За личната и неличната личност
Преди разговора става дума за майка му и баща му, просто е щастие, казва той, че вече 50 години живея с такива хора.
Андрей Даниел е име, което всеки любител на живописта познава. В дипляната за последната му изложба ("Неща, места и хора", зала "Райко Алексиев", до 2 октомври т.г.), изброих 14 държави, в които негови творби са притежание на галерии и колекции.
Той е топъл и проницателен, топла и проницателна е и тази (ретроспективна) изложба.
Преди точно девет години, когато не беше още професор, в един предишен разговор за "Култура" той твърдеше, че "в изкуството има парадоксалната възможност чрез чисти средства и материали, снабдени с условност, да стигнеш до чистата истина"; и питаше: Ако не се самоограничаваме, до къде ще стигнем - до създаването на Хомункулус, на истински човек? И накрая: "Не знам. Днес така мисля."
И днес мисли така.
След разговора си говорим за критици, затънали в структурите на хуманитарното знание, които рядко им позволяват неангажиран с него поглед. Говорим и за хала на художниците днес. И за продажби. "Идва понякога в ателието някой да купува, споделя той, поглежда нарисуваното и казва: ама аз исках като еди коя си твоя картина, тя много ми хареса. Да, но аз вече не съм там. Вече правя друга."


- Това сега е ретроспективна изложба, нали? 25 години.
- Повече. Изложил съм един портрет на баба ми от 1974 година - значи съм бил студент.
- И какво, според теб, се промени през тези години?
- Какво се промени... Много е сложно, защото цялата система е динамична. Нещата извън нас се променят, но - и с темповете, с които минават годините - и вътре в нас нещата се променят. На пръв поглед за вътрешните промени не винаги има причини, понякога те си имат собствено, независимо развитие - по някой път сме достатъчно херметични да се променяме вътре, въпреки промените отвън. Така че се получават едни сложни взаимодействия и е много трудно да си кажем какво точно се е случило...
При всички случаи има едно нещо, което вероятно всички го отчитат - че времената преди 10 ноември 1989 като че ли имаха някаква... центростремителна сила, особено в областта на културата. Като че ли тези, които се занимаваха с култура, с изкуство имаха нужда да комуникират помежду си, за да... и тогава да се случват нещата. Да се случват в диалози. В комуникации. След 10 ноември това категорично не е така, всичко гръмна като една пърхутка и се разнесе тоя прашец из целия свят - и в духовни, и в реални пространства... Нещо, което беше много въодушевяващо тогава, а сега се усеща, че е било катастрофа. Това е може би основната промяна - и много, много си мечтая да почнат да се появяват симптоми отново на някакъв центростремителен момент; това ще означава, че може би все пак ще започне нова консолидация, някак си на... на това общество. Което е напълно разбито, атомизирано и по някой път е трудно да се нарича общество.

- Преди двайсет и пет години живописта се разполагаше по различен начин в изкуството. Сега тя някак си не е в центъра - или греша? Има някакво изместване.
- Разбира се, има изместване. Преди десетина години това явление можеше вече да бъде изказано с думи, но то е набирало сили много преди това - появи се концептуализмът като конкурентно средство на изобразителното изкуство. Това, което се е променило, според мен, не е изместване на центъра, а просто съществуването на два центъра. Поне аз за себе си разбрах - и се успокоих, - че вероятно това са две различни дейности. На пръв поглед това разделяне беше мъчително, имаш чувството, че ти се отнема нещо, а всъщност се оказва, че просто се е родила нова област, която в своето развитие все по-малко ще пречи на изобразителното изкуство.
- В тоя концептуализъм има много нещо от действото, от театъра, а ти, който си закърмен с театър, остана в живописта.
- Да... Е! На пръв само поглед прилича на театър, защото вътре има действие, реално действие, реално движение в реалното пространство - хепънинги, пърформанси, асамблажи - всички тия работи, а в същото време за мен истинската драматургия се съдържа в живописта. Там ти можеш да напишеш роман, стихотворение, можеш да направиш трагедия. Там има един много особен момент: въздействаш "насаме", "разделяш" публиката на индивидуалности, на личности - ползваш целия арсенал на интелекта на отделната личност...
- За мен тази изложба поставя въпрос за стила. Въпросът за свободното избиране на изразно средство според това, което искаш да разкажеш, да фиксираш...
