Дебатът На всеки километър
На 9 септември т.г. Центърът за култура и дебат "Червената къща Андрей Николов" и вестник "24 часа" инициираха дебат на тема "Защо избухна скандалът с 'На всеки километър'?", с който организаторите зададоха следните въпроси: възможно ли е днес спокойно говорене за епохата на комунизма, има ли проблем с прожекциите на филма, има ли проблем с дебата около прожекциите, каква е ролята на интелектуалците в процеса на "справяне с миналото"? В разискванията с модератор Копринка Червенкова с основни изказвания участваха Веселин Методиев, Драгомир Драганов и Мартин Карбовски.

В началото Копринка Червенкова заяви, че сериалът "На всеки километър" е първото произведение на българската телевизия, сръчно направено според всички изисквания на масовата култура. В същото време филмът е пропаганден продукт, който всячески иска да удовлетвори определени политически цели. Според Червенкова екстремното желание за героизация на персонажите поставя филма на ръба на пародията. Затова тогавашната публика го приема като забавен и смешен.
Водещата приближи аудиторията към реперите на дебата - протестното писмо срещу филма, подписано предимно от академични интелектуалци и публикувано във в. "Дневник", и последвалите го текстове на Стефан Данаилов и Ани Илков, публикувани във в. "24 часа" и предизвикали силен отзвук. Копринка Червенкова смята, че след протестното писмо на интелектуалците Стефан Данаилов предлага своя версия: филмът е романтичен, а не пропаганден; излъчването му днес е жест към големи български актьори (част от тях покойници), на които телевизията дължи реабилитация... Според нея писмото на Ани Илков събуди скандала най-вече с формата си. Червенкова заяви, че малкото памфлетче на Илков съдържа две много важни съобщения: първо, българският народ е ужасно опростачен, и второ, някакви хора искат от нас отново да ги обичаме. Тя съжали, че писмото на Ани Илков не предизвика сериозни разсъждения по тези два въпроса. Епатиращата му форма е преместила дискусията на съседна писта и днес всички обсъждат езика на Ани Илков, а не смисъла в изказването му. Копринка Червенкова се солидаризира с "жанровото" определение на Михаил Неделчев за текста на Илков като псувня, но според нея не е удържана рамката на жанра - псувнята трябва да е в 6, а не в 60 реда. "Започна истеричен брътвеж, за който са виновни и медиите, отказали да организират сериозна дискусия. Чрез анкети по телефона те получаваха импровизирани и често глупави отговори. Този филм обаче няма енергията да предизвика случилия се скандал. Видимо скандалът черпи енергия отдругаде - от затрупаните рани в обществото. Кои са енергиите, които захраниха този скандал?", беше отварящият дебата въпрос на водещата.
Историкът Веселин Методиев припомни на аудиторията, че преди 12 години акад. Николай Тодоров, председател на Великото народно събрание, е заявил в своя статия, че книгата "Строители на съвременна България" е ода за насилието, а Симеон Радев е неговият идеолог в историческата книжнина. Обиден, Методиев тогава отговаря, че насилието няма бъдеще, че в демократични условия вече ще можем да разпознаваме доброто от злото, че ще можем да се противопоставим на злото в собственото си всекидневие.
Според него обаче днес, 12 години по-късно, още не можем да различаваме доброто от злото и причината за това е липсата на сериозна и дълбока дискусия между историците и въобще хуманитаристите. Трябва да се чуват много гласове, но те да бъдат внимателни и прецизни, настоя той. За четене на собственото ни минало се нуждаем от четене на първокласните документални извори, а не от интерпретиране на готовата историография, декларира Методиев. И още нещо, днес българската историография (и въобще историографията по света) е отстъпила от позициите си. Историческата наука, заяви Методиев, възниква едновременно с националните държави, за да служи на политиката. Затова през ХХ век много хуманитаристи гледат подозрително на историята.
