Фестивалите не обичат комедии!
Нае Каранфил е роден в Букурещ през 1960. Завършва Академията за театър и кино в родния си град през 1984. Специализира в Брюксел до 1989. Пълнометражният му дебют "Не се навеждай през прозореца" (Франция/Румъния, 1993) печели награди в Кан и Монпелие. Втората му творба "Asphalt Tango"(Франция/Румъния, 1996) отново му носи голям успех. Следва "Dolce far niente"(Франция/Румъния, 1998) - награда за най-добър сценарий на кинофестивала в Намюр. На VII фестивал на европейските копродукции в София Нае Каранфил представи най-новото си творение "Филантропика"(2002) - също копродукция с Франция. За него получава призовете на публиката на кинофестивалите в Париж и Москва, както и по-важните румънски национални награди.

- Като начало бих искал да ви поздравя за "Филантропика". Честна дума, отдавна не съм забавлявал толкова. На няколко пъти съм чувал мнение, изказвано от тукашни критици и автори, че ако искаш да направиш добра комедия, не трябва да ситуираш действието в настоящето, а в някакъв минал момент. Явно, при вас нещата не стоят по този начин...
- Действително бях малко резервиран, когато френският ми продуцент предложи да се спра на история от настоящето. Проблемът на живота в Румъния днес не е тъгата или отчаянието, а динамиката - толкова изострена, че може да загубиш нишката на историите от единия ден до другия. Румъния сега не е тази, която беше вчера. Това важи буквално в рамките на едно денонощие. Нещо като вестник - това, което е скандал днес, утре става само за амбалажна хартия. Така че аз бях доста несигурен, но най-накрая намерих тази история. Ситуацията обаче се оказа деликатна - сценарият съдържа ред специфични моменти, които няма да звучат по същия начин след година например. И така, снимайки филма, трябваше да гадая каква ще бъде "инфлацията", за да мога да изчисля актуален "курс на долара", който да звучи правдоподобно.
- Персонажите и най-вече главният герой много напомнят на Уди-Алънови типажи...
- Не само на Уди Алън, тъй като този тип герой е често срещан комичен персонаж. Мисля, че идва от Пиеро - момчето, което не може да "свали" момичето. Герой, който събира в себе си и Уди Алън, и Чаплин, и Джак Лемън от филмите на Били Уайлдър, и чешките типажи на Форман и Менцел. Така че това е събирателен герой. Радвам се, че сте се сетил за Уди Алън. Нямах предвид конкретно него, но това е типичен жанров герой, който винаги е на ръба на изпускането на момента.
- Напоследък наблюдаваме зависимост - балканските филми, които стават известни на Запад и печелят награди, обикновено показват или поне загатват за страданията и проблемите на своите страни. Във вашия филм не е така. Не се ли притеснявате, че на Запад няма да ви "повярват" и ще ви обвинят в преувеличения и фантасмагории?
- От краткия опит, който имам досега с този филм на Запад, хората вярват. За тях това е нещо ново, с което не са свикнали, и ако им хрумне, че преувеличавам малко, възприемат го в рамките на т.нар. стил. Получих наградата на публиката на Парижкия филмов фестивал и мисля, че там историята се възприема добре - филмът успешно се разпространява на пазара. Що се отнася до въпроса ви, още с първия си филм исках да се разгранича от масовата истерия на тема балканско страдание и най-вече от румънското кино, което мисля, че е шампион в това отношение. Писнало ми е от тяхното страдание. Мисля, че има голяма доза преиграване в представянето на балканските народи като жертва. Това не ми харесва. Когато чужденец дойде в Румъния, той вижда доста жизнени хора, обичащи да пият и да разказват смешни истории и приемащи обикновено с отворени обятия идеята да прекарат нощта в баровете и ресторантите, да послъгват и мамят на работа. И изведнъж в един румънски филм се появяват някакви северни хора, потопени в дълбоки проблеми, с много тежка съдба и мрачно минало. Неизбежно се задава въпросът: "Къде е връзката?". Ето защо се опитвам да бъда малко по-честен в представянето на живота в Румъния, за разлика от някои мои колеги. У нас повечето режисьори се изживяват като велики творци, нещо средно между Стриндберг и Тарковски, чиято мисия е да отправят зов за помощ за своята родина. Имаха право да постъпват така по време на диктаторския режим, защото тогава това беше може би най-правилната позиция. Но днес още виждам хора, които се борят срещу Чаушеску... Проблемът е, че те само това знаят - да бъдат творци-дисиденти. Дисиденти днес - спрямо какво!?
