Безкрайната война
Една година след 11 септември САЩ още не са си отговорили на някои от най-тежките въпроси, които поставя тази катастрофа. Никой например не е обяснил как правителството ще предприеме ефикасни мерки за сигурност срещу контрабандния внос на ядрени или биохимични оръжия в корабни контейнери. Предполага се, че властите знаят, че няма превантивни мерки, които да могат да изключат нови терористични удари или дори само да ги ограничат в значителна степен. Но властите едва ли ще кажат пред обществеността, че на правителството не му идва нищо по-добро наум от засилване на мерките за сигурност на летищата. Това може да предотврати отвличането на самолети, но не бива да смятаме, че терористите отвличат само самолети.
Правителствата обаче трябва да се правят пред гражданите си, че предприемат нещо - независимо какво - за да създават онази сигурност, която данъкоплатците смятат, че си купуват с данъците. Отначало използването на военна сила в Афганистан задоволи желанието на обществеността правителството "да направи нещо". Но това не беше достатъчно. Данъкоплатците трябва да вярват, че правителството все още прави нещо. Не е достатъчно само да се създава нова бюрокрация - като Департамента за сигурност на родината (Department of Homeland Security). Така че от единайсет месеца слушаме многобройни неясни изявления на президента Буш и на членове на кабинета, които внушават, че се готви някакъв удар срещу Ирак. Правителството обаче никога не е твърдяло, че свалянето на Саддам Хюсеин ще намали в значителна степен вероятността от терористични актове.
Реакцията на правителството към бъдещи терористични актове няма да играе голяма роля в отговора на въпроса как те биха могли да бъдат предотвратени. Защото тази реакция ще се състои главно във военни удари срещу по-малки държави, като практически няма да има значение дали те действително засягат някоя терористична организация. Америка вероятно ще нападне някоя произволно избрана държава в момента, в който се случи нов терористичен акт, сравним с този от 11 септември. Само за да видят всички, че Вашингтон "прави нещо". Либия може да се подготви за такова нападение, ако терористичните атаки продължат след свалянето на Саддам. Но дори Афганистанската война да е изтощила Ал Кайда, подобните на нея организации сигурно ще се научат да преместват персонала си от едно място на друго по-бързо, отколкото една бавна и тежко реагираща суперсила може да нагласи оптическия си мерник.
Никой не знае точно защо правителството е избрало Ирак като следваща цел. Най-простата хипотеза е: американската общественост вече си е научила урока, че Саддам Хюсеин е "по-лош от Хитлер". Тоест, за нападението срещу Ирак няма нужда от дълги извинения. Това, че страната се управлява от кървав тиранин, се смята за достатъчна причина тя да бъде третирана като опасен враг. Според тази теория военният удар срещу Ирак е най-простият начин за правителството да покаже, че действа решително и могъщо - така, както се полага на една суперсила.
Друго обяснение за предстоящата Иракска война би могло да бъде това, че на Буш и съветниците му им е трудно да се съсредоточат върху нещо друго, освен върху петролния бизнес. Там президентът, вицепрезидентът Чейни и много от най-влиятелните спонсори на републиканците са като у дома си. Може би логиката на бранша изисква Ирак да бъде елиминиран или подчинен на волята на Тексас, най-вече заради затварянето на централноазиатските петролни кладенци. В левия американски печат се говори много за това и тази хипотеза не може да бъде отхвърлена с лека ръка. Но подобни хипотези си остават спекулативни. В края на краищата, след дванайсет години ние все още не знаем доколко Войната в Залива беше резултат на интереси в петролния бизнес. Истинските причини за нова акция срещу Ирак биха могли да останат също толкова тайни.
Естествено, има и друга възможност. Може би американското правителство знае нещо, което ние не знаем. Може би ЦРУ действително разполага със солидна тайна информация, според която Ирак скоро ще е в състояние да изпрати ракети, които ще обезлюдят Тел Авив, Риад и Техеран. Може би наистина е вярно сравнението между необходимостта да се предотврати повторното изграждане на военната мощ на Хитлерова Германия и необходимостта да се попречи да бъдат възстановени разрушените през Войната в Залива военни заводи в Ирак. Може би рискът от чакането да е по-голям от очевидния риск от хаос в Близкия Изток, когато Ирак бъде нападнат отново.
