Някога, когато демокрацията не беше родена, а социализмът се губеше някъде към хоризонта; някога, когато повечето от днешните дисиденти се учеха на инакомислие в почивните станции на номенклатурата; във време, когато заслужилите и незаслужилите звания за култура бяха официална политика - без решение на окръжни и централни комитети, без предложение на ОФ организации и творчески съюзи, Начо Кръстев - по неведомите пътища на народното признание - беше наречен Начо Културата.
Който познава пътеките, по които е минал Начо, знае колко трудно се ходи и колко трудно се запазва равновесие по тях. Начо Културата не само запази равновесие, но и оцеля - по онези необясними закони, които съхраняват културата и когато всичко върви срещу нея. А Начо не може да се оплаче, че са му липсвали и трудности, и проблеми, създавани и от свои, и от чужди, и от стари, и от нови валии на града. Едни са оставили следи в сърцето му и в Стария град, други са останали само със спомена за положението си. Времето е трупало надежди, илюзии и онези ужасни години, които обикновено правят хората немощни, сърдити и заядливи..., но кой знае защо Начо се е разминал с подобни житейски подробности, които наричаме възраст. Всъщност Начовата възраст е друга - възрастта на духовния живот, възрастта на трайните и вечни неща и на онази добронамереност, която е колкото рядка, толкова и нужна на нашите безпардонни нрави и поведение.
Да се говори за заслугите на Начо към Пловдив - по-точно към българската духовност, е колкото трудно, толкова и лекомислено. Трудно, защото историята на Стария град всъщност е личната история на една изключителна възрожденска любов, съчетана с едно модерно и съвременно светоусещане за изкуство.
Този дребен, нервен, избухлив и едновременно притеснителен и деликатен труженик живя под знака на традицията, водеше битки за спасението на националната памет и Успя! Всъщност, достатъчно е да се запитаме само какво би бил Пловдив днес, без Стария град? Или по-точно - без възрожденската безкомпромисност на Начо?
Трудно е да се говори за Начо Културата и поради една друга, съществена причина - Любовта му - болезнената, страстна и изпепеляваща Любов към пловдивските художници. Начовият художнически кръг беше тесен, но изстрадан и професионално, и сантиментално. Малцината, които успяха да пробият "Пловдивската бариера", се чувстваха като посветени, допуснати до един Храм, в който господстваше високата мярка, личното пристрастие и избор. Малко е да се каже, че Начо обичаше колекцията си - по-точно обича художниците с онова пристрастие, което едновременно прощаваше артистичните капризи и заедно с това се наслаждаваше на произведенията им.
За Начо Културата се носеха легенди за артистичните му вкусове, за усета му за изкуство, за всеотдайното му до наивност приятелство, за хората, които са минали през дома му... Да бъдеш приятел на Начо е нещо като привилегия, която се заслужава, изстрадва и доказва във времето.
Някогашните млади художници, допуснати един път до сърцето и изискания вкус на Начо, се чувствахме едновременно привилегировани и дарени. Привилегировани, защото се чувствахме част от една мистична реалност, и дарени, защото знаехме, че сме включени в мярката на една духовна йерархия, наречена Начо Културата.
Трудно е да повярваме, че Начо вече е на 80 години. Наистина почетна възраст, на която малцина помъдряват, а повечето остаряват със спомените за това, което са били и което не са успели да бъдат.
Навремето малко прибързано и грубо пенсионираха изпълнения с енергия, желание и възможности за работа Начо Кръстев. Всъщност Начо не можа да стане пенсионер. Годините не го промениха, времето го съхрани такъв, какъвто е бил винаги - без възраст; по-точно - с възрастта на онази трайна и непреходна любов, която превръща една картина във вечност, една сграда - в храм, един живот - в символ на Културата! Начо Културата!

Светлин Русев