От архивите -
Брукнер на Бърнстейн


Дори и при този шокиращ "бум" в издаването на компактдискове срещите със сенките от миналото, със звуците, останали от имената на диригентското столетие, продължават да интригуват, да създават усещането за забравено откритие, дават възможност да си припомним и някои факти, сякаш и те звучат в интерпретацията отпреди десетилетия.
Такъв пореден шанс ни носи записът на Деветата симфония на Брукнер, направен през 1969 г.във "Филхармония Хол" - Ню Йорк, от фирмата CBS, която повече от десетилетие носи етикета "Sony Classical". Компактдискът е приложен към юлския брой на италианското списание "Амадеус", което отдавна може да се намери и у нас по вестникарските павилиони, с известно закъснение, разбира се.
И така - в последната своя година на шеф-диригент на Нюйоркската филхармония Бърнстейн записва последната, недовършена, паметна симфонична творба на Брукнер. Сега, като слушам записа, си мисля, че го е направил заради адажиото. Не че това е единственото великолепно адажио в колосалното творчество на австриеца. Но очевидно е било единственото за Бърнстейн. В дискографията на диригента тази симфония е записана два пъти. И никоя друга от Брукнер. По стечение на обстоятелствата първият запис, този именно, е ознаменувал края на работата му с Нюйоркската филхармония, а вторият - в Музикферайн - Виена, с филхармонията е в последната година от живота му - 199О. В своята версия за Брукнеровата творба, посветена "dem lieben Gott" - 50-годишният вече Бърнстейн сякаш фокусира вниманието си към простотата, към семплото протичане на музиката, в която като че ли нищо друго не представлява интерес за диригента, освен точното, за да не кажа буквалното изпълнение на авторските предписания. В първата част и в скерцото това впечатление се налага - за една безстрастност като че ли, в която доминира блестящият техничен звук на оркестъра. Катарзисът, според тълкуването на Бърнстейн, е единствено и само в третата, последна част на творбата. Но дори и тук Бърнстейн се предпазва от космическите откровения на Челибидаке; не се концентрира върху фатално разтърсващата дълбочина на звука - както е, да кажем, при Караян. Бърнстейн продължава да чете простичко текста - но точно тук, в адажиото, това се оказва много силен подход. Цялата грандиозност на формата сякаш се свежда до уникалната интимност на простата човешка молитва. Която замира естествено в края на симфонията. Усещането е: спираме за малко, защото и утре ще се помолим. С музиката в душите си. Сякаш това е посланието на Ленард Бърнстейн - отпреди три десетилетия.

Екатерина Дочева







Вградени
ноти