Кой може да чете Платон?

Между поредното идиотско изявление на царя-премиер (че победата на футболните ни национали над Белгия в "столицата на Европа" няма да се отрази негативно върху нашите евроинтеграционни планове) и поредния ялов дебат на "столичните интелектуалци" (трябва ли или не трябва да се прожектира филмът "На всеки километър" на площад "Демокрация"?) на книжния пазар у нас се появиха няколко интересни заглавия от областта на хуманитаристиката. Едно от тях е "Да четем Платон" - книга, написана от Томас Слезак, професор по класическа филология в Тюбингенския университет.
Какво общо има - ще попита някой - между царско-премиерския евродискурс, интелектуалските препирни за легитимната употреба на столичния мегдан и едно сериозно научно изследване (в случая - върху творчеството на Платон)? Съгласен съм, че става въпрос за разнопорядкови от социокултурна гледна точка явления, но съм убеден, че те се схождат в един съществен пункт и това е проблемът за интелектуалната отговорност, разбрана като способност за рационален контрол върху мисленето и говоренето за публично значими неща.
В книгата на Томас Слезак този проблем е поставен в светлината на Платоновото понятие за философско слово. Както е известно, то е извлечено от една позабравена днес практика, каквато е добронамереното събеседване с оглед постигането на съгласие относно действителните човешки ценности. И тъй като въпросната практика до голяма степен определя характера на Атинската култура в епохата на високата класика, внимателният морфологичен анализ на Платоновия диалог би могъл да хвърли светлина върху редица структурно-генетични особености на античния логос. Става въпрос за възможността "с посредничеството на Платоновите герои да преминаваме (от ранните към късните диалози) през фазите на културноисторическото развитие на Атина - от интелектуална рецептивност към критическо задълбочаване и накрая до нормативна креативност".
Но за да се възползваме ефективно от тази възможност, е необходимо да вникнем в смисъла на една фундаментална за свободния грък етическа нагласа, а именно - благоразположението към диалогичния партньор. Защото - нека повторим - философската (и не само философската) култура на Атина е култура на интелектуалното приятелство. "При това "приятелство" - уточнява Слезак - не трябва да се разбира като субективно-случайна симпатия и следователно просто като афект, а е резултат от съвместния стремеж към "божественото" и "вечносъществуващото" и в крайна сметка към самата идея за благо".
Така разбраното приятелство изисква не само благоразположение към диалогичния партньор, но и уважение към неговото мнение, когато то е закрепено с неопровержими аргументи, т.е. когато в хода на беседата е придобило формалната структура на знанието. Ала подобно уважение е възможно само при положение, че всеки участник в диалога е склонен да приеме, че може да има много мнения по даден въпрос, но истината винаги е една и достигането до нея изисква огромни морални и интелектуални усилия, свързани с редукцията на идиосинкразиите, образуващи структурата на индивидуалното съзнание. В противен случай няма начин да се следва вътрешния ритъм философския логос, който у Платон се олицетворява от водещия беседата. Последният, от своя страна, е натоварен със задачата да провежда принципа на икономия на знанието, състоящ се в съзнателното скриване на елементи от единствената правилна теза и нейната пълна аргументация. По този начин той проверява доколко неговите събеседници са пренасочили душата си от света на всекидневните представи към света на универсалните истини и ценности. Който не е успял да го стори, обикновено става за смях. И тук ние, съвременните читатели, често пъти се изпълваме с негодувание, защото "като хора от демократичния, плуралистичен и враждебен към авторитетите ХХ век, независимо дали го съзнаваме или не, сме емоционално така силно свикнали с царящия релативизъм, че посрещаме със скептицизъм или дори с вътрешна съпротива един тотално превъзхождащ "Сократ" или "Атинянин", който се осмелява да описва застъпената от него ориентация като единствено възможната, и възприемаме неговата игра с апорията като недостатъчна откритост, неговото отпращане към възгледи, които ще бъдат достигнати в бъдеще - като измъкване от нуждите на момента". Това, което забравяме, е, че "Сократ" или "Атинянина" целят нещо повече от налагането на собственото си мнение; тяхната функция в структурата на Платоновия диалог е само да дават необходимите ориентири по пътя към действителното благо, което не е тъждествено със знанието, но го съдържа в себе си. С други думи, бидейки закърмени с предразсъдъците на модерния индивидуализъм, ние сякаш не успяваме да издържим на усилията, закаляващи чувството за интелектуална отговорност. При това положение, според Слезак, рискуваме никога да не изпитаме "несравнимото интелектуално удоволствие", произтичащо от търпеливото четене на Платон.
А що се отнася до визираните по-горе политици и интелектуалци, приковани като с вериги към своите мнения, за тях едно такова четене си е направо опасно; то би могло да доведе самовлюбената личност до сериозно умствено разстройство, а оттук и до тежък морално-психологически срив.

Емил Григоров





Томас Слезак.
Да четем Платон
.
Превод от немски Невена Панова.
Издателство Сонм.
София, 2002.