Музиката - една любов
Жан-Пол Муник - Блуи (от англ. Bluey - пътническа чанта с дрехи) е около 40-годишен с меки черти на лицето, леко пълен, приветлив и любезен. В поведението му се чете видима скромност и откритост. Той е роден на остров Мавриций близо до Мадагаскар. На 10 години заедно с майка си се заселва в Лондон. През 1979 г. създава своята Acid Jazz група "Инкогнито", за която създава музиката, аранжиментите, свири, пее и пише текстовете. Днес вече има своя собствена звукозаписна компания "Rice Records" и продуцира музика. Работи със звезди, пише и продуцира за Стиви Уондър. След всичко това трябва да отбележа, че той е без специално музикално образование, не може да чете ноти. Отговаря търпеливо на многобройните въпроси и дава множество автографи. Непосредствеността му примамва.

- Вие сигурно сте уморен от огромния интерес към вас.
- О, не, не съм уморен. Много обичам да говоря с различни хора, а и ние разговаряме само за приятни неща, как мога да се изморя, когато говоря за това, което най-много обичам - музиката.
- Имате особено отношение към българския фолклор, който сте открил посредством своя баща, твърдите, че това е любимата ви музика за неделя сутрин.
- Наистина е така. Неделя сутрин е най-спокойното време от цялата седмица и тогава искам да слушам само музиката, която най-много обичам. Моят баща записваше изчезваща музика от целия свят и тъкмо тези пеещи български жени ме впечатлиха най-много от цялата му колекция. Явно вашата земя е благословена, щом хората, които живеят тук, създават такава музика. И вие непременно трябва да я запазите.
- Какво искате да остане скрито? Нали инкогнито означава до известна степен тайнственост? Какъв е смисълът й, когато тайнствеността е свързана с името на една формация, която излиза на сцената?
- Исках име, което да изрази моята основна идея за групата - на преден план винаги да бъде музиката, нейното лице, и то да не се скрива от суетата на един човек. Не исках за себе си славата и никога не съм искал да кажа: "Ето ме! Аз съм звезда!". Исках не афиширането на една личност, а присъствие на личности, които да работят заедно и да творят. Не да показват себе си и своите лица, а лицето на музиката. Това не означава да бъдат в сянка, а напротив - да изразят и представят себе си. Но чрез музиката. "Инкогнито" е една обединяваща идея.
- Коя според вас е истинската музика?
- Имам един много прост критерий: истинска е, когато е така заразителна, че не можеш да останеш несъпричастен към нея. Просто тя влиза в теб, превзема най-напред краката ти - и ти танцуваш; после те удря в стомаха и ти се замайва главата; но за да бъде истинска, трябва да развълнува и сърцето ти, да сграбчи душата ти, да те трогне и вдъхнови. Преди всичко това се чувства и е трудно да се обясни.
- Каква идея изразява като цяло вашата музика и кореспондира ли с твърдението, че джазът е преди всичко музика на свободата?
- Така е. И моята идея мисля, че е много достъпна. Искам да създавам музика за душата. Музиката се прави от свободни духове и за свободни духове. Чуйте госпълите и ще разберете какво имам предвид. Определенията като acid, funk, fujion са просто думи. Модите идват и си отиват. Важно е музиката да изрази страстта и чувствеността, защото тук, в царството на сетивата, човек се показва такъв, какъвто е, и нищо не може да скрие. Иска ми се да експериментирам, не се страхувам от новостите, но най-важното е музиката да остава прозрачна, за да може да се намери лесно сърцето. Разрешено е всичко, за да се постигне нещо качествено и добро. Освен музикант, аз съм и добър бизнесмен. Опитвам се да съчетая комерсиалното, актуалното днес със стойностното, но никога не си позволявам компромиси.
- Каква джаз музика определи вашия вкус?
- Класиката в джаза, джазът от 50-те, госпълът, суингът, Марвин Гей, Боб Марли... Смятам, че класическата музика и най-доброто от джаза ще останат завинаги. Това е наистина дълбока и стойностна музика. Според мен класическата музика трябва непременно да се запази жива. Тя не е шоу, където може да останеш и да се забавляваш с външни ефекти, като облекла, светлини, декори, и утре да забравиш за всичко просто защото не се е докоснало до душата ти. В класическата музика сякаш нищо не се случва на повърхността, но дълбочините са удивителни и там клокочат истинските човешки страсти. Трябва да я запазим жива, защото в нея има не просто история, география и биографии. В нея е стаена една по-дълбока и по-ценна история - историята на човешкия дух. Трябва да пазим традициите си, да знаем откъде всичко е започнало, за да знаем и накъде отиваме. Тук е богатството на живота. Вижте Вивалди например. Нима музиката му не е жива и сега, колко пъти е преработвана и пак остава Вивалди. Тогава разбираш как един живот преобръща живота на много други.
