Марин Върбанов.
Иконата? Митът? Художникът!
"Един странен пътник, необичайно деликатен за балканските нрави, тръгнал от изконните начала на българската духовност, преминал през тайните на източната опитност и модерния дух на Париж" - така Светлин Русев определя най-синтезирано Марин Върбанов в есе, публикувано в книга за него. Издадено неотдавна в Пекин (като билингва на китайски и френски, и с допълнително приложение на български език), това първо сериозно издание за художника ни отваря очите за смущаващ факт - изглежда другите култури, в които е вписан, имат много по-остър рефлекс да оценят дара Върбанов.

Къде свършва текстилът?

Значимото лично творчество и влиянието върху развитието на българския текстил са направили Марин Върбанов, признат феномен в българския художествен живот, а спомените за яркото артистично излъчване, професионалният респект, който внушаваше, и непреодолимото му човешко обаяние допълват неговия образ. Днес вече е ясно, че в признанието за стореното от него сме проявявали едностранчивост.
Какво сме видели и оценили навреме:
Признаваме, че на него дължим подготовката на новите поколения художници текстилци. (Неслучайно почти автоматично след името му следва "...и неговата школа".)
Той даде посока и възпита плеяда талантливи художници - от Димо Балев, Евелина Пирева, Елисавета Иконописова, Петко Петков, Илияна Камбурова... до Ани Бояджиева, Михаела Пъдева, Маруся Калимерова и много други. Още преди да покаже публично впечатляващите образи на авторска модерна тъкан, той, чрез работата със своите студенти в учебните ателиета на Художествената академия, в продължение на години подготвя "тихата си революция" и своите следовници. Илияна Камбурова-Лячо разказва за една ситуация от 1967 г.: "Имахме часове по декоративна стилизация. Каква ти "декоративна"? Каква ти "стилизация"? Аз ги наричах часове по "абстрактна живопис", защото в действителност точно това се учехме да правим. Един ден Марин, гледайки рисунките ми (бях правила композиция на тема "Страх"), невъзмутимо отбеляза: "Ти както искаш си ги мисли и прави, но не ги наричай "абстрактни" - ще започнат да ни се бъркат в работата".
Изглежда, по един странен - приятелски и колегиален, подчертано не-дидактичен начин - Върбанов е успявал да зададе най-важните въпроси на съвременното изкуство. Не случайно днес, три десетилетия по-късно, Петко Петков - един от най-ревностните му ученици, стъпил сравнително късно в преподавателското поприще, казва за опита си със студентите по текстил във Варненския свободен университет: "Уча студентите така, както Марин Върбанов ме е учил. Той ни учеше да разбираме. Оставяше ни свободни сами да стигаме до същността".
Признаваме влиянието му върху художествените процеси в текстила изцяло и особено в десетилетията между 1960-а и 1980-а. Магията на неговото влияние действа неотслабващо в продължение на няколко десетилетия. В нея той е заложил скъпоценни съставки - най-вече респекта си пред огромния образен и духовен потенциал на традиционните тъкани, но също и освободената чувствителност на съвременния артист.
Като че никой по-добре от него не е усетил потенциала на връзката между модерната и традиционната тъкан: "В козината, в грубата вълна има нещо варварско, силно. Самите материали имат излъчване, имат израз, който трябва да се улови и вгради в модерния текстил. Него в европейския гоблен го няма". Това основополагащо схващане Върбанов залага не само в своите произведения. Прави го също толкова важно и за своите ученици.
Влиянието му обаче би било по-ограничено, ако беше останал само при това основателно убеждение. Но като личност той беше отворен за всичко ново. И го вгради във възгледа и творчеството си, като започна да надстроява върху него. Поради това през цялото десетилетие на 70-те и половината от следващото Върбанов запази лидерските си позиции в нашия текстил.
Признаваме неговата творческа самостойност и значимостта на творчеството му в рамките на националната култура. Чрез своето обезоръжаващо-монолитно интимно и обществено поведение, чрез слятостта на личностното и творческото, Марин Върбанов беше намерил онази мяра, която му позволяваше в най-висока степен да заяви и отстои себе си. Отвъд ефективността на неговите артистични внушения или успоредно на тях, отвъд завладяващото му влияние върху младите поколения от 60-те и 70-те години, отвъд или заедно с последователната обществена защита на определени артистични принципи, остава многообразието и еволюцията на неговото творчество.
Започнал своите пластически експерименти още през 1966-1967 г., той регистрира първия си голям международен успех на Биеналето в Лозана през 1971 г., но в български салон излага първата текстилна пластика едва през 1972 г. - неговото "Зазоряване" става емблематична творба за новите търсения и отваря пътя на българските текстилци към "меката скулптура" (soft sculpture), както ще нарекат тази тенденция европейските критици. Творбите на Марин Върбанов, показвани в наши изложби ("Зазоряване", "Композиция", "Старинен мотив", "Първи бразди" и др.), са схващани като откровения, напътствия, ориентири, а самостоятелната му изложба през 1974 г. оставя незаличими следи в българското художествено съзнание.
