На брега'2002
На 15 септември се проведе и дискусия на тема "Руската класика на българска сцена", в която взеха участие и руските гости на фестивала: Елеонора Макарова (завеждащ кабинета по театрална критика на Съюза на театралните дейци на Руската федерация), Нора Кутателадзе (координатор на театралните връзки на Международната конфедерация на театралните съюзи), Людмила Острополска (главен драматург на театър "Вахтангов"), Лана Гарон (главен драматург на театър "Ермолова"), Валерий Райков (директор на Саратовския ТЮЗ) и главният режисьор на същия театър.

Вече за четвърти път се провежда театралният фестивал "На брега" в Бургас, а ако слушаш инициатора му и главния му организатор Борислав Чакринов - директор на Драматичен театър "Адриана Будевска", форумът няма никакви особени амбиции. Едва ли и сам си вярва, а за нас е сигурно. И затова все се взираме било в афиша, било в ранноесенната му атмосфера, изпълнена с мека меланхолия, било в посетеността на спектаклите. Вслушваме се и в спонтанните фестивални разговори и внимателно проследяваме организираната дискусия, чиято тема, естествено, съвпада с мотото на тазгодишното издание "Руската класика на българска сцена".
Седем и половина спектакъла от деветте, съставящи афиша на фестивала, се вписват в позабравения през последните години интересен наслов. Половинката идва от Театър "Нотара", който представи спектакъл по две малки комедии на Чехов, но поставени на букурещка сцена. ("Комедия на слугите" на Стефан Москов, ако и създадена у нас, е от неруски драматургичен произход.)
Както се вижда от афиша, само някои от спектаклите са или съвсем нови (като "Малки комедии" на ДТ-Пловдив), или сравнително нови (като "Вуйчо Ваня" на ДТ-Враца). Другите повече или по-малко са били коментирани и след излизането им, и по други театрални фестивали.
Очевидно вече за четвърти път "На брега" си поставя други цели. Фестивалът иска да покаже на бургаския зрител добър български театър, да допълни и разшири погледа му върху създаденото с успех по другите сцени, да го срещне с актуалните режисьорски и актьорски търсения, да възпита вкус към различното, интерес към онова, което шумно се коментира... Така се преодолява затвореността, изолационизма на един театър, застоя във вкуса и театралните предпочитания на публиката. За да стане възможно (финансово и организационно) реализирането на подобни цели, "На брега" се вписва в една престижна есенна фестивална верига "Аполония" (Созопол) - "На брега" - "Сцена на кръстопът" (Пловдив).
Салоните бяха пълни на "Комедия на слугите" и "Три сестри" (при това и двата спектакъла се играха по два пъти). Иначе - по стотина-двеста зрители (на "Малки комедии" беше почти пълно). Не мога да преценя това много ли е, или е малко, но все пак повечето спектакли заслужаваха повече.
Видяното през тази година ме убеждава, че фестивалът (без излишен шум) постига преследваните цели и успява да се превърне в театрален празник за зрителите.
------
Много се писа за "Свидригайлов и другите". Искам да напиша само няколко думи. Свидригайлов на Йосиф Сърчаджиев в спектакъла на Борислав Чакринов излъчва пъклено обаяние. Вече е взел решение да се прости с живота си. Опитва се да го направи някак така, та поне в тези последни дни да изпита самоуважение. Познал е себе си и затова търси (по свой начин) ресурси, за да се преодолее. Разбира, че е невъзможно, че търпи крах, че и последният му дъх ще бъде отвъд чертата на порядъчността... Актьорът играе филигранно, на моменти виртуозно, но някак така събрано и сдържано, че поставя на изпитание заразителността на спектакъла. Но истинският проблем на "Свидригайлов и другите" са... другите. Или, по-точно, тяхното отсъствие. Спектакълът е замислен като диспут, а няма опоненти в спора на различните екзистенциални възгледи. И драматургично, и най-вече - актьорски. Няма я тезата на Разколников, няма я алтернативата на Авдотя Романовна, няма го смиреното човеколюбие на Соня. Това прави течението на действието мудно, в някои сцени - неинтересно. Жалко, защото са рядкост спектаклите в нашия театър, които да се захващат с подобна проблематика.
------