Драгомир Драганов заяви, че успешният политически преход се случва при наличието на три условия: първо, поемане на политическа вина; второ, съгласие по смяната на политическата символика; и трето, споразумение върху миналото. Когато обаче по историческото минало почнеш да лепиш политически етикети, то просто престава да бъде минало. "Никой от нас и нашите родители не е бил питан иска ли или не иска комунизма. Няма малка държава и народ, които да са имали свободен избор през ХХ век. И чак като проумеем това, можем да видим на микроравнище какво сме могли да правим. Защо източните германци при наличието на съветски окупационни войски дръзват още през юни 1953 да се вдигнат на въстание срещу окупационния режим? Защо унгарците и поляците го правят през 1956, защо чехите го правят през 1968? Оказва се, че у нас стотина души за двайсетина години са били изявени дисиденти - половината от маоистко-догматични позиции, а другите са били реални мечтатели за демокрация. Защо не се попитаме как е възможно списъчният състав на БРП(к) на 9 септември да е 15 000 души, а на 1 януари 1945 - 250 000 души. Защо не говорим спокойно и самокритично за това, а не да се защитаваме политически."
Мартин Карбовски заяви, че сме осъдени да живеем в миналото. Според него писмата в "24 часа" показват, че България е пълна с хора, които и днес живеят в 1944 година или на Хаинбоаз. Надявал се, че през последните години тези хора са умрели или са разбрали за какво става дума. На Карбовски "не му пука коя година точно е бил 9 септември". Той смята, че "На всеки километър" е част от историята и от "превеликата" и вече екзотична социалистическа пропаганда. "Ние обаче нямаме право да отречем живота на 60-80-годишните, които пеят партизански песни. Нямаме право да ги наречем "политически плашипутарници". Някакви интелектуалци, които обикновено са доста повредени хора, могат да пишат нещо за и против... Но излиза по-якият кинжал - поетът, бе значение дали е син или червен, и псува. Една твърде дълга псувня. Мисля, че децата ми ще бъдат обречени да живеят в миналото, като гледам какви бяха реакциите на Ани Илков. Грешно е да има сини, червени и жълти поети - единият пише ода за царя, другият ода за 9 септември, а третият пише за Костов и цветя. Тъпо е. Единственото нещо, което не се промени в тази държава, са циганите и поетите - циганите продължават да палят огън на обществени места, а поетите продължават да възпяват нечий цар, нечий президент или нечия велика идея. Не съм съгласен с човека, поета и артиста Ани Илков по една елементарна причина - нямаше нужда да предизвикваш баба си и да я псуваш на майка, тия неща отдавна умряха за моето поколение", затвори изказването си Карбовски.
Тук от дъното на помещението се чу въпросът на Ани Илков към Карбовски: "Кога съм възпявал Иван Костов?". Описаният от Червенкова като "достатъчно известен младеж със собствен възглед за нещата" му отговори, че е "много смешно да се връщаш 13 години назад и да плашиш с комунизма, когато имаш съвсем друг проблем. Вече е все едно кога е бил 9 септември".
"Кога съм хвалил Иван Костов?", повтори въпроса си Ани Илков.
"Никога и гарантирам пред всички, че няма да го направиш", обърна се Червенкова към Илков и коментира пред публиката, че за поколението на Карбовски е въпрос на чест да епатира.
После се възпроизведе следният диалог:
Ани Илков към Мартин Карбовски: "Млад човек си, а се излагаш ужасно".
Мартин Карбовски към Ани Илков: "Защото не мразя комунистите ли? Ами аз съм ги забравил, човече!".
В този момент Ани Илков взе думата за по-цялостно изказване:
"Бях унижаван, оплюван - най-вече за това, че говоря лошо за хубав филм и че се ползвам с лош език.
Ще прочета първо по темата за филма: "Аз самият трудно мога да си обясня участието ми в написването на телевизионната серия "На всеки километър". Цялата тази полугероическа лимонада, като изключим образа на Гешев, ми беше по-далечна, отколкото ако пишех роман за рудниците на цар Соломон". (Георги Марков. "Задочни репортажи за България". Профиздат, София, 1990 г. 178 стр.)