През втората половина на 70-те години Върбанов встъпва в нов период, който познаваме частично - от участия в наши изложби, от каталози на изложбите му в галерия Одермат, Париж и Ла Мен, Брюксел. Този период до голяма степен се определя от приобщаването на Върбанов към френския художествен живот и вписването му в една интернационална артистична среда. Като въплъщава в скулптирана тъкан новите си структурно-пластически идеи, той убедително извежда присъщата за материала сила, красота и истинност до общовалиден пластически принцип. Той улавя и сплита в едно цяло не само внушенията от балканското знаково, символно и образно наследство, но по-важно - те стават градиво в една по-обхватна пластическа концепция. Основната разлика в сравнение с предишните търсения е, че успоредно на пространствено-пластическите структури се променят и образно-съдържателните концепции. Новите художествени обобщения, които Върбанов лансира, отново са основани на наследството, но вече не са така универсално всеобемащи, както през 60-те и първата половина на 70-те. Самата представа за съдържимостта на наследството се е променила - освен земното, архаичното и извечното тук, на Балканите, той е видял отпечатъка на балканската история върху лицето на света. "Вратата на Орфей", цикъл "Византия", "Света Марина", "Образи от древността", "Вечният рубин" - това са само малка част от образите, които създава и пресъздава, за да изрази своите прозрения за мястото на българското в света. Оставайки българин и балканец по вътрешната си нагласа и заедно с това и в пълния смисъл - гражданин на света, Марин Върбанов вижда едновременно "вътрешно" (от България към света) и "външно" (от Европа и света към България). Това е неговият отговор на всеобщите усилия да се "разчетат" променящите се сигнали и непрестанно изплъзващите се реалности на модерното изкуство.
Този негов опит, вписан органично в европейската история на "меката скулптура", го отвежда в началото на 80-те до нови търсения. Те се характеризират с отказ от изображението, сюжета и архаичния подтекст в името на едно по-широко тълкуване на взаимоотношенията между творбата и пространството. В България е показвана само една от тези творби - "Пространствена форма" (релса и рексор), предизвикала скандал на Първата изложба без жури през 1982 г. Макар в нея да се усещат и уроците от архаичното, нейната пластическа форма вече е освободена от патината на миналото и е "преведена" на езика на съвременните материали и новите технологии. Този тип изразност, свързана с постмодернизма, Върбанов продължава да търси и по-нататък - по време на престоя си в Китай. За съжаление, познаваме резултатите й съвсем бегло. Едва сега, от излязлата книга за Върбанов, узнаваме нещо повече за нея или за посоките, в които е търсил да я развива.
Това, най-общо, са сумираните признания, които сме осъзнали, че дължим на Марин Върбанов и които никога не сме спестявали.
Има обаче и признания, които все още му дължим - не че той има нужда от нашите закъснели признания, те са необходими на самите нас:
- Все още не разбираме достатъчно добре, че постигнатото от Марин Върбанов оставя отпечатък не само върху текстила или приложното изкуство, а стимулира модернизиращия процес в цялото съвременно българско изкуство от 60-те години насам (включително и закъснелия български авангард от края на 80-те). Това, което, изглежда, ни убягва, е осъзнаването на значението, дълготрайността и величината на неговото влияние.
- Не си даваме сметка за взаимодействията между полярно различни култури в неговата личност, което е направило творчеството му много по-сложно и многопланово от очертаното в националните рамки. Преди да познаваме достатъчно добре личността и творчеството на Върбанов в неговата сложност, ние няма да успеем да постигнем дълбочина на обяснението му като феномен и в националната култура.
- И най-важното - не сме се опитвали да интерпретираме неговото творчество в достатъчно широки културни контексти (на европейския авангард и мястото на текстила в него, на постмодерните търсения в Европа и китайския му период, на класическата и съвременната китайска култура и участието му в нейната модернизация и т.н.). В книгата за Върбанов Дора Валие и Франсоаз-Клер Продон, както и китайските му колеги, правят добър опит за това. Следствие от липсващата оценка е, че ние изкуствено ограничаваме приносите му само до собственото "домашно" пространство. Това всеки път би ни водило дотам да се отказваме негласно от една или друга надхвърляща националните мащаби фигура (дали тя ще е Кирил Философ, Кристо или Върбанов, няма значение). Или до бързата им митологизация и канонизация, което е като че по-лесното. Поне по отношение на Върбанов този процес е започнал.