- Точно така. Това ми е било една... постепенно осъзната мечта. Разбрах, че само по този начин мога да бъда свободен в това, което правя. А да бъда свободен ме е интересувало винаги. Оказва се, че, както едно време се казваше, "стилистично-пластическият възглед" е една ужасно тясна стаичка. В нея, колкото и уютно да си я подредиш, е тясно - просто е невъзможно повече от едно преспиване в тая стая - сутрин трябва да излезеш някъде... И това смътно съм го усещал още като студент, с един-двама мои колеги просто имахме нуждата да си обявим девиз: "не етюди, а картини!". Защото етюдът все пак е една определена система, в която нещата са уютно подредени, точно подредени, удобно подредени. Докато в картината нещата са неочаквани, изненадващи, те са наистина някакъв еквивалент на събитийността на живота. Когато го осъзнах, усетих, че свободата ми е безгранична! Само трябва да издържа на тая свобода.
- Много е странно, обикновеното схващане за живописта е, че се освобождаваш в определен маниер, в определен стил - и това е свободата. Да прокараш собствения си стил, да наложиш собствената си индивидуалност като стилистика. При теб е обратното.
- Да, май че да. Правя аналогия с музиката - много често слушаме една и съща мелодия в различни оркестрации, с различни инструменти... И джазът - тая възможност, това откритие една тема да я интерпретираш с различни средства. Точно различни средства. И може би джазът е нещото, което открива възможността да мениш стиловете, имайки една основна темичка, един стандарт... И започваш - и изведнъж се оказва, че смяната на стилове, това е всъщност абсолютна смяна и на темата, и на времето - държейки връзка пак с основната идейка, мисъл - просто това са различни ракурси, като че ли темата застава в центъра на някакво сферично пространство и ти го обикаляш и го оглеждаш отвсякъде...
- Джазът е диалог.
- Да! Да! Аз имам огромната нужда от публика - и друг път сме си говорили. Ако не мога да си представя по време на работа въображаема публика, един въображаем поглед, който - както се казва - да реагира на това, какво правя, просто "се забивам", потъвам в някакво блато - и не може да стане и картината. Не може. Това, което правя, е предназначено да бъде видяно и евентуално да бъде харесано. Въобще не се страхувам да си мечтая да бъда харесван. Въобще. Без да смесвам това желание с някакъв вид слагачество и подмазване на публиката. Да, диалог...
- А какво има за разказване? Какво е важно да се каже в диалога?
- Изглежда най-автентичното, най-вероятно реалното, което става с нещата, е това, което става със самите нас. Т.е. това, което може човек да разкаже - и ако е призван да се занимава с изкуство, той е пък и длъжен - той трябва да разкаже за себе си. За тази малка отправна точка, която му е дадена; за тоя ракурс, който има към света. Вероятно най-честното поведение е да разказваш за себе се. Така, малко както Марко Поло, който отива в Китай и носи впечатленията, и се оказва полезен на Европа по-скоро с впечатленията си, а не само с донесените стоки... Това има смисъл да бъде разказвано... Иначе се превръщаш в някаква не "лична личност", а обществена личност, която изпълнява някакви "обществени задължения", изразява обществени (а не човешки) интереси, а обществото, това не са хора. Обществото е нещо друго.
- Обществото е атомизирано в момента и ти малко тъгуваш...
- Е... Може би... Не знам. Последните дни си мислех върху това и имаше един момент, в който пък отхвърлих това усещане, казах си, че животът е прекрасен - и действително няколко мига от последните дни ми донесоха абсолютно реално това чувство. И полека-лека стигам до извода, че може би трябва тези ендорфини (които стимулират центровете на удоволствието и щастието) аз да си ги произвеждам сам. Изглежда е така. Никой не може да ти внуши усещане за щастие, ако ти сам не си го изработиш. Вътрешно. А иначе, тъгата, разбира се, тя е една сянка, която те преследва непрекъснато, понякога почти не можеш да се досетиш защо ти е тъжно.
- Някак в тази ведрост не усещам общоприетото недоволство - от ситуация, от нахлуване на чужди култури, разлюлявания на статуква и т. н.
- Може да звучи пораженчески, но нямам усещането, че мога да въздействам върху тези процеси. И като го разбрах това, ми олекна. [смях] Изпитах щастие. Защото наистина, да се нагърбиш с един спор кое е по-вярното, кое е валидното, кое е нужното, кое е излишното - това се оказва най-малкото непродуктивно. Разбира се, може човек да се изказва за всички тези неща, разбира се, че аз изпитвам огромни затруднения в бита си или в отношенията си с хората и т.н. Сигурно като седна в едно такси, припявам на шофьора и псуваме заедно от край до край. За три лева път изпсуваме всичко открай докрай. Обаче каква полза от това - никаква. Освен просто да изпиташ щастието, че сме на едно мнение с шофьора. Ето пак - да изпиташ щастието...
- Следиш ли случващото се в изкуството - в София, в България?
- Не мога много. Имам понякога такова смътно предусещане, че това вече съм го видял, това вече го знам и не ми се влиза да се съприкоснова с него - което абсолютно е в мой минус, което е погрешно... Известно е, общо взето, че и теми, и сюжети, и идеи въобще в изкуството са краен брой - и, както се казва, всяко поколение и всяко време ги преразказва едни и същи - и интересното в това е не да измислиш нова случка, а да чуеш новия човек как разказва старата случка. Тоест да усетиш новия човек, какво отношение има той към т.нар. световни и общочовешки ценности. Та грешка ми е, че не любопитствам достатъчно какво новите хора казват и какви са им мислите по отношение на старите случки.
- Гледах по тв преди време майсторски клас на Венгеров, който втълпяваше на едно 15-16-годишно: "Въобще не мисли как ще го изсвириш, мисли какво ще изсвириш". Какво ще кажеш за това като преподавател в Академията?
- Много ми харесва. Харесва ми. Щом е бил майсторски клас, значи равнището на задължителното овладяване на средствата е било достигнато. Оттам нататък започва разговорът по усилието за себеизразяването. Защото това е целта, общо взето - на изкуството това, изглежда, му е задачата - да се превърне в еквивалент на автора си и с това да даде доказателство, че е имало, съществували са живи хора и преди нас. Сигурно съм го казвал и аз под разни форми на студентите. Наистина се схващаш, когато трябва да започнеш да избираш рационално стилистиката - съобразно сюжета, съобразно идеята и не знам какво си - тогава се получава една излишна стройност, която е неправдоподобна, тя... не може, тя не съществува. Произведението става стерилно. Не въздейства. Защото въздействието на произведението е в дълбокото вътрешно противоречие, което то съдържа. В сблъсъка, който е или още на ниво сюжет, или на ниво композиция, или, ако щеш, цветове, в цветови напрежения или диагонали, или не знам в какво си - но това всичкото са, общо взето, глупости на фона на онова противоречие, което съдържа всичко наведнъж и което се нарича, просто така, живот. Това, което те кара да можеш да вървиш изправен, с твоите мускули, които се противопоставят на гравитацията. Иначе не можеш да стоиш прав.
- Има едно определение за изкуството, че художествеността е минимум ентропия. А ти говориш за "излишна" стройност.
- Аз имах един термин едно време: "мръсна живопис"... Колкото "за минимум ентропия", това е много иронично и самоиронично казано, защото е известно, че всяко движение - духовно или физическо - увеличава ентропията. А изкуството е доста голямо усилие все пак - и духовно, и физическо - в нашия случай, на художниците. Така че при всички случаи ние увеличаваме ентропията. Няма какво да говорим - увеличаваме я с още един ракурс, с още едно мнение по въпроса за целостта на нещата, за единния господ и т.н. Няма как.
- Аз си мислех, че с един разказ ти помагаш на зрителя да си подреди света. Не че той ще го подреди, но идеята е в помощта за разбирането, т. е. за подреждането.
- Не. Не. Това е доста дидактичен вариант на мислене в изкуството. Моят разказ трябва да подскаже и да открие още една възможност. Наред с всички останали, които убедително са поднесени от други автори, от други произведения. Иначе наистина ще се окаже, че има някакъв единен и правилен начин на съществуване, а това не е така.
- Дават ли ти нещо друго, различно, далечните култури. Например корейската, Азия. Израел - друга култура. Интересуват ли те, дават ли ти нещо?
- Този тип екзотични срещи, сблъсъци и пътешествия са ми нужни - да ме "нахъсват", да ме "повдигат" някак си. Не ме интересуват като натрупване на неимоверно много познания за реалностите в исторически и духовен план там. Аз имам нужда от сънища, екзотични сънища. Които вероятно директно хранят, как се казва, "художническата ми мотивация и енергия". Защото наистина художникът е ловец на причудливи ситуации, предмети, физиономии, осветления... Причудливи. Причудливи с нещо, което е изпуснато от погледа на повечето хора, но то съществува - и ти да им го припомниш, с което да ги учудиш, а в момента на учудването си те са отворени, те са добри, те са благодарни - то прониква дълбоко в съзнанието им, то може да бъде запомнено, може да ги доизгради по някакъв начин.

Разговора води Христо Буцев


Бел. ред. В следващия брой очаквайте рецензия за изложбата.
Разговор с
Андрей Даниел