Има ли мъжко писане?

Когато използвам фразата "женско писане", най-често я разбирам в широк метафоричен смисъл: един хипотетичен модел на способността да се пише с особено внимание към сладостните извивки и трепети на езика, усет към нюансите и богатата контекстуалност на мисълта, потребност от усложнен символизъм, флуидност на субектното присъствие и т.н. Сега, за да опиша книгата на Антони Георгиев и по аналогия с израза "женско писане", изглежда, че трябва да въведа друга фраза в огледално разноподобие - "мъжко писане". Или всичко това, което "женското" в писането не иска/не може да бъде. Разбира се, нямам предвид половата принадлежност на автора, нито някакъв сексистки/мачистки тип отношение към изобразяваните проблеми, нито тематичната насоченост на сюжета.
"Виена" е важна книга в романовото многообразие на 2001 г. Тя изглежда добре акордирана към изборите на краевековната публика, която в своята огромна част обича да бъде забавлявана с непосредствени зрелища, да получава ясни и точни послания, лесно разбираеми символи - всичко това на достъпен до публицистичност език. Вече се писа достатъчно за "вестникарските" методи на Антони Георгиев, за "фотореализма" и натурализма в изображението... Към това ще прибавя серия от традиционни подходи на символичното мислене: представимост на битието в ясно разграничени двойки от противопоставени (но свързани именно в тази противопоставеност) явления и понятия: вчера/минало - днес/памет; добро и лошо; наука и хуманизъм..., повторителност ("вечно възвръщане") на матрични събития и символни форми, допълване на противоположностите до идеята за "пълнота на света"...
Повествованието е постмодерно в свободния еклектизъм, с който загребва от "несъвместими" стилове и похвати на литературно изображение; тази смелост или свобода, или наглост (всеки би я нарекъл различно) на "новото поколение". Текстът е на ръба между уменията да провокира мисълта и да мисли вместо своя читател; в това отношение той принадлежи към модела на масовата културност. Куриозно-скандалният факт събужда хуманистична интерпретация, воайористичният интерес съжителства с провокацията на потребността от гражданско разсъждение.
Политиката често седи върху трона на естетиката, репортерската словоохотливост залага капана на романтически неочакваното събитие. Книгата не е реалистична "въпреки" натурализма на описанието в някои картини и документалната точност в хоризонта на публицистичните разсъждения. Тя няма усет към сладостта на езика, но разчита на ясните, еднопосочно разчитаеми дискурсивни значения; не предполага букет от възможни посоки на разсъждение, но предлага енциклопедични страници с любопитна информация за любознателния читател.
Все пак "Виена" има своите скрити пластове на символичния прицел. Например играта с психоанализата, с някои от нейните емблематични идеи и фигури; тук заглавието е показателно за желанието да се постигне открита и скрита свързаност: от родилния топос на прословутата "Бергасе" до силно еврейския патос на отношенията между син и баща, от проблема за несъзнателната вина и родовите комплекси чак до идеята за превъплъщенията на инстинктивния садистичен импулс - от престъпление до продуктивно (професионално, лечебно) насилие. Що се отнася до страшното, грозното, отвратителното като похват и похватност на дискурсивно изображение, книгата следва известния вестникарски девиз: най-доброто събитие е лошото събитие. И все пак няма защо да мерим романа "Виена" с категориите "добро" или "лошо" писане. Той е нетрадиционен, предизвикателен, четивен... А това е важно във време, когато книгите стават все повече на брой от читателите.

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Антони Георгиев.
Виена.

Издава Дружество Гражданин.
С., 2001.