За хубавия или лошия език:
"Поезията като изкуство не познава нито националност, нито партийност. Поетът пее за чисто изкуство, възхвалява или описва от гледището на своето изкуство както красивите, така и мрачните събития или случки от реалния живот. Но всичко това той върши, като стои на своя висок трон над дребнавите дрязги в живота, на който го поставя неговото призвание от лирата на изкуството. В своето отношение към отделните епизоди в живота около му, които му правят силно впечатление, той страна не взема, той не възхвалява едни, за да обижда други. Той само рисува всичко, което вижда, и го рисува с нежните и мили краски на поезията". На 14 май 1925 г. Гео Милев е бил осъден заради поемата си "Септември" на 1 година затвор и 20 000 лева глоба. На другия ден той е бил повикан за справка в Обществена безопасност и убит. Това, което прочетох, е из мотивите на присъдата, издадена срещу него, преди да го приберат."
Ани Илков напусна помещението, съпроводен от шум и ръкопляскания.
Впоследствие думата получи Елка Константинова, която заяви, че като всички големи български поети, Ани Илков реагира силно емоционално. Тя смята, че във филма няма нищо художествено и нищо исторически достоверно, че е "боклук". Боряна Кацарска настоя, че скандалът е възможен благодарение на настоящата политическа ситуация, но отказа да се ангажира с по-дълбок коментар. Евелина Келбечева подчерта, че сериалът, освен масова култура, е и опит за пропаганда, на която ние нямаме какво да противопоставим. И върна темата в полето на историците, чието експертно говорене се прекъсва някъде по пътя към обществото...
Александър Кьосев се опита да сумира случилото се досега, заявявайки, че по време на дебата "историците загърбиха своите политически пристрастия в името на работата за свършване. Но младото поколение в лицето на Карбовски казва: 'Какъв 9 септември, какви пет лева. Ние живеем в настоящето'. Тук се поставя въпросът именно за мащаба на настоящето, защото ако има къде да се срещнем, то е точно там. Според Хьойзинха едни живеят в изключително тясно настояще, други в по-голямо. Днес в България живеят хора с най-различно усещане за настояще: и 60-годишни с огромни травми от миналото, и 13-годишни, които не разбират какво става. Г-н Карбовски, не знам дали живеете в "Младост" или "Люлин", но тоталитарното минало ви обкръжава непрекъснато. В този град и в тази страна то се случва непрекъснато. Колкото и да искате да забравяте комунизма, в този град той ви удря непрекъснато по главата."
Тук Веселин Методиев вметна: "Аз в началото казах за разграничаването на доброто и злото и след това видяхме как добрият човек си отиде. Доброто може да е непослушно и разглезено, но е добро", продължи Методиев и направи широки историографски екскурси към "човека от настоящето" Петър Мутафчиев и неговата теза за еретизма на българина, причинен от външното и силово налагане на християнството у нас. Българите са еретици, отново подчерта Методиев, а комунистическият еретик е най-страшното нещо, което може да се случи на света.
Михаил Неделчев изрази пълната си подкрепа на драматичната, радикална ругатня на Ани Илков. Той обърна внимание, че споровете около сериала всъщност са спорове около 50-те и 60-те - годините на зрелия социализъм, докато филмът тематично е фокусиран около 41-44 година. Втората подмяна, забелязана от Неделчев, е ескалиращото твърдение, че филмът е идеологически неутрален. Напротив! Литераторът е силно смутен от факта, че по сателитния Канал "България" наскоро е излъчен филмът "Черните ангели" - възхвала на комунистическия тероризъм. Според Неделчев тестването, осъществено от Ани Илков, показа, че в българското общество текат процеси на рекомунизация, че комунистите отново се големеят и искат да покажат, че комунистическото е политически уместно. Неделчев се учуди защо Карбовски не харесва Ани Илков.
"Защото е фалцет", отвърна Карбовски.
"Баритон ли трябва да бъде?", попита Александър Кьосев.