Съзнавам колко е трудно да се организира гостуване на "Три сестри". Но си струва. Двете представления в операта бяха посрещнати с възторг. Виждах някои прокраднали се в спектакъла през годините слабости, но те не можеха да намалят мощното въздействие на последната творба на Стоян Камбарев. Споменавам "слабости" донякъде превантивно, защото страшно ценя този успех на нашия театър. Истерията, трескавостта, хаосът, привидната алогичност, безцелността са изразни средства, а не цели на спектакъла. Те бяха и могат да бъдат художествено овладени, хармонизирани. Нарастването на художествената ентропия на "Три сестри" трябва упорито да се овладява, сдържа.
------
За мен "Вуйчо Ваня" е "ново" представление. Николай Поляков чете големия текст хладнокръвно и уверено, сякаш не знае за никакви сценични традиции в интерпретирането му, сякаш това е току-що написана пиеса. Но знае. Усеща се по ненатрапчивата присмехулност към традицията, по дръзката освободеност от страхопочитанието, по очевидното съмнение във всичко, което смятаме за самоочевидно в този "свещен" текст. Знае и други Чехови пиеси, от които дори вкарва в спектакъла отделни фрази и имена на персонажи. Познатите ни персонажи във "Вуйчо Ваня" (режисьорът държи на такова произнасяне на името) обичат да се вайкат и да страдат. Те не са чак толкова деликатни и чупливи, страдащи. Те юнашки скучаят (Елена Андреевна на Румяна Мерджанска), не се отдават на самобичуване или отнесено мечтание (Астров на Борислав Борисов), не губят разсъдъка си и дори спортната си форма (Серебряков на Сава Георгиев), не бродят из сцената и живота като "жива рана" (Войницки на Анастас Попдимитров), не са самият кураж да живееш (Соня на Росица Огнянова). Когато Ваня тръгва да стреля по Серебряков, останалите спокойно се подреждат с гръб към нас, сядат в удобни кресла и се вторачват към стълбищната площадка, където ще се състои водевилно-пародийният "екшън". Руски романси (може би на Жана Бичевска) изпълват черното пространство. Тук няма жертви, които не заслужават сполетялото ги. И на финала, когато Ваня и Соня започват да привеждат в ред запуснатото счетоводство, акцентът не е върху монолога на Соня за "небето в елмази", а върху изброяването и записването на длъжниците - все с имена на персонажи от други Чехови пиеси. Защото режисьорът не може да приеме примиреното им страдание, пасивността и деликатността им, когато става дума за това какъв живот живеят и ще живеят.
Целият Николай Поляков е в този подход към пиесата. Изпреварвайки, ще спомена съвсем уместното и остроумно наблюдение на Лана Гарон: "Спектакълът ме накара да се замисля: Откъде вуйчо Ваня ще знае дали Серебряков разбира от изкуство? Откъде-накъде вуйчо Ваня ще си мисли, че би могъл да стане Шопенхауер, Достоевски? И помните ли по детски почудените очи на Серебряков, когато потресен го пита: "Достоевски?" Той беше искрен в този момент и ние му вярваме."
------
Сценичната кутия на румънския спектакъл "Предложение за женитба" беше решена като латерна, в която се въртят куклите от фарса на човешките чувства. Много добра актьорска игра, площадна яркост, прецизност в рисунъка на ролите (и при мъжете, и при двете изящни актриси), изключителна дикция.
------
Искам да разкажа за дискусията на тема "Руската класика на българска сцена". Лекомислено се съгласих да участвам в нея, тъй като - съвсем незаслужено - смятах, че това ще е свободен, безгрижен и някак безотговорен разговор между хора, прекарали цяла седмица заедно и вече спонтанно споделили каквото имат да си споделят, ако изобщо имат какво да си казват. Тоест, смятах, че това ще е поредният наш си, проведен по новобългарска традиция разговор.
Не беше такъв.
Дискусията се водеше от Борислав Чакринов. Пръв се изказа Димитър Чернев, който говори за това, че вече няма лимити за руска драматургия, но театрите ни продължават да я поставят, което пък говори за дълбинен интерес към нея. След него реших да си припомня поставените у нас автори и пиеси от руската класика през последните 12 години и дори прехвърлих границите на класиката и споменах и някои съвременни руски драматурзи... Това естествено доведе до въпроса за поне относителната реципрочност в интереса на руските театри към нашата драматургия. След 1990 година у нас са поставяни "класиците" Пушкин, Чернишевски, Некрасов, Достоевски, Тургенев, Александър Островски, Чехов, Максим Горки, Гогол, Ердман, Маяковски, а също така и съвременните Людмила Петрушевска, Алексей Шипенко, Алексей Слаповски, Николай