Неведомите пътища към истинските места на нещата
Красимир Крумов (Грец) продължава да бъде припознаван най-вече като кинорежисьор. Продължава, казвам, доколкото последният му филм се появи през 1994 г. Принудителното мълчание на творец в тази възраст е доказуемо вредно. При Грец обаче мълчанието е привидност. В тези почти десет години на "нереализиране" той обилно храни змея на "не-явето", което според него не само е повече от "явето", но е и един вид ангел пазител (с. 48). Ако преди две години Грец показа доста солиден фрагмент от своето неяве с фундаменталната "Поетика на киното", сега проговаря с всичките му гласове.
"Неведоми пътища" е нелицеприятен разказ за един труден поход: отиването към себе си, към същината на личното, към основанията на живия живот, откъдето нещата се виждат в истинските им места. Тя е една категорично автобиографична книга. В същото време автобиографичното в нея стои някак си встрани, стои ненатрапчиво и смирено. Това е така, защото редукцията, проведена тук, се различава принципно от онази, която препоръчва Декарт. За тази разлика Грец говори в прав текст ("Декарт и моята разправа с миналото", с. 103-108).
В "Неведоми пътища" се отива не към прекъсването на "мнимата зависимост от света", а към скъсването със "зависимостта от собствените страсти", за да се стигне до равносметката, "че аз съм подвластен на сила в себе си, която [е] по-силна от моите страсти. Че има зависимост, която дава повече свобода от всяка независимост" (с. 107). Става дума не за някакво самоизтръгване из корен, а за радикалност в буквалния смисъл на думата, за постигане на същинския корен.
В напрегнатото си дирене (напрегнато, защото залогът е голям, най-големият) Грец категорично налага извода, че големите неща в живота са онези, които остават незабелязани, защото са стереотипни и повтарящи се. Забелязва се тъкмо незначителното, което е мимолетно и рядко, поради което изглежда и празнично, но не носи качествена промяна. Големите неща от своя страна не толкова променят, колкото удържат съхраняването на човешкото лице, на самото човешко битие (с. 407-408).
Грец установява истинно битие само у човека, превърнал себе си в център, вън от който светът не може да се придвижва. Такъв център става обаче само онзи, който замлъква за нищо незначещите думи и се вглъбява в живота, принадлежащ на всички (с. 112). Тази "сложна" центричност сочи "приватизацията на екзистенцията" като опасна несвобода: като отсъствие на зависимост от идентичността, от името, от онтоса (с. 141). Акцентът при мисленето на този онтос пада върху неговата иманентност, но пък самата му същина се гради върху общуването, върху диалога, върху любовта, която за Грец е несъмненото ядро на собствено човешкото.
Затова той уверено си позволява да преформулира прочутото "да бъдеш или да имаш" в "да даваш или да вземаш", където даването (а човекът дава дареното му) е извънсоциалната, метафизичната проява на човека, формираща смисъла и щастието на живота (с. 406). Ето защо той изисква една философия на конкретното, философия на конкретния човек, философия, обвързана с конкретността на човешката екзистенция (с. 70-71). Колкото и рисковете при абсолютизирането на подобно изискване да са ясни за професионалния философ, трябва да се признае неговата коректност от позицията на "Неведоми пътища": такава философия е "конкретното говорене за себе си, което да бъде чуто от конкретни хора". Това не стои извън рамките на философското.
Основното, удържащото целия текст на "Неведоми пътища" е намерената мяра на човешкото. Тази мяра се основава на два очевидни принципа: благостта (другото име на любовта) и целостта. Именно в рамката, положена от благата цялост, хармонично и допълващо се лягат личната вътрешна концентрация, любовта към ближния, любовта към семейството, любовта към Бога. Всичко това съприсъства спокойно и естествено, отдълбоко изрязвайки всяка идеологическа истеричност и естетически сантиментализъм.
Читателят на "Поетика на киното" може и да се изненада от самотълкуването й като "мистично съучастие" на автора в света (с. 23). Съпреживяващият "Неведоми пътища" не се изненадва от заявеното почти в началото убеждение, че "днес можеш да бъдеш светец единствено в личния си живот, понеже тъкмо той е разрушеният храм и първо него трябва да почнем да градим" (с. 29). Дошли са такива времена, установява Грец, че личният живот става по-важен от творчеството (с. 30).
Цялата книга е категоричен протест срещу покушенията против дълбочината на човешкото, срещу "жестокия симулакрум", какъвто е изтеглянето й на повърхността и приравняването й с тази повърхност (с. 271). Тревогата идва от обезличаването на човека, положено в основата на днешното схващане за глобално единение на човечеството. Новата дилема звучи във формулировката на Грец така: "подобните хора срещу пропастта на различния човек" (с. 96-97). "Неведоми пътища" е обвинение срещу механиките по нивелирането на човешката душа.