Екатерина Бончева бъбриво изрази учудването си, че всички "словоблудстват" около въпросния сериал, докато никой не е обърнал внимание на новината, че делото за лагерите е прекратено поради давност.
Карбовски пак се намеси и каза, че не знаел, че ще попадне на червена и синя агитка, от които по-активна била синята. "Ако някой го удря тоталитаризмът по главата, това определено сте вие, господине с очилата, не ви знам името. Аз не помня тоталитаризма и няма какво да ме удари."
"Господинът с очилата се казва Александър Кьосев и е добре да го знаете, г-н Карбовски", се намеси Копринка Червенкова.
Д-р Евгени Генчев, психиатър, обясни терапевтичната си работа с групи репресирани от комунизма. Той смята, че прожекцията на "На всеки километър" е обида към тях. В документите на ООН и Европейската комисия е ясно дефинирано, че изтезанията са зло, а опреният върху специализирани изтезания комунизъм е нанесъл такива психически щети, които все още не можем да си представим. Още повече, че те преминават несъзнателно през поколенията. Трябва да се говори за изтезанията, но разговорът не се случва - не защото сме лоши, а защото изпитваме срам и вина. По отношение на изтезанията, поясни д-р Генчев, в България има група на жертвите и на палачите, но и група на безмълвните свидетели. Чувството за вина е съсредоточено предимно в последната, най-голямата група. Случва се това, което психиатрите назовават с термина "мълчание". А обществото може да се лекува само ако, говорейки, търси истината. И трите групи хора трябва да бъдат освободени от страх.
Карбовски не се въздържа да каже, че 9 септември е жив само в главите на сините бабички. "Вашият враг бяха комунистите, госпожо Константинова. Ако зависеше от вас, вие бихте го скрили този филм. Ставате като тях". След тези думи Мартин Карбовски напусна дебата.
Александър Кьосев призова да въведем разграничение между историческо познание, юридическо възмездие и публична памет. Унищожени са архивите - това е исторически проблем. Спрени са делата за лагерите - това е юридически проблем. Но ако в обществото съществуват непреработени смътни вини и срам, това не е просто исторически или юридически, а публичен проблем. "'На всеки километър' е публичен проблем.
"Това тук не е дискусия, а скандал с различни координати, каза Кьосев. Аз не мога да се намеся в него, но ще се опитам да покажа различните координати. Първите са абстрактно-моралистични: "Абе как така тези си позволят в центъра на София да прожектират този сериал". Тук всичко стига само до възмущението и не продължава по-надалеч. Вторият тип рефлексия е управленски и се свежда до въпроса: кой е позволил прожекцията и не трябва ли да се забрани. Третият тип рефлексия е на поколението на Мартин Карбовски: важното е да бъдеш "cool", каквото и да става наоколо. Според това поколение с прожекцията на "На всеки километър" не се е случило нищо, ние сме си готини, пред нас е целият свят и т.н. Отделно обаче властват и носталгиите от типа "а бяхме млади". Че тази младост е била контролирана от някакви полицейски механизми, не е важно, важно е "Тоника СВ". Така се подменя фактът, че у нас е имало концлагери и жертви, с факта, че някой е сложил върху картата на България черепи. Да, това е политическа грешка, лош пропаганден ход, но с него не се отменя фактът, че има 18 000 жертви на лагерите у нас. Не става дума за рекомунизация, а за отсъстващия механизъм на публичната памет и дискусията. А за сведение на Карбовски, Ани Илков пише в ботевски жанр, у Ботев има не по-малко мръсни думи", заключи Александър Кьосев.
После Драгомир Драганов заяви, че благодарение на липсващото съгласие между колегията днес никой не преподава в училищата и университетите българска история на ХХ век.
Тук в разговора се намеси руса дама, емоционална привърженичка на сериала, която научила за прожекциите от козметичката си. Тя съобщи колко добри са всички актьори и още, че който не приема "На всеки километър", е тясно скроен и не е никакъв демократ.
Междувременно загасна токът, микрофоните се изключиха и дебатът естествено приключи като площадно надкрещяване.

Марин Бодаков