литературната му осанка, доброто му лице и уголемения внимателен поглед зад очилата, когато ми казваше: "свежо, неказвано", но веднага ме сепваше: "не така усукано, по-просто, трябва да те разберат и непрочелите". Свързваше ги не само общата любов към Речника и Литературния текст: онова, което свърза в съзнанието ни Сидер Флорин и Сергей Влахов, бе тяхната почтеност, простота и елегантност; атмосферата на немногословие, акуратност, шеги и морален консерватизъм. Дали ще успеем да пренесем моралните жестове на тяхното поколение през годините на постоянна нашенска адаптивност, социални игри и напористост? С хумор и добра ирония, Флорин и Влахов ратуваха за чистота на литературния говор и човешкото поведение, срещу всичко, което звънти фалшиво - внушиха ни, че превеждането е ненасилващ автора прочит, уважение към достоверността на културата и човешката й неприкосновеност. По "кривите пътища на верижната речникова реакция" търсеше, ровеше преводачът - тази "двукрака енциклопедия" ("В словесните дебри"), за да ни каже, не по-зле от французите Флобер, Кьоно и Перек, че културата е обиталище на човешки връзки, както културната наслада и любопитство - надмогване на възбраните и културната ксенофобия.
Написаното от Флорин и гражданското му поведение са най-малкото история на достойнството и честта, особено за онези, които помнят трудната съдба на техния автор. С научния си и преводачески опит той ни предаде, след тежки години на политическа изолация, човешки уроци: за равностойно общуване между малките и големите литератури, но и срещу парвенющината и комплексите в културата; за защита на чистотата на българския език, подобна на някогашната на Ронсар и Дю Беле, и способността на преводача да бъде посредник на идеи и образи, но и на нравственост - особено във времена на дефицит на човечност.
Постоянна вътрешна мярка на Флорин бе голямата българска литература (Дебелянов му бе чест вътрешен събеседник) - така Сидер Флорин остави образа на българския преводач, неотделим от съдбата на българския писател.
Той беше богат, великодушен и безкрайно чист и скромен човек.

Емилия Коралова-Стоева


В необятните дебри на приемащия език Флорин дълго и упорито, с аналитичното чувство на изследовател търси оная дума, която най-точно отразяваше зададената от чуждоезичния текст реалност и с прословутото търпение на майстор-филигранист плете фразата, в която думите пораждат същата реалност - осезаема, жива, чувствена. Но като всеки преводач той си даваше сметка за съжителството на думите, образите и чувствата. И затова обичаше да казва, че "всичко зависи от негово величество контекста".
Контекстът беше за Флорин ориентир в словесните дебри на речниковото богатство на преводния език. Но той беше и живителната среда за намерената след дълги търсения съответка, която най-добре прилягаше на мястото си във фразата и уютно заживяваше с другите думи в нея. "Много важно е и това, което се изгражда с отделните словесни тухлички,... цялата словесна сграда на преводния текст" - подчертава големият преводач в книгата си "В словесните дебри".
Сидер Флорин съзнаваше, че в своето движение към читателя преводният текст се нуждае не само от другото езиково битие, но и от другата чувствена обвивка и поетична структура, осигуряваща му място в контекста на приемащата литература и национална култура. Затова той строеше творчески мостове към другата езикова и културна среда. Нещо повече, неговите преводни текстове не само се вписаха в контекста на българската литература, но и станаха източник на емоционално-експресивни и художествени похвати на преводаческото изкуство.
Превръщайки "чуждоезичните книги в български", Флорин проявяваше особено грижовно чувство към българския език и неговите словесни дебри. Той беше откровен противник на "нежеланите гостенки" и добър приятел на изконните български думи, въплътили жизнения опит на предходните поколения, техните мисли и въжделения. В своята половинвековна преводаческа дейност Сидер Флорин създаде и много нови думи, които носят емоционалната и образна сила на българския език и разширяват словесните му хоризонти.
Той беше нашето лице.

Доц. Илиана Владова


Навремето аз се мъчех да направя приемлив превод на английски на "Диви разкази". Споменах за опитите си да предам нестандартната реч на Хайтовите родопчани чрез нестандартната реч на местното население от Западен Йоркшир, област, също като Родопите, отличаваща се с хълмове, овце и надживели вековете традиции. Сидер стана и ми дръпна една разпалена критика за този мой подход, като изтъкна с многобройни забавни примери заложените в него практически и идеологически капани. Макар и безкомпромисно критичен, той не беше враждебен или зареден с отрицание, а съвсем добронамерено и колегиално се опитваше да ми изясни нещата. Разделяше ни цяло поколение и нещо. Бях новак в областта на превода, "скъп гост от чужбина" наистина, но много по-млад от него. Той беше вече утвърден, опитен преводач, а и доста по-възрастен от мен.
Насърчи ме, като прие сериозно усилията ми, и аз се възползвах от неговите мъдри съвети. Смекчих нестандартния, местен колорит на йоркширския диалект, преди да дам книгата за печат, и мисля, че преводът спечели от това.
За мен лично най-голямото му постижение бе великолепният том "Непреводимото в превода", който той направи заедно с колегата си Сергей Влахов, първо на руски през 1980 г. и по-късно на български. Това е книга с голяма научна и практическа стойност. Тя си остава едно от най-добрите ръководства по превод на който и да е било език и съчетава по един неповторим начин, както и самият Сидер, голяма ерудиция с чувство за хумор, човечност и дълбоки културни прозрения.

Проф. Майкъл Холман
Кент, Великобритания
Превела от английски Людмила Харманджиева