Но ако такъв доказателствен материал съществува, правителството на Буш изобщо не възнамерява да го представи дори пред Конгреса, за американския народ да не говорим. Последното, което искат Буш и съветниците му, е истинска обществена дискусия, която би могла да разклати убеждението, което те на всяка цена искат да укрепят: убеждението, че ние вече се намираме "във война". И че затова президентът трябва да получи същите пълномощия, които е имал Рузвелт през Втората световна; и че трябва да е също толкова свободен от необходимостта да отговаря пред някого. Президентът трябва да има най-вече правато да държи в тайна всичко, което поиска - дори причините да избира за цел на нападението тази или онази страна.
Никой непосредствено след 11 септември не беше си представял, че твърдението, че вече сме "във война", ще се окаже толкова силен аргумент. Правителството претендира за правото да обявява за "enemy combatants", за вражески бойци граждани на САЩ, за които се подозира, че са във връзка с терористични организации, и да ги арестува за неопределено време и без съдебно изслушване. Министерството на правосъдието твърди, че ще бъде застрашена националната сигурност, ако на федералните съдии се предостави съответната информация от тайните служби. Такова правителство може да си позволи почти всичко. След 11 септември левицата предупреди за подобна злоупотреба с държавната власт, но малцина смятаха, че е възможно министърът на правосъдието Ашкрофт да се осмели да стигне толкова далече за толкова кратко време.
Републиканците имат интерес да осигурят оставането на нацията "във война" за колкото е възможно по-дълго време. Нищо не би зарадвало повече онези, които контролират партията - една алчна и цинична олигархия, която няма интерес от граждански права и благосъстояние - от ново издание на ситуацията от 1944 г., която доведе до безпрецедентия избор на Рузвелт за четвърти мандат. Тогава този избор беше решен от лозунга "Не се сменят конете насред реката". Всеки нов терористичен акт би направил по-вероятно преизбирането на Буш през 2004 г., защото ще даде възможност на републиканците да окачествяват всяка форма на нормална политическа опозиция като липса на патриотизъм. В техен интерес е постоянната милитаризация на държавата така, както я е описал Оруел в "1984" и за която намеква заглавието на новата книга на Гор Видал "Вечна война за вечен мир".
Би трябвало да си помислим, че опозицията ще разобличи подобна стратегия за запазването на властта. Конкретно би трябвало да очакваме, че демократите ще се възмутят от фронталната атака на Ашкрофт срещу гражданските права. Но Демократическата партия е като парализирана. Тя интерпретира високия рейтинг на Буш след 11 септември като индикация, че всеки намек от нейна страна за "прекалено сурово отношение на правителството към терористите" непременно ще доведе дотам избирателите да я вземат за мекушава и невойнствена. Пред лицето на една заплаха, с която никой не знае как да се справи, и двете партии не смеят да говорят открито с избирателите. Никой политик не бива да признае, че Америка е наистина единствената суперсила, но че градовете й са изложени на непредвидими нападения от недържавни организации като Ал Кайда.
От време на време някой политик на демократите споменава, че не би било лошо нападението срещу Ирак да стане с решение на ООН или поне да бъде подкрепено от някои от бившите съюзници от Войната в Залива. Републиканците отблъскват с открито презрение дори такива плахи намеци. Държавният секретар Колин Пауъл демонстрира подобно презрение, когато френският му колега изрази съмнение в арогантния унилатерализъм на Америка. На колегата, каза той, "не му издържат нервите" - държал се като слабак и жена. Всеки от сенаторите или депутатите на демократите, който изрази съмнение във войната срещу Ирак, трябва да си прави сметка, че членовете на правителството ще го охарактеризират като мекушав еврофил, недостоен да заема обществена длъжност в държава, която е принудена да се опълчи срещу злото.
Еврофилите като мен, разбира се, са във възторг, че бундесканцлерът Шрьодер и други европейски политици непрекъснато дават израз на подобни съмнения. Ние споделяме смущението, с което европейците гледат на авантюристичната арогантност, демонстрирана от нашето правителство, откакто Буш зае президентския пост. Ужасени сме, че нашето правителство изкорени от политиката последните останки от Уилсъновия интернационализъм и сега настоява американски войници никога да не попадат под чуждо командване и американски военнопрестъпници никога да не бъдат съдени от международен съд. Но не можем да се спасим от усещането, че и европейците не знаят какво трябва да се направи, че много европейски интелектуалци се ограничават само да критикуват САЩ, без да могат да кажат нещо за дългосрочната защита на цивилизацията от тероризма.
