Когато мисля за Начо, в представите си никога не го виждам сам. Винаги до него изплуват очите и лицата на скъпи и за мен хора: художници, артисти, писатели, поети, музиканти, политици и... кучета.
Странно, би казал човек, който не го познава, но знае, че той лично никога нито е писал, нито е рисувал. Какво търси Начо в тази компания?
И то не година-две, а, кажи речи, вече цял живот.
Едно време в представите ми, редом с неговите най-близки приятели, Начо ми изглеждаше като Санчо Панса. Например Жоро Божилов, който беше абсолютно непрактичен човек, не само беше неспособен, но и не желаеше да се занимава с неща извън рисуването. Той беше един истински духовен аристократ, за съжаление, роден в крайно неподходящо време, и Начо беше този, който организираше изложбите му в Пловдив, изкупуването на картините, тичаше да уреди да му се даде подходящо ателие и т. н. И не само спрямо Жоро беше такъв. Просто между всички тези, по природа презрително небрежни към битовите проблеми артистични гласове, Начо беше земната нотка, като Санчо. Само че Санчо беше един, а Дон-овете много...
На бохемските ни фиести той беше гласът, който ни приканваше към разум и мярка, поради което не рядко ставаше обект за ирония. По този повод например му бяха лепнали прякора "Начо Девятката" - в смисъл, че в 9 вечерта си ляга да спи. Което впрочем не беше съвсем вярно.
За онези, които не познават характера на взаимоотношенията в тази среда, искам веднага да кажа, че в тези дори най-солени шеги нямаше злоба, по-скоро те бяха израз на своеобразна любов. И Начо добре го знаеше.
От всички нас той имаше най-много прякори. Ето някои от тях: "Начо Джуката", "Танци", "Варлаам Копринарката", "Кметурката" и т. н. "Кметурката" идваше от това, че Начо дълги години беше кмет на Стария град. Какво е направил за това време, много е писано и няма да занимавам читателя с това. Но и като кмет Начо си беше чешит и често събираше погледите на шефовете.
Веднъж му бях на гости, когато пристигна тогавашният мексикански посланик у нас, воден от служител на външно министерство. При подобни посещения Начо беше включен в маршрута им, за да покаже къщите в Стария град и да разкаже за историите им. Бяхме на двора, когато пристигнаха гостите, и Начо веднага започна да демонстрира мурафетите на любимото си куче - колито Полка. Той скриваше някаква топка на терасата или между камъните в двора и заповядваше на Полка: "Търси!". И кучето стремглаво се спускаше да изпълни командата. Гостите стояха прави под палещото пловдивско слънце, въртяха се като пумпали, следейки играта на кучето. И това продължи дълго, защото Полка капризничеше. Пот се лееше по усмихнатото в недоумение лице на посланика, а служителят от външно, вече не издържал, беше вперил убийствен поглед в Начо и вероятно си мислеше: "Луд ли е този човек, или ни се подиграва?!" А Начо като дете просто демонстрираше интелигентността на Полка...
В първите години на нашето приятелство аз го приемах като някакъв администратор-чудак. Има връзки човекът с разни градски съвети и изпълкоми, но има и слабост към пловдивската бохема и явно се кефи да бъде с нас, макар че нито си пада много по пиенето, нито пък по жени - нали така е прието да се мисли.
Но постепенно открих, че интересът му към тези хора не е поза, а необходимост. Няма да говоря за способността му да усеща художника, бих казал, че там е най-силен, но се оказа, че без да има таланта да пише или да рисува, или да играе, притежава дарбата да вижда красивото и да обича талантливите, можещите хора.
Никога няма да забравя какво ми отговори веднъж, когато го попитах как различава големия артист от "добрия". Формулировката му според мен е блестяща и типично Начовска. Той каза: "Като гледам някой готин артист, се питам - може ли да играе домат? И ако от това, което съм гледал, знам, че го може - значи е голям артист!" Въпреки цялата абсурдност и привидна несериозност, трябва да призная, че методът е безупречен. В своята практика многократно съм се убеждавал в това.
И така, през годините Начо от добронамерен спътник на пловдивската бохема се превърна в емблематичната фигура - Начо Културата. И ако в началото в този му прякор имаше все пак някакво намигване с "културата", то днес, мисля, че това му приляга повече, отколкото на всеки друг, който е имал отношение към културата.
Мисля, че тази история започва някъде в далечната 1949 година. Тогава като студент той гледа в София спектакъла "Лес" на Островски с участието на Георги Стаматов и Константин Кисимов. Силно впечатлен от представлението, решава, че трябва да се постави "Лес" и в читалището в родния му Асеновград. Нещо повече. Тръгва да кани и двамата корифеи на българския театър като гастрольори. Начо най-напред говори с Кисимов, който охотно се отзовава на идеята, но го предупреждава, че Стаматов едва ли ще се съгласи.
Но Асеновградския емисар, обут в гумени галоши, шаячен клин и на главата с бял каскет, нищо не може да го спре. Намира апартамента на големия актьор, звъни на вратата, показва се жена му - неповторимата Петя Герганова. Начо пита: "Тук ли е другарят Стаматов?" Актрисата се извръща към апартамента и извиква: "Жорж, едно селянче те търси!".
Тази история Начо ни е разказвал със смях, без следа от обида. За него важното беше, че мисията му е успяла и Стаматов е играл Нещастливцев с неговите асеновградски любители.
Мисля, че добре го познавам, но все още успява да ме учудва, когато ме пита за един или друг млад актьор - какво мисля за него, наистина ли е талантлив и може ли да се запознае с него?!
В такива моменти и на мен ми идва да се провикна като онзи: "Господи, каква му е Хекуба?!", че всичко това продължава да го вълнува.
Просто не мога да повярвам, че вече е на 80 години. Никога не съм го чувствал по-възрастен от себе си, защото дори когато е бил болен, ме е поразявал с духа си и с нестихващото си любопитство и удивление пред Красотата. Може би съвсем в началото, в това пътуване към Красивото е имало и доза суета, но с времето, благодарение на приятелите си (на които даваше, но и получаваше от тях онова, невидимото), Начо от селянчето Санчо отдавна стана вече Дон...
Да си жив и здрав, приятелю!

Крикор Азарян