Иконата Варбанов

Наистина, малцина са щастливи като Марин Върбанов да оставят толкова цялостна и положителна следа в съзнанието на разнороден кръг хора. Той беше от личностите, които не само могат да бъдат признавани и уважавани, а и обичани. Но липсата на цялостна и детайлирана, основателно точна и емоционално избистрена оценка за творческите приноси на Марин Върбанов в националната и световната култура стеснява кръгозора ни, като оставя паметта за него затворена най-вече в съзнанието на индивидуални съхранители - негови ученици, последователи, колеги. Не че в това има нещо лошо, но така тя трудно може да устои на времето или пък творческото наследство на Върбанов ще остане неразбрано и неусвоено.
Прави ми впечатление напоследък, че в спомените, които търся за Върбанов, изобилно са представени някак всеобщо звучащи случки и ситуации - те са били личностно възприети като откровения и от тях са извлечени трайни и съкровени внушения (т. нар. паметни послания). Но постепенно се забравя причинността и изчезва контекстът, в който са възникнали - стапя се реалното, събитийното, пълнокръвното и конкретното, рядко просветва анекдотичното. Останала е същината, но тя вече е стилизирана.
Това "пресяване", мисля, не се дължи само на силата на неговите послания и дълбочината на прозренията му, нито само на замъгляването на паметта от изминалото време. По-скоро е започнал спонтанният процес на канонизация - на Марин Върбанов започва да се гледа като на икона. От иконите ни гледат извисени и облагородени образи, но те са образи изобщо - изчистена и естетизирана конвенция, илюстрирана иконографска схема, кодирано изтриване на индивидуалността.
Ако в това има нещо смущаващо, то е противоречието с личността на Върбанов. Той, с неподражаемо чувство за такт, находчивост и хумор, успяваше да избегне ограничаващите го конвенции и условности, без да търси конфронтации и героични жестове. Беше чужд на декорациите и стилизациите; схващаше ги само като учебен етап - попътна патерица към нещо по-съкровено и значимо (даже, струва ми се, би казал, че не става дума за "декоративно", а за развиване на вкус).
Невъзможно ми е да си представя, че би се чувствал добре в ролята на икона - благообразен, неземен, идеализиран, стилизиран, лишен от присъщото му своеобразие и измерение за мащаб. Макар в своя "външен", светски израз да не беше бунтар, по вътрешното си устройство той беше независима и неконформистка личност, която с ясен и проникновен поглед гледаше света. Изглежда точно неговата отвореност към света и неутолимата му търсаческа нагласа още приживе го правеха да изглежда немислим за еднопланови определения и схематизации. И толкова интересен за общуване. Вероятно благодарение на тях той не се спря в постигнатото, не прие да бъде неизменен образец.

