Скандал във Венеция
Със скандал започна и завърши 59-ият кинофестивал във Венеция - най-старият в света, който навърши 70 години. Юбилеят остана някак в сянка, въпреки че печатът му отдели подобаващо внимание, припомняйки историята. Засенчиха го други събития, започнали през пролетта. Културният министър Урбани, нахъсван от премиера Берлускони, смени много добре справящия се директор на Мострата Алберто Барбера година преди изтичане на мандата му, само защото ... е човек на предишното ляво правителство. Късно дошлият заместник Мориц де Хаделн, приет от едни и отхвърлен от други италиански кинематографисти, започна борба с времето. Той застана над нещата и включи в конкурса 21 заглавия, сред които - 3 италиански (повече, отколкото са френските в Кан).
"Максимална скорост" на дебютанта Даниеле Викари проследява историята на младеж, чието ежедневие тотално се променя след срещата му с изправен пред фалит механик, който го въвлича в средата на нелегалните автомобилни състезания. Посланията в това car movie с често неразбираеми диалози на римски диалект и с прекалени дължини останаха неясни.
Другият начинаещ режисьор Пиерджорджо Гай в "Силата на миналото" задава въпроса познаваме ли докрай най-близките си хора? В съзнанието на 40-годишния детски писател (Серджо Рубини) току-що починалият му баща е суров генерал-фашист, съпругата му е предана и обичлива жена. Един ден светът около него пропада - едновременно разбира, че бащата е руснак и шпионин на КГВ и съпругата му е изневерявала. Доброто начало преминава в продължителни и изтощителни диалози между невярващия син и опитващия се да бъде убедителен приятел и колега на баща му (Бруно Ганц).
"Пътуване, наречено любов" на Микеле Плачидо тръгва от писмата между поета Дино Кампана (Стефано Акорси) и писателката Сибила Алерамо (Лаура Моранте) в годините на Първата световна война и представя тяхната любовна история като ретроспекция на героинята. Макар да се опитва да се дистанцира от традиционната литературна биография, филмът е затънал в нея. Задъхва се от изкуствени страсти, изоставяния и връщания на героите един към друг, до окончателната им раздяла поради отиването на Кампана в лудницата. Пътуването към тяхната любов и поезия стига до илюстративност и скука. Актьорите просто не знаят какво да правят, самоизмъчват се и тормозят и зрителите. Като гръм от ясно небе дойде за всички наградата "Волпи" за най-добра мъжка роля на Стефано Акорси - един от най-търсените италиански актьори в момента, но тук отчайващо безпомощен. На финалната пресконференция не му бяха спестени освирквания. Шансът, даден от Де Хаделн на италианското кино, беше проигран.
Изгуби се и прекрасната възможност да се награди истинският, единодушно одобрен от критика и зрители най-добър актьор - Жан Рошфор. Той омагьосва във френския филм "Човекът от влака" на Патрис Льоконт. Героят му е самотен, пенсиониран учител, приказливец, който среща случайно в провинциално градче своята противоположност - мълчалив бандит (Джони Холидей) и го приютява в дома си. Двамата се опознават, взаимно се променят и всеки от тях мечтае за живота на другия - учителят да обира банки, бандитът - да чете поезия в къщи по пантофи. На третия ден от началото на това необичайно приятелство учителят отива на сложна сърдечна операция, бандитът - на обир. Направен с типична френска ирония, с изобилие от интелигентни диалози, филмът има изумителен финал: умирайки по едно и също време (единият - на операционната маса, другият - в банката), в последния момент ролите са разменени.
Влакът, от който в началото слиза бандитът, сега върви към отвъдното с учителя. Жан Рошфор залага на автоиронията и пленява с финеса и духа на самотника, който гледа от прозореца на купето и приятелски намигва, преди да склопи очи. Скандалното за мен е в това, че "Човекът от влака" не се оказа достоен дори и за една второстепенна награда, въпреки че екипът на филма беше извикан за финалната вечер и дойде в пълен състав от Франция.
