По повод медийната избирателност
Този текст е свързан не толкова със скандала около прожекциите на пл. "Батенберг" на сериала "На всеки километър", колкото с медийното му отразяване.
Преди това обаче нека припомня сюжета. Първо в края на август на т. нар. лятна софийска сцена в градинката срещу двореца започна прожекция на въпросния сериал. След това група интелектуалци изразиха възмущението си от този факт в дълго писмо, публикувано във в. "Дневник". След това, вече във в. "24 часа", им отговори Стефан Данаилов, като - естествено - защити и филма, и прожекцията. След това, пак в "24 часа", Ани Илков съобщи на Стефан Данаилов, на почитателите на сериала и на всички останали "екзистенциални тъпунгери" какво мисли за тях, като ги наруга мощно и вкупом - със съответната гарнитура от съответни квалификации. След това, в продължение на седмица, по страниците на "24 часа" се плискаше дълбокото възмущение на гражданството - предимно от текста на Ани Илков, по-малко от самата прожекция. С една дума, възпроизведе се полюсното говорене и яростното оцветяване от 1991 г.
От публикуваните в пресата мнения човек остава с впечатление, че все още никой не желае да говори дистанцирано и аналитично за близкото минало, все още няма толерантна среда за спокойно обговаряне на историята.
Така ли е обаче?
Съмненията се породиха у мен след финалния акорд на скандала - организираният от "Червената къща" дебат по повод прожекциите на филма.
Какво се опита да произведе той, за проявяващия любопитство - разказа на Марин Бодаков в този брой на вестника.
По-същественото е обаче какво се появи като информация в ежедневната преса веднага след дебата. Нищо ново, за съжаление. Беше възпроизведен почти едно към едно скандалът-майка, като единствената разлика бе в участниците - преди бяха просто читатели, сега ги нарекоха интелектуалци.
Усилието на част (не голяма, но все пак налична) от присъствалите на дискусията да се опитат по-сложно да мислят епохата на комунизма, да въведат някаква типология на поведение и реакции в посткомунистическото време, да говорят за травмите и на жертвите, и на "мълчаливото мнозинство", за начина, по който тези травми трябва да бъдат лекувани - всичко това беше "изрязано" от медийното отразяване, нямаше го.
Имаше обаче в изобилие героизиция на без друго "героичната" фигура Мартин Карбовски, който като във въпросния сериал се явява "на всеки километър", клечи зад всеки медиен храст и подава главица с единствената цел да епатира публиката.
В подобен епатаж, разбира се, няма нищо лошо. Лошото е, когато медиата се превърне в негов доброволен "съучастник"; когато, поради странна избирателност, отказва да "чуе" по-сложните реакции за сметка на първосигналния скандал; когато не желае да отчете, че обществото все пак се променя, че не възпроизвежда едно към едно страстите от 1991 г.
---
С горното мрънкане съвсем не искам да кажа, че хората вече са излекували посткомунистическите си рани. Напротив. Много време ще мине, докато се справим с таласъмите на идеологическите страхове, на носталгиите, на неслучилите се лични съдби. Но, искам да се надявам, правим крачки... Тези крачки, обаче, трябва да са обща кауза. И обща отговорност. На медиите също.

Копринка Червенкова