Кон с каруца
Тези седмични колонки на първа страница на вестник "Култура" приличат на играта "Тука има, тука нема", която ромите в началото на прехода организираха из подлезите. Оглеждаш темите, разположени върху дъската на ставащото, за да познаеш къде евентуално има - все още неоткрит смисъл и все така неоползотворена свобода, които могат да се извадят с думи. Това е хазартът на демократичното слово: рационално да подрежда възможности, за да даде право на избор между тях, да участва със средствата на смисъла и свободата в правенето на социален свят.
Често обаче и в играта на "Тука има, тука нема" от началото на прехода, и в писането на колонки през целия преход те връхлита усещането, че "никъде нема", че думите не изричат, а разпиляват смисъла, от което пък свободата остава само дума, без шанс на се превърне в право.
Точно в такова настроение седя в кабинета си на улица "Гогол", гледам през отворения прозорец и прехвърлям темите, на които при повече прозорливост бих могъл да заложа: поредната промяна на Закона за радио и телевизия, затихващият дебат около "На всеки километър", мрачните годишнини от ударите на 11 септември и от смъртта на Георги Марков... Всички те като че ли са влезли в лошата безкрайност на говоренето, което говори само себе си - можеш единствено да удвояваш залозите, от което със сигурност само ще ти нараснат загубите. Онова, което имам да кажа за новата промяна на закона, вече съм го казал при предишната. Дебатът за "На всеки километър" зацикли в точката, в която започна да се пита защо се води, и така нито има как за завърши, нито има накъде да продължи. Томовете думи, които затрупват срутените близнаци, или, често виртуозно, обсъждат нещо друго, или са изцяло "на нервна почва" - по логиката, по която Лайза Минели в "Кабаре" крещи под моста, за да не чува грохота на минаващия отгоре влак. Говоренето за убийството на Георги Марков пък става все по метафорично-кухо - до първото фактологично отрезвяване, което вероятно ще дойде, след като минат необходимите 50 години, за да се отворят секретните архиви.
Затова решавам да не поемам никакви рискове и, макар със закъснение, да се включа в темата "осемдесет годишнината на Начо Културата". Няма как да загубя, защото той от десетилетия сам, от личната си сметка, добросъвестно плаща смисъла и свободата - при това не само за себе си, а и за другите. Тъкмо тогава обаче осъзнавам, че по улицата за трети път минава кон с каруца. Карат я роми и пренасят вехтории от различен калибър. Това, впрочем, става всеки ден от месеци. Ромската фамилия си е купила къща в близост до нас и на около 300 метра от Народното събрание и в двора развива поминъка си: отглежда впрегатни коне и ги ползва по предназначение. Не ми и хрумва да недоволствам - гледката напомня на Шагал, а миризмата - на детство. Мисля си обаче за текстовете, проектите и законопроектите, посветени на интеграцията на малцинствата; за отварянето ни навън към Европа, което задължително трябваше да мине през отварянето ни навътре към малцинствата; за сдружението, което създадохме, да се бори срещу сегрегацията в образованието на ромите и въобще срещу изолирането им в гета и т.н. Оказва се, че докато е текло това демократично слово в институциите и извън тях, дотолкова е изтощило темата, че да не смееш да заложиш на нея, ромите с коне и каруци са се придвижили към самите институции и са се заселили там. Питам се дали това е реализацията на демократичното слово или краят му. И както се питам, на улицата става поредното задръстване - колите клаксонират истерично, конят се е вдигнал на задните си крака, цвили, а на шията му се мятат пискюли. Ромите в каруцата наблюдават суматохата едновременно уплашено и гордо.

Георги Лозанов