Създателите на американския филм "Далеч от рая" (реж. Тод Хайнес) на закриването бяха представени само от оператора Едуард Лакман. Той заслужено си присвои премията за индивидуален принос от особено значение. Действието се развива в Щатите през 1957-58. Чрез ежедневието на едно външно образцово и щастливо семейство са вплетени темите за расизма, хомосексуализма, невъзможната любов... Изображение, костюми, декори и музика достоверно и изтънчено предават атмосферата на онова време. Джулиан Мур нямаше конкурентки и също справедливо бе оценена като най-добра актриса. Героинята й е идеална домакиня, майка и съпруга. В хода на историята нейният свят се трансформира и тя проглежда за лицемерието на околните, за да разбере, че е наистина далеч от рая.
Далеч от сетивата и признанието на критика и публика остана "Домът на лудите" (реж. Андрей Кончаловски), но за сметка на това взе голямата специална награда на журито, с което озадачи всички. Тридесет и шест години след първата си поява на Венеция с "Първият учител" Кончаловски е отново тук. След американския си опит режисьорът се връща към най-новата руска история. Филмът е направен по действителен епизод в чеченска лудница, чиито пациенти не знаят нищо за войната в Чечения. Те са нападнати от войници, които се опитват да им откраднат лекарства и спринцовки. Медицинският персонал необяснимо изчезва. Актьорите са в по-голямата си част непрофесионалисти.
Присъства дори и канадският рокмен Брайън Адамс, в когото младата, вечно усмихната и свиреща на акордеон героиня е влюбена. Филм-метафора за лудостта на войната, който преповтаря, че болните хора и истинските луди са руските и чеченски войници, а не затворените и смятащи лудницата за свой дом светли ненормалници. Кончаловски демонстрира уморени и напразни напъни да се направи "Полет над кукувиче гнездо" на XXI век.
С неадекватни герои е населен и корейският филм "Оазис" (реж. Лий Чан-дон). Умствено изостанал младеж, излязъл за пореден път от затвора, се запознава с полупарализирано момиче и опитва да го изнасили. Отхвърлени от обществото и изолирани от семействата си поради своята различност, аутсайдерите постепенно се сближават, обикват и самоизолират в своя оазис. Болната героиня разбира, че любимият й е единственият, който вижда в нея жената, а не недъгавата. Приятното в тази деликатна и болезнена връзка е посланието, че любовта, дори и физическата, е единственият начин да се прескочи неуловимата граница между нормалност и ненормалност. Ако изпълнителката Мун Со-ри заслужи с изумителното си превъплъщение наградата "Марчело Мастрояни" за начинаещ актьор, тази за режисура на Лий Чан-дон беше поредното изхвърляне на журито.
Наградата прилягаше най-достойно на японеца Такеши Китано. В "Марионетките" той използва марионетките от театъра Бунраку, дърпани от трима актьори, синхронизиращи жестове, музика, разказ... Три са и историите, които режисьорът движи. Вързана с червен канап (в пряк и преносен смисъл) двойка се лута безпосочно и търси спомена за изгубената любов. Малко преди Той да я остави заради брак по сметка с друга, Тя се опитва да се самоубие и го въвлича в лудостта си. Известен и забогатял мафиот се връща след 30 години на мястото, където е оставил обичаната жена в името на властта и парите, за да я намери все така чакаща го там, на тяхната пейка. Убийството му прекъсва преоткритата им интимност. Обезобразена от катастрофа млада рокзвезда не иска да бъде видяна от обожателите си и един от тях се ослепява, за да й докаже своята вярност и остане при нея, без да я гледа. В този мълчалив, изтъкан от паузи, малко въздълъг филм героите минават през четирите сезона, отмерващи бавния ритъм на времето; сменят се костюмите им, носещи сблъсъка между древната и съвременната японска култура. Едно от многото закодирани нива за тълкуването на "Марионетките" е в лиризма на визията, в сакралността на пейзажа с неговите цветове - белотата на снега и на разцъфващите през пролетта череши или червените падащи есенни листа...
Красотата е фон за срещата между любовта и смъртта. Чарът на този филм е ослепителен.