- Имаше един подобен персонаж във филма ви...
- Кого имате предвид?
- Бащата на главния герой.
- Да. Писателите от кафенето също са такива. Това са тип хора, които имат нужда от публичност, внимание. Те са странни, подозрителни.
- Румънското кино напоследък като че ли не е във водеща позиция на Балканите...
- Разбира се, че не е.
- Само популярността на Лучан Пинтиле май не е достатъчна... Каква е причината за това състояние?
- На първо място - лошите сценарии. В Румъния те никнат като гъби след дъжд. Години наред сценаристите бяха много подценявани. Румънското кино, както е известно, е под силното влияние на френското. Франция разви онзи тип кино, в който режисьорът единствен може да впрегне енергията на целия екип и да създаде великия шедьовър. По този начин там разрушиха занаята на сценаристите. Въпреки че сега вече всички разбират, че добър филм без добра история е терминологично противоречие, в момента е много трудно да се развие този занаят от нулата. Ако млад, талантлив човек има интерес да пише за киното и бъде поканен да го прави днес, би си задал въпроса: "Защо да го правя? Парите са обидно малко, славата е за режисьора и моята работа практически ще бъде трансформирана, тъй като нямам контрол върху написаното". Ето, това се случва. Така че защо да не пише романи вместо сценарии - ще получава същите пари, може би дори по-малко, но поне ще има слава и контрол върху произведението си.
Втората причина за традиционно лошите румънски филми е липсата на независими продуценти. Продуцентът е другата професия, която предстои да бъде открита у нас. Просто няма стимули в киното за такива хора. Механизмът е толкова нездрав и абсурден, че трябва да си наистина клиничен случай, за да инвестираш във филм. Той може да се прожектира 2-3 милиона пъти, но няма да успееш да си вземеш парите, защото системата не позволява това.

- Колко филма годишно се реализират в Румъния?
- Няма правило. Всяка година е различно. Зависи от това какво се случва в страната. Имало е години с по два-три филма. През 2002 например са седем или осем. Но няма правило, защото практически не можеш да разбереш откъде идват средствата. Разбира се, има държавни субсидии, но те възлизат най-много на 50% от бюджета. И обикновено започва някаква игра на криеница, за да намериш останалите 50. Има години, когато те се появяват, а има и такива, когато не можеш да намериш човек, който да ти даде и един долар.
- Има ли случаи в Румъния на пране на пари чрез кино?
- Мисля, че не. Поне не съм чувал. Но се натъкнах на интересен случай, когато правех втория си филм. Имах частен спонсор - фирмата "Сабина Продъктс". Бяха много добри в производството на дрехи. Имаха подписани договори за реклама с много местни румънски звезди. Изведнъж решиха да инвестират в моя филм. Обаче веднага след завършването му президентът им беше арестуван заради някакви далавери. Извадихме голям късмет в случая - вече бяхме приключили със снимките. Иначе филмът никога нямаше да бъде завършен.
- И четирите ви пълнометражни филма са създадени като копродукции.