------
"Неведоми пътища" е изградена чрез успоредното протичане и наслагването на три сюжетни пласта. Една централна линия в текста са спомените от детството, главното действащо лице в които е любовта, добротата, умението да се живее по човешки с хората, съвършенството на общуването, простата гениалност на жизнената хармония. Това са разкази за думи и действия, които Грец носи в себе си като завет от своята баба. "Бабината" линия е натоварена с особена сериозност, защото той идентифицира тази мъдра жена със своя ангел пазител, а не е маловажно да се види, че посвещението на книгата гласи: "На моя ангел пазител и хранител". Разказът тук се движи на ръба на сантимента, който ръб не се прекрачва главно благодарение на една очевидност, изказана директно в последната част на книгата. Същата очевидност предпазва текста от всички форми на самооблажаване и самоиконографисване. Става дума за фрагмента "Силата на благодатта" (с. 369), където се прави горчивата констатация, че безостатъчно изляната върху внуците благодат не е могла да ги изведе и да ги спаси; че тя се е оказала може би даже онова, което ги е поразило и захвърлило в недостига. "Защото благодатта е силна и се нуждае от силно приемане, от бодрост между двете страни. Върху отслабената личност, която нехае, благодатта пада като мълния и я изпепелява". Непрестанно удържаното напрежение между благодатта и вътрешната сила на личността е една от съществените характеристики на "Неведоми пътища".
Втората линия са размишленията за и на философа-самодеец Кирил Кулев. Признавам, че лично за мен това е слабеещият пласт, което впечатление може да се дължи и на мои професионални деформации. Във всеки случай огромната част от прозренията на самоукия философ са проблематики, отдавна и изключително внимателно премисляни в европейския философски контекст. С това обаче аз не твърдя, че тази линия в книгата е излишна. Без нея останалите биха се по-скоро разбягали. Освен това, именно тук се полагат за първи път теми, решаващи за целия текст.
Такава тема безспорно е времето на т.нар. социализъм и неедномерната гледна точка към него, предлагана от Грец. Тя може да бъде формулирана най-бързо чрез изведените два парадокса: "Парадоксът на забранителния, ограничен и глупав социализъм е, че създаде жилави поколения хора, умни, образовани и справящи се с всичко. А парадоксът на неокапитализма е, че със своите отворени врати и свободно движение на капитали и хора създаде бездуховни, объркани поколения... без каквато и да е опора в себе си" (с. 258-259). Този факт остава необяснен: "Бившите комунисти не могат да погледнат отстрани, безличните са заети с преадаптацията си, а бившите инакомислещи се боят да не бъдат обявени в носталгия". При самия Грец също е налице една носталгия, но тя не е нито по социализма, нито по либерализма, а е носталгия по занемаряваната човешка цялост, което изоставяне има отвъдполитически и даже извънвремеви хоризонт. Тъкмо той задава перспективата на трезвия поглед към формите на социалното.
Третата линия в "Неведоми пътища" позволява да бъде подразделена на две. От една страна, това са немногословните, много лични философски фрагменти, а от друга страна тук намират място кратките и шокиращи прози, които са - позволявам си да го кажа - литература от много висока класа и в най-голяма степен очертават физиономията на книгата.
Грец разказва уж банални истории от днешния ден. Разказът му върви репортажно и завършва внезапно при пълна липса на разяснения или изводи. Всяка от тези кинематографични прози чертае кривата на един личен провал, всяка от тях описва един разбит жизнен проект (самият Грец успя да ми посочи едно-единствено изключение). Провалността на историите се разпознава обаче едва на фона на задаваната от цялата книга мяра на човешката нормалност. А историите, разказани от Грец, очертават днешните патологии, които биват привиждани като норма. Като нормата!
Търсен или не, постигнатият ефект е, че "Неведоми пътища" се превръща в книгата, която успява да говори пълноценно за случилото се с нас през деветдесетте години, тоест книгата, относно чието несъществуване е плакал не един литератор досега. Заедно с това тя е литературен и метафизичен разказ за придобитото и изгубеното или - много по-скоро - ненамереното в рамките на човешката екзистенция. Най-напред обаче тя е разказ за пътищата, за неведомите пътища, които - въпреки всички криволици на социалното - водят човека към самия него такъв, какъвто е той по своята истина.
------
"Неведоми пътища" е тежка, темелна книга. Такива книги някак естествено не получават шумно признание, за тях рядко се говори, а още по-малко - непосредствено след излизането им. Констатацията е, разбира се, банална, но от това не става по-малко вярна. Добрите книги, забелязва освен това Грец, изобщо не могат да бъдат прочетени последователно и докрай. Те не са създадени за това. С всяка своя мисъл и страница те спират читателя си и го заставят да сложи книгата настрана, докато се взира в себе си и в живота (с. 171-172). Докрай, добавя той, четат само научните работници. Позволих си да се възползвам от тази малка и съмнителна привилегия на моята професия.

Георги Каприев


Доц. дфн Георги Каприев (1960, Бургас) е преподавател по средновековна философия в СУ "Св. Климент Охридски". Специализирал е в Германия и Франция. Издал е десет книги. Последната му книга е "Византийската философия. Четири центъра на синтеза" (2001). Вицепрезидент е на секцията "Византийска философия" към Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Има множество публикации и преводи в нашия и чуждия печат.
Красимир Крумов,
Неведоми пътища,
ИК Петриков,
София 2002,
414 стр.