Коляда, Оля Мухина, Олег Бугаев и други. Исках да науча какви български автори се играят днес в Русия. Отговориха ми, че при голям интерес се поставят Недялко Йорданов и Георги Данаилов. Разбира се, както отбеляза и Лана Гарон, руската класика принадлежи на всички и интересът към нея е голям навсякъде по света. Така че за каква реципрочност може да става дума. Николай Поляков се опита да уточни, че става дума просто за недостатъчно любопитство към българската драматургия. Така в нелепи недоразумения и мили закачки мина първата, слава Богу, по-кратката, незаслужаващата внимание част от дискусията. Във втората руските гости споделяха впечатленията си от видяните спектакли. За мен поне това беше урок.
Руските колеги говориха запалено, вълнуваха се, вълнуваха ни, демонстрираха наблюдателност и памет за детайли, чрез които четяха мисленето на спектаклите. Те нищо не замазваха, откровено изразяваха несъгласията си, спореха помежду си, не робуваха на имена. Три от тях не приеха "Комедия на слугите", но пък Людмила Острополска така го описа, разтълкува, вкара в различни театрални традиции, защити, че можех само да съжалявам, че това не е публикувано в нашата преса, а умира в малката заличка на Бургаския театър. При това - забележете - тя завърши с думите, че не обича такъв театър, но не може да не му признае "колосалния художествен обем", не може да не види "фонтанно изригващия талант на режисьора". Людмила Острополска говори вдъхновено и за "Три сестри": "Никога не съм гледала толкова трагичен Чехов. В него няма любов, надежда, а само раздели. Когато в спектакъла кажат "Трябва да се живее", това значи "трябва да се оцелее". Монохромният спектакъл внушава усещането за "Титаник" по време на потъването." Същата критичка доста остро говори за псевдоруските обичаи, аксесоари в някои спектакли. Когато го правят англичани или американци, мога да го обясня с невежество, но при вас защо е така, каква е тази "а ла Рус"?
С огромно уважение слушах ентусиазираните изказвания на руските ни колеги. (Смаян, Николай Поляков успя да намери думи да им благодари за умните и професионални изказвания.) Беше ми и някак терсене, защото само преди десетина-петнайсет години това беше възможно и у нас. Да мислиш на глас, да не криеш изгубената си сетивност за театър зад една понякога привидна ученост, да бъдеш пълен с любов към театъра и това да си личи и когато негодуваш от мъртвородените спектакли и т. н. - всичко това днес у нас е невъзможно...
------
Два дни преди откриването на фестивала Драматичен театър "Адриана Будевска" отбеляза своята 90-годишнина. С премиера на "Вампир" от Антон Страшимиров, постановка на Бойко Богданов. Гостите на юбилея можеха да разгледат Албума на театъра за последните 15 сезона, да четат новата, специално издадена за юбилея книга на Кирил Бъчваров "ДТ "Адриана Будевска". "Скандални пиеси". Откровения", и също така специално излязлата в тези дни книга "Лица" (том III) на Румяна Емануилиду (съдържаща разговори с режисьори, актьори, автори и художници за паметния период на Бургаския театър, когато в него са работили Леон Даниел, Юлия Огнянова, Вили Цанков и Методи Андонов).
Ясно е, че активността на театъра не е инцидентна. Борислав Чакринов споделя, че в репертоара му за тази година ще влязат още поне две български пиеси: "Куцулан" от Константин Илиев и "Книга на царете" от Маргарит Минков. Интересно, нали!
Театър без амбиции не би си ги позволил...

Никола Вандов



Сдружение На брега, Министерство на културата, Община Бургас, Областна управа - Бургас, Драматичен театър Адриана Будевска

Театрален фестивал На брега

7 - 15 септември 2002, Бургас
Свидригайлов и другите по Достоевски, ДТ-Бургас, режисьор Борислав Чакринов;
Малки комедии по Чехов, ДТ-Пловдив, режисьор Мариус Куркински;
Комедия на слугите, авторски спектакъл на Стефан Москов, копродукция на ТБА и Театър "Улицата";
Три сестри от Чехов, Театър "София", режисьор Стоян Камбарев;
Буря от Александър Островски, ДКТ-Пазарджик, режисьор Владлен Александров;
Вуйчо Ваня от Чехов, ДКТ-Враца, режисьор Николай Поляков;
Предложение за женитба от Чехов, Театър "Нотара", Букурещ, режисьор Гаврил Пинте;
Какво да се прави по Чернишевски, ДТ-Плевен, режисьор Боян Иванов;
Записки от подземието по Достоевски, МГТ "Зад канала", режисьор Лилия Абаджиева.