- До момента това е единственият път да реализирам прилични филми с прилични пари. Отсега нататък ситуацията за мен става по-трудна - основните финансови източници, които имах във Франция, вече не съществуват. Например "Канал +" беше закупен от някаква голяма мултинационална компания, която веднага смени политиката относно филмите. Просто вече не виждат смисъл да инвестират в малки източноевропейски продукции. Сега вероятно ще подкрепят само големи комерсиални проекти. Чудя се кой ще финансира филмите ми... Странно е, защото те са предимно комедии - не задължително долнопробни... Аз съм някъде по средата между масовото кино и фестивалната стратегия. Фестивалите не обичат комедии. Журитата обикновено не ги награждават. Странно и тъжно. Но когато правиш комедия, си мислиш, че публиката ще е на твоя страна. За да стане това, филмът трябва да се разпространява. А той не се разпространява, защото румънското кино е като българското - нещо, което предстои да бъде открито. Така че нямаш разпространение, следователно нямаш и участие на фестивал. Тъжно е, обаче Балканите вече са демоде. Затова реших следващият ми проект, който със сигурност ще бъде румънски, да се казва "Китайски филм".
- Действително ли пеете така добре, както във филма?
- Да, дори много по-добре.
- А как всъщност успяхте още с първия си филм да се "вредите" в копродукция?
- Аз съм щастлив случай. Пинтиле работеше във Франция още преди падането на режима и за него беше по-лесно. За мен имаше щастливи мигове в началото на 1990 г. Заминах за Франция, останах там известно време и успях да си създам някакви връзки. Ако бях останал в Румъния, разчитайки на случайността, сигурно щях да снимам най-много документални или късометражни филмчета. Или реклами, които поне са по-добре платени. Фактът, че бях в големия град по това време и се биех с капиталистите със собствените си силни ръце, ми даде възможността да направя първия удар. С първия си филм имах възможността да участвам в Кан. Беше прекрасно - за първи път режисирах, и за първи път отидох в Кан - нещо, което не ми се е случвало оттогава. Така де - беше едно добро начало...
- Преди прожекцията споменахте за някакъв български филм...
- Да. Това беше една историческа драма по някаква средновековна легенда, сега не мога да си спомня заглавието на филма. Бях отишъл на някакъв фестивал във Франция с първия си филм и упорито вярвах, че ще спечеля голямата награда - наистина имах шанс, защото журито хареса филма. Председател на журито обаче беше Джина Лолобриджида. Тя излезе от прожекцията на българския филм, обляна в сълзи, заявявайки, че това е най-трогателният и най-прекрасният филм, който е гледала през живота си. След това се барикадира в тоалетната, всички трябваше да я успокояват... И така, българският филм ("Козият рог" на Николай Волев - бел. ред.) спечели първата награда, аз обаче взех специалната нагарада на журито.
- Какво гледате напоследък? Нещо, което ви е направило впечатление...
- Най-пресният случай беше вчера - албанският филм "Тирана година нула". Мисля, че беше много стилен, пропит със странно чувство за хумор. Иначе не мога точно да кажа. В Румъния един критик писа относно "Филантропика", че знам как да крада много изящно, имайки предвид "Американски прелести". Четейки статията, се чудех как да обясня на този човек, че когато пишех моя сценарий, "Американски прелести" е бил най-вероятно още на монтажната маса и че няма начин да съм го гледал в този момент. По време на европейската премиера на "Американски прелести" аз още бях в предподготовка - завършвах окончателния вариант на сценария. Бях толкова изненадан да открия някои прилики! Например гласа на главния герой зад кадър, калейдоскопното представяне на живота му... Явно, идеите пътуват по неведоми пътища между континентите - мислех да представя героя си по същия начин, както сценариста Алън Бол в "Американски прелести". Странно как някой, който пише за кино, не се сеща и не знае, че отнема известно време да напишеш сценарий, да намериш средства, да заснемеш филма, да го монтираш и най-накрая да го прожектираш.
- Харесахте ли "Американски прелести"?
- Много.

Разговора води Олег Константинов


Олег Константинов е студент III курс "Кино и телевизионна режисура" в НБУ.
Разговор с
Нае Каранфил