Върбанов като митологична фигура

Несъмнените успехи на Върбанов на международната художествена сцена в години, когато мнозинството български художници все още отдалеч мечтаеха за нея; необичайната му съдба и пътища между три континента; проявената от него избирателност - малко или много странна за затворените ни балкански хоризонти, като че ли продължават да ни глождят със съмнение за някакви неизвестни ни приоритети и знаци на съдбата, с убеденост в някаква предпоставеност (може би всеки, отишъл да учи в Китай и довел съпруга оттам, би блестял като него?).
Откъслечната ни осведоменост или незнание са образували многослойна сплав от истини и митове, която открай време съпътства семейството на художника.
Естествено, в тази сплав важно място е отредено на образа на Сун - негова любима и съпруга, приятел и водач по пътеките на източната мъдрост, отчасти и мениджър. Възхвалявана или демонизирана, често на нея се приписват всички успехи на Върбанов в България и извън нея, или обратно - "откъсването" му от собствено българското.
Когато подреждах по датировки първите творби, с които двамата участват в наши изложби, бях изненадана да видя, че Сун още в първата си работа (1967 г.), а и по-нататък се е проявявала като талантлив художник с тънък усет за българската специфика и силен рефлекс към новите текстилни идеи. Дори в някакъв смисъл тя изглеждаше изпреварила Върбанов. В същото време от разкази и една рисунка на керамичката Пепа Икономова знаех, че по това време (1966-1967 г.) той вече е започнал пластическите си експерименти, които обаче не е показвал (може би поради присъщия на зодията си перфекционизъм?), или е показал по-късно и най-напред извън България.
При подобни творчески тандеми е много трудно или невъзможно да се търси твърда делителна линия. Дора, роднина на Върбанов от Оряхово, гостувала неведнъж в дома им в София, разказва за дългите тихи вечерни и среднощни часове на семейството, когато поредният ден е изтекъл в работа, ангажименти и бързане и когато, след импровизираната вечеря и разговорите с тях, децата са вече заспали: "Те често сядаха един срещу друг, понякога направо на килима, пиеха чай и разговаряха за всичко - обсъждаха нещо оживено или размишляваха, спомняха си или си разказваха нещо от деня, често се смееха. Това бяха техните часове и никой тогава не смееше да ги прекъсва". В това благословено общуване, изглежда, всеки е проверявал не само връзката си с другия и общите жизнени устои, но и своите идеи, хрумвания, концепции. Не случайно и двете участия на Върбанов в Лозана са обявени като съавторски със Сун, макар те да са изцяло в посоката, която Пепа Икономова ми беше очертала и нарисувала. Не се съмнявам нито за миг, че участието на Сун в живота на Върбанов е било от огромно значение за душевната хармония и развитието на неговия талант; за постигането на усещане за освободеност и култивирането на способност за промяна, които определят търсенията му до сетния дъх. Но не може и да има съмнение - самият художник е бил готов за предизвикателства.
Определящи са, разбира се, вътрешно присъщата му артистична природа, характерологични дадености и сила на духа. Но не само. Във формирането му със сигурност са участвали хълмовете и откритите пространства около Дунава - има някои ранни рисунки, свързани с тях, както и с малко необичайната за времето представа за реката като свързваща народи (може би годината като библиотекар след гимназията му е дала възможност да стигне до подобни размишления). Не го е подминало и романтичното очарование на града, в който е израснал - старото Оряхово, с неговия достолепен европейско-балкански облик, който тревожи художническия му инстинкт - запазен градски пейзаж от студентските години пресъздава Оряхово с джамията в центъра.
Градивно е влиянието и на двете години следване в софийската Художествена академия - с магията на себеопознаването, допира до световното изкуство чрез книги и репродукции, новата художническа среда. Според някои противоречивият живот в политизирана София от началото на 1950-те, където върху заварената следвоенна балканска амалгама (с нейните класическо-европейски, традиционно-фолклорни, ориенталски и пролетарски съставки) е наложен суровият калъп на новите обществени отношения, е подтиквал младия Върбанов да търси други алтернативи. А може би са по-прави други, които твърдят, че бил препоръчан да учи в странство не само поради доброто си представяне като студент, но и поради пролетарския си произход (приемният му баща е ковач).
В Китай започва един изцяло нов за него етап, свързан с обучението, срещата със Сун и опознаването на класическата китайска култура - поразителна с хармонията между природното и артистичното, в чиито стари образци изразяването на вътрешното чрез художествената форма е доведено до изтънчена завършеност. Този етап завършва със самостоятелната му изложба в Художествената академия в Пекин през 1958 г. - ескизи, рисунки, гоблени и картини, които не познаваме. Но е сигурно, че източният тип обучение му дава онази сигурност и свобода на художествено изразяване, която изглежда като естествено дихание.
Към всичко това следва да се прибавят и по-късните импулси, които Върбанов получава от първото "отваряне" на соцобществата към Европа, характерно за началото на 60-те години - време на надежди и очаквания за всички. Тогава семейството вече се е върнало от Китай в София и с жадния интерес на новопосветени следи всичко онова, което формира новите европейски търсения с терзаещия въпрос какъв ще бъде собственият принос в тях...
Вероятно точно тази разностранна култивираност прави Върбанов и толкова отворен към архаичните пластове в собствено българското и балканското художествено наследство. Той го поглежда с малко или много вече "отстранен" поглед и поради това може да го види в цялата му неподправена сила, дълбинно излъчване и дори екзотична прелест - и това се отнася не само за изкуството, но и за ежедневното живеене.
Марин Върбанов имаше тънко чувство за хумор и подхождаше доста насмешливо към редица житейски ситуации, характерни именно със смесването на понятия - особено към такива, които сполучливо представяха взаимо-не-разбирането между източната и балканската култура. Наскоро проф. Григор Григоров ми разказа една история: "Когато Сун признава на своя баща (виден китайски литератор), че е влюбена в един българин, той поискал да прочете нещо от българската литература. Дали му превод на "Под игото" и той бил ужасен от кръвожадните нрави на българите. Казал на Сун: "Ще трябва още веднъж да премислиш с какъв човек свързваш живота си!". Чувала съм тази история в различни версии и от различни разказвачи, но "солта" във всяка от тях е запазена, а тя е в контраста между представата за "българската кръвожадност" и онази благородна кротост и миролюбие, които Марин Върбанов излъчваше.
В същия митологично-ироничен ключ на разминавания между източните и европейските представи могат да бъдат разказани и други истории, например тази за "Принца на Оряхово", и т.н. Те не ни дават представа за действителната бездна между културите, в която се е озовал Върбанов и която е трябвало да премине. Но дори само тези два анекдотични примера подсказват колко условно се съотнасят понятия и представи от различни култури, а също напомнят колко трудно е да се формулира индивидуалната култура "Върбанов", образувала се от пропиването между класическата китайска, традиционната българска, класическата европейска и съвременната европейска и китайска култури.