- Какво е необходимо да се направи, за да се съхрани традицията?
- Най-важното е образованието. Децата от малки трябва да се научават да избират и да слушат. Стрийт музиката е лесно достъпна. Тя е разбираема, защото живеем с нея, защото е музика на днешния ден. За класическата музика е нужно човек да има подготовка, да се възпита вкусът му, да се приучи да се наслаждава от живото слушане, от живото изпълнение, без ефекти, без децибели, без пищностите на шоуто. Образованието си има своя мисия и тя е да развива и да създаде условия на личността да осъществи своя избор. Големият живот означава разнообразие.
- Каква е разликата между музиката някога и сега?
- Най-напред музиката днес е лесно достъпна. Има страшно много музика. Някога всичко е било силно диференцирано по стилове. Днес жанровете се смесват, сливат се и ако имам една идея - важното е да намеря подходяща форма, в която да я изразя. Според мен голямата промяна специално в популярната музика идва чрез Ар Ен Би и Хип-Хопа, те преобръщат отношението към музиката. Днес формата е мода, но тя може да промени и същността на звученето. Сливането е търсене на нещо ново - чрез свързване на познати и непознати елементи. Чрез обединяване на близки и далечни явления. Не зная, но може би в музиката никога досега не е имало толкова много трансформации и такова разнообразие, както е в съвременността, а може би ние просто не знаем, ако е имало, защото не се е съхранило.
- Може ли музиката да промени съдбата на човека?
- Точно преди промените в Югославия свирихме там. След концерта ме срещна едно момче, което беше пътувало няколко дни пеша, за да дойде на концерта. Дори взело пари на заем, за да се купи билета. То ми подари един медалион, който бил на неговия брат. Той му го бил дал и му поръчал, ако ни срещне, да ни предаде този медалион и ето че сега го стори. Каза, че винаги, когато ни слуша, си спомня за своя брат и чувства, че той не си е заминал безвъзвратно. Ето такива неща страшно ме трогват и дори сега се вълнувам много. А лично за своята съдба не мога да кажа. Мисля си, че има и нещо по-важно от музиката и това е близостта, обичта, семейството, хората, с които живееш. За мен най-скъпото са моето семейство, децата ми, защото тук човек изживява хармонията между хората. Най-важна е близостта с тези, които обичаш.
- Това е, сякаш музиката е в самите хора, между самите тях, музиката на отношенията им.
- Добре го казахте.
- А вън от музиката какво правите?
- Предимно се занимавам с децата си. Понякога дори рисувам, но най-вече обичам да пътувам. Това страшно много ме обогатява и така разбирам колко е широк животът. Търся най-различни начини да изразя себе си без звук.
- Какво четете?
- Много обичам Джак Керуак, Гинзбърг... Също чета и много книги за различни народи, места и събития. Ето, сега чета книга за историята на Тибет, удивителна земя, а и музиката им е много странна. Бих искал да посетя Тибет и най-вероятно ще го направя.
- Освен музикант вие сте и поет. Как превръщате словото в музика?
- Мисля, че много лесно. Необходимо е да имаш много житейски преживявания, да си пътувал, да обичаш хората. Не е трудно да си представиш в музиката думи и ако има какво да кажеш, просто го казваш. Музиката е свободна да използва както инструменти, така и гласове. С думите се изразяват безграничните възможности на човека, въображението, мъдростта му. Думите дават; и колкото повече даваш, толкова повече получаваш.

На финала на това интервю искам да споделя думите, с които Блуи завърши концерта на "Инкогнито": "Музиката ни прави една нация без раса и цвят на кожата, без религиозни и имуществени различия." След което зазвуча песента "One love". Музиката живее във всички нас и ни свързва в една любов. Това е, което ми подари като усещане разговорът с Жан-Пол Муник.

Петър Пламенов


Петър Пламенов (1978) е завършил Националната гимназия за древни езици и култури "Св. Константин Кирил - Философ", магистър е по литературознание. В момента продължава образованието си в СУ "Св. Климент Охридски", специалност "Културология". Член е на българския хайку клуб.
Разговор с
Жан-Пол Муник