Сляпо за него остана единствено журито, в чийто състав имаше само две световноизвестни имена -председателката, китайската актриса Гон Ли, доскорошна муза на режисьора Джан Имоу, извървяла с него пътя от "Червено сорго" до "Червените фенери", и руския поет Евгений Евтушенко. Вероятно е доста неудобно, да не кажа срамно, да ръководиш международен фестивал в Европа и да не можеш да общуваш пряко с останалите си шест колеги на нито един европейски език, да ги чуеш и да бъдеш чут. На заключителната вечер, когато трябваше да награди филмите, Гон Ли не успя да произнесе правилно дори едно заглавие. Има ли някаква гаранция, че е достигнала добре и до съдържанието им? Многоезичното и с различно вероизповедание жури все пак намери общ език и кураж, за да присъди "Златният лъв" на антирелигиозен филм. С втория си режисьорски опит "Сестрите магдаленки" шотландският актьор и сценарист Питър Мълън заклеймява жестокостите и насилията на манастирите "Магдалена" в Ирландия, съществували чак до 1996 и управлявани от католическата църква. В тях отиват "безпътници": проститутки, майки на извънбрачни деца, изнасилени девойки (с такава чудесна мълчалива сцена започва филмът). Представена е малко позната реалност чрез действителната история на четири момичета, затворени не в мрачното Средновековие, а през 1964 г. нейде в Дъблин. Те са бити и унижавани от младостта до смъртта си. Една от тях завършва живота си в лудница, само защото публично признава, че е била принуждавана да задоволява сексуалните прищевки на мастурбиращ монах. Потресаваща история за това как в името на Бога монахините се гаврят с младите женски тела. Атакувани са с не по-малка смелост и семейството, брака, сиропиталището, лудницата... Четирите момичета се опитват да се съпротивяват на насилията по свой начин - къде с успех, къде не. Пътищата им се разделят. Филмът е за доблестта на всеки един от нас да остане верен на себе си и да си намери мястото в живота. Той е драматургично премерен, режисьорски изпипан, великолепно изигран. И веднага избухна скандал в католическия печат, разразил се още повече след "Златния лъв". Скандалното, естествено, е не самият филм, а извършваното от църквата и смелостта на някои католически журналисти да оценяват невидяна от тях творба.
Директорът на Мострата, който очевидно няма никаква отговорност за така разпределените награди, беше обвинен още в началото в проамериканизация. На злословията Де Хаделн отговори: "Вярно е, че американците използват европейските фестивали, за да си рекламират новите филми, но също така е истина, че ние имаме нужда от величието на техните звезди." И те не закъсняха да се появят - Том Ханкс, Харисън Форд, Джон Малкович, Джулиан Мур, Лиъм Нийсън предизвикаха неизбежните стълпотворения на пресконференциите, гонитбата за автографи и снимки. Някои от американските филми имаха и други професионални качества, свързани не само с актьорските имена.
Станахме свидетели и на друг парадокс - първата Мостра на дясното италианско правителство се откри с американския конкурсен филм "Фрида" (реж. Джули Теймър), в който главни герои са известните с комунистическите си възгледи художници Диего Ривера и Фрида Кало. Проследени са важни етапи от провокативния живот на мексиканската художничка Фрида Кало - от тежката катастрофа, парализирала тялото и душата й, но родила я за изкуството, през противоречивата любов към Диего Ривера, връзката с Лев Троцки, интимността с жената на Андре Брьотон, наркоманията, до преждевременната й смърт на 47. Били са необходими 11 години, за да може актрисата и продуцентката Салма Хайек да реализира проекта си за "мексиканската икона на ХХ век". Макар и облят с холивудски сос, филмът е режисьорски сполучлив, с подходящи преходи, колажи и монтаж. Салма Хайек е забележителна Фрида, въпреки че авантюрата на героинята й с Лев Троцки върви към кича, а идеологическите й дебати с него са направо смешни и неправдоподобни.
Може би точно в този епизод от "Фрида" се оглежда и цялата Мостра. И съвсем не е случайно, че другият най-известен член на журито, сънародникът на Троцки Евгений Евтушенко беше единственият отсъстващ на закриването на фестивала. Вместо него на сцената присъстваше един от клоунските му костюми, с които се обличаше по време на фестивала и който беше нарочно оставил на колегите си. Само един поет може така метафорично да обобщи впечатленията си. Дали пък това няма да се превърне в поредния скандал във Венеция?

Венеция, специално за Култура

Соня Александрова


Соня Александрова е киновед. В момента живее в Италия.
59-та Мостра във Венеция се проведе от 29 август до 8 септември т.г.
Наградите публикувахме в предишния брой на "Култура".