Вместо финал

От всичко написано може да се помисли, че българските художници са изгубили рефлекс към феномена Върбанов, а това не е така. От средата на предишното десетилетие - най-напред в с. Байкал на Дунава (организиран от Цеца Георгиева), а от следващата година до днес - и в Оряхово (организиран от Общината), се провеждат пленери, посветени на паметта на Марин Върбанов. Макар на пленерите да не отсъства и текстилът, с него не се изчерпва тяхната програма - представяните на изложбите след всеки пленер работи са в някаква странна гранична зона - между лендарт, скулптура, инсталация, текстил с нетрадиционни материали и т.н., напълно синхронна с актуалните търсения. Оряховската община е инициирала и написването на монография за Върбанов. През есента текстилците организират изложба "Марин Върбанов и неговите ученици", посветена на годишнината от рождението му.
Всичко това подсказва достатъчно красноречиво за интереса на художниците към делото на Върбанов. Мен по-скоро ме тревожи неговото дълготрайно и достатъчно широко вписване както в това, което все още схващаме като национална култура, така и като явление в съвременното изкуство изобщо. Тревожи ме също проявената "гилдийна" ревност от страна на текстилците, които предпочетоха да "затворят" своята изложба и се отказаха от плодотворната идея да я устроят с най-талантливото от онова, което с идея за Върбанов е стимулирало художника без оглед на изходната му специалност или властта на техниката.
И тук Върбанов може да ни помогне. Нека за момент да се върнем към "китайския му период" - мащабни конструктивно-пространствени композиции за открити градски пространства, невероятни съчетания на твърди и меки материали, технически материали, употребени за художествени цели - ластици и ластични мрежи, синтетика, палмови листа - една продуктивна съвременна концепция за преодоляване на границата между текстила и всичко онова, което не е текстил, но може да бъде изкуство. Като че ли дори само това изброяване може да ни ориентира в проблематиката, на която Върбанов е посветил последното останало му време. В замислите му се е оформил мащабен, може би колективен проект, за чиято реализация са необходими огромни пространства (хектари) и немислим брой тъкачки (около 1600). Около себе си отново е събрал възторжено предани ученици и последователи... Завидна участ! Ето защо си мислех, че една изложба, посветена на паметта му, не трябва да бъде ограничавана в жанра, материала или формата на представяне; че тази изложба би могла да бъде поне частичен отговор на всичко онова, към което се беше устремил Върбанов и което го е вълнувало до края на живота му.

Виолета Василчина

Д-р Виолета Василчина е старши научен сътрудник в Института по изкуствознание при БАН, публикувала е множество статии и студии върху предметна среда, български приложни изкуства и художествени занаяти в края на ХIХ и през ХХ век.