Европа има много по-голям опит с тероризма от нас. Само че вече е минало време, откакто действаха RAF и други подобни на нея организации. А мегатероризъм от рода на 11 септември Европа още не е преживявала. Може би и това скоро ще се случи. Защото Западът е омразен като цяло, а не само в образа на Щатите. Така че един ден Берлин, Париж или Мадрид може да преживеят шока, който преживя миналия септември Ню Йорк. Онези, които разрушиха Световния търговски център, може да решат, че е също толкова хубаво да вдигнат във въздуха Прадо, Айфеловата кула, Потсдамер плац или Уестминстър, или пък да пуснат там някоя зараза. Разликата между някоя непоносимо арогантна и непоносимо богата нация от неверници, от една страна, и по-малки, държащи се много по-симпатично и по-малко богати нации от неверници, от друга страна, може и да не е толкова съществена за онези, които пожелаят да подражават на големия успех на Бин Ладен.
Когато мегатерорът сполети Европа, вероятно е всички европейски десни партии, които тогава ще са на власт, да изкопират стратегията на правителството на Буш. Ще се опитат да заменят демократичната република с националната държава на сигурността - държава, в която, когато става въпрос за национални приоритети, тайните служби и военните заемат мястото на дошлия чрез избори народен представител. Ще вземат мерки, които в края на краищата ще доведат до Оруеловото състояние на постоянна война. Левите партии, които ще са на власт, когато дойде катастрофата, може да се изкушат да направят съвсем същото. Защото нито десницата, нито левицата в Европа изглежда да са размишлявали много върху проблема, който би трябвало да занимава политиците във всички богати държави: Как да се укрепят демократичните институции така, че да оцелеят във времена, когато правителствата няма да са в състояние да гарантират онова, което Буш нарича "сигурността на родината"?
Това наистина е съвсем нов проблем. Сега цивилизацията не е заплашена просто от държави като Хитлерова Германия или Сърбия на Милошевич, а от хора, които не са нито истински вражески войници, нито престъпници в обикновения смисъл на думата. Като войници те биха действали по поръчка на национална държава и базата им щеше да се намира там. За престъпниците също е типично, че живеят в страната, в която действат, и могат да бъдат наблюдавани, възпрепятствани и накрая арестувани от полицията на тази страна. Нашите нови врагове са хора, които оперират далеч от нашите граници и които произвеждат ядрени или биологични оръжия вероятно и без знанието на правителството на държавата, в която се намират в момента. Те могат да ги скрият в контейнер, който после да бъде пренесен на кораб и директно натоварен на влак на другия край на света. И тогава ще имат грижата само някой да натисне копчето, когато вагонът пристигне в определен град.
Наричаме такъв човек "терорист", защото нямаме по-точна дума, но всъщност понятие нямаме какви институции, какви форми на политическа практика са ни нужни, за да се справим с него. Не ни вършат работа нито армиите, нито полицейските апарати. Оказа се, че са необходими само няколко десетки милиона долара и няколко готови на самоубийство хора, за да се създаде организация, от която Запада го побиват тръпки. На такава организация не й е необходимо да контролира правителство или дори само да бъде свързана с някакво правителство. Катастрофите, които могат да предизвикат богати маниаци като Бин Ладен, приличат повече на земетресения, отколкото на класическите опити на нациите да разширят територията си или на престъпления за забогатяване. Пред този проблем сме толкова безпомощни, колкото и пред следващия ураган.
Ако не можем да предотвратим подобни нападения, то поне можем да ги надживеем. Можем дори да имаме силата да запазим демократичните си институции дори тогава, когато е станало ясно, че градовете ни никога повече няма да бъдат неуязвими. Дори ако нещо такова като 11 септември се повтаря година след година, може би все пак ще можем да се придържаме към моралните постижения - към напредъка в политическата свобода и социалната справедливост, до които стигна Западът през последните векове. Но ще успеем само ако избирателите попречат на правителствата си да вкарват държавите в перманентно състояние на война. Ако им попречат да създадат ситуация, в която нито правосъдието, нито медиите могат да възпрат организации като Федералното бюро за разследване да действат произволно и в която военните изискват за себе си най-голямата част от националните ресурси.
Опитът, който натрупаха Щатите през последната година, не е окуражаващ. Но той може да служи като предупреждение. Може би европейците ще могат да използват времето, което им остава, докато мегатероризмът дойде в Европа, да помислят как да се справят по-добре.

в. Зюддойче цайтунг, 7 септември 2002

Ричард Рорти
От немски Ирина Илиева

Проф. Ричард Рорти преподава литература и философия в Станфорд. Догодина ще излезе новата му книга "Прагматизмът като надежда".