Софийският музикален уикенд

От гледна точка на публиката той се състоя в операта и в зала "България" - в петък и събота. Вторият спектакъл на "Дон Карлос" със състава за турнето в Япония въздейства компактно по отношение на музикалните внушения. Анна Томова-Синтова (Елизабет), Никола Гюзелев (Крал Филип), Мариана Пенчева (Еболи), Бойко Цветанов (Дон Карлос), Нико Исаков (Родриго) и Димитър Станчев (Инквизитора) заедно с Владимир Гяуров на диригентския пулт ще пожънат (убедена съм) овации в Япония. Най-напред заради факта на очевидното общо музикантско преживяване, което създават - с активната намеса на диригента, който е абсолютно наясно с проблемите и драматургичните тежести на творбата от гледна точка на певците и в това отношение им беше безценен сътрудник. Преживяването беше още по-силно заради случилите се вокални и актьорски мигове в спектакъла, които настроиха слушателя да съмузицира, да съпреживява. Анна Томова-Синтова (Елизабет), вярна на себе си и изключително високите стандарти на своето изкуство, отново възторгна слуха с логична, нюансирана и високоестетична музикална "реч" - в изпълнението й балансът между експресията и драматургичната мотивация на героинята й бе безупречен. Така и Никола Гюзелев - с умението му да "влезе в момента", да направи своята импровизация в ролята, която му е донесла толкова много успехи, и да откликне на партньора - пета картина бе категорично доказателство за това... Всъщност гледахме спектакъл, в който нямаше "пробиви" - мощна и характерна бе Еболи на Мариана Пенчева с малко повече за моя вкус "изиграване" на емоционалните състояния на героинята си, но със силно гласово присъствие; за щастие Бойко Цветанов този път "наруши" принципа си да показва динамическата мощ на гласа си и влезе в конвенцията на нюансираната музикантска реч, най-вече в дуетите с Елизабет - беше удоволствие да се открият тези негови възможности. Гъвкав партньор и стабилен като Родриго е Нико Исаков, а Димитър Станчев се представи великолепно като Инквизитора - култивиран, цялостен. Това, което липсва на спектакъла, е по-категорична и детайлизирана режисьорска ръка - има моменти, в които певците действително се чудят какво да правят (например в "Смъртта на Родриго"). Що се отнася до взаимоотношението между сцена и оркестър, творбата е "пипната" от Владимир Гяуров в темпата, оркестърът му реагира много добре, върви в единна музикална линия със сцената и създава чудесна атмосфера за певците. Струва ми се, че някъде са направени и малки купюри; оставена е и само една пауза, с което "минава" за три часа и половина.
Следващата вечер цигуларят Веско Ешкенази бе солист на Софийския симфоничен оркестър с диригент Оливър Гилмур. Ценя много силно таланта и развитието на Пантелеев-Ешкенази и очаквах неговия Бетховен. След мощта и замаха, които той демонстрира в своята руска рецитална програма - и на концерта, и на записа, издаден от "Гега-Ню", действително имах предчувствие за по-рядко изживяване. Този път обаче големият му талант сякаш му скрои номер. В свиренето му всичко изглежда някак лесно, някак на шега. И в много отделни епизоди се чуват прекрасни неща - звук, фраза, щрихи, линия... Логиката на тяхното появяване свършва с епизода и идва следващият. Няма развитие, няма подготовка на това, което следва... Липсваше ми цялостната мисъл (а не на "парче"), която да подплати музикалната интуиция и да канализира, насочи кипежа на този изключителен талант. Липсваше ми и неговата собствена идея за концерта. Нещо, с което той се наложи като музикант. Да, действително публиката го заля с овации и той пак така леко и безметежно й отговори с първата част на Втората соната на Изаи - в която сложните междупластия между Паганиниевия каприз и Диес Ире не са единствено "игра на вариации". Всъщност може и така - не в една кариера е доказано; и това е въпрос на личния избор.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо