Занимава ме самотата
на различния човек
- Преди малко каза, че си пил няколко кафета сутринта и като те попитах не ти ли вреди, като ги пиеш, отговори, че ти напомнят за Италия?! Какво място заема Италия в твоя свят?
- Това за мен е идеалното място да присъствам. Всичко е конструирано в такава хармония! Има невероятно съчетание на природа, архитектура... Имах щастието да уча там една година, познавам я доста по-добре от много италианци, тъй като, разбира се, не ходих на нито една от лекциите, цялата си стипендия употребявах за пътувания из страната. И съм влюбен в Италия! Дай Боже да мога често да я посещавам. Много обичам да я показвам на хора, които не са я виждали. И я показвам, като че ли е мое собствено произведение. Даже се обиждам, ако нещо не харесат...
- Приемаш го като свой творчески неуспех?
- Точно като свой творчески неуспех.
- Все пак трябва да има и по-дълбоки основания. Какво в манталитета, мисленето, структурата, културата на този свят ти е толкова близко. Опитай се да го разшифроваш. Питам те, защото допускам, че има връзка с театъра ти.
- Не, напротив. Като работя, съм враг на симетрията, на пропорцията. И изведнъж откривам един симетричен и пропорционален свят, който ме изпълва със спокойствие и наслада. За италианците не говоря - не ги познавам толкова добре. По са ми интересни къщите, картините, скулптурите, отколкото самите италианци.
- Можеш ли да опишеш театъра си? От последния ти засега спектакъл "Комедия на слугите" става ясно, че вече нямаш илюзията, че изкуството може да промени човека. Това е силна и смешна тема: каквото и да гледа един чертожник, след спектакъла той си остава чертожник. Виждам в това някакво твое развитие, защото в интервюто от 1998 г. ти все още имаше някакви илюзии, които, казваше, си на път да изживееш. Сега може би процесът е приключил. Какво е изкуството за теб, освен наслада?
- Може би ще прозвучи високопарно, ако го нарека необходимост, затова няма да го наричам така. Но за мен работата ми в театъра е начин да си прекарам приятно времето с приятни хора, в приятни разговори. И те да се забавляват на сцената, и да направят приятно времето на зрителите, които ги гледат. Нищо повече не ме интересува...
- И ако може и някой лев да изкарате от това, да се издържате - всичко е прекрасно...
- Ако мога, но не мога. В България не можеш да се издържаш от театър. Слава Богу, братският германски народ за пореден път ми помага. Там характерът на работата е малко по-друг. Трябва да се съобразяваш с изискванията на театъра, на неговата репертоарна политика, с абонаментна публика. Трябва да знаеш какво им се харесва, какво искат. И сключваш с тях железен договор - изцяло финансов. Поемаш огромна отговорност и гледаш наистина да свършиш работата така, както очакват от теб, не съвсем както ти искаш...
- Теди, все ми се струва, че нещо шикалкавиш. Дори на тематично ниво, но, разбира се, не само, в спектаклите ти освен радостта, че артистичността, виртуозността на клоуна, на актьорстващия се случва пред очите ти, радостта от майсторлъка на актьорите и, естествено, на режисьора, в тях има и болка. Едва ли те интересува само приятната суета на доброто прекарване. Иска ти се, според мен, било да дадеш кураж на човека, било да изразиш гнева си, че някой живее така. Да си спомним мотото към пиесата на Георг Бюхнер "Леонс и Лена": "А славата?/ А гладът?" Имам чувството, че въпросът за глада истински те вълнува. А той не е наслада, не е приятно времепрекарване. В многобройните си остросоциални интервюта, в които общественият ти патос е по-силен от чисто творческия, имаш редица подкрепящи ме изказвания. Защо го криеш? Това неудобство ли е, свенливост ли, страх от патетиката ли?
- Не, по принцип сам не мога да определя точно какво ме кара да работя. Разбира се, тъгата ме кара да се смея. За 10-и път го казвам, че се смея на тъжни неща. Прокарвам някакви идеи, но вече все по-малко те са социално-политически. По-скоро идеи, свързани с духовното пространство, емоционални идеи. Нищо повече. Ставам все по-аполитичен. Не желая да се занимавам с политика и да внушавам или да подсказвам на българския народ за кого да гласува. Това вече си е негов проблем, изцяло. Преди бях много обсебен от тези идеи. Сега виждам, че няма смисъл.
- Не е ли малко опростенческо да изчерпваме социалното с това за кого се гласува? Ще дам пример от "Комедия на слугите": за Дон Кихот и за другите в ефира се носят различни неща, те са настроили вътрешните си приематели на различни канали. И не случайно Дон Кихот е ням. Езикът, на който той би говорил, не е езикът на останалите. Това не е ли и социална проблематика?
- Специално с този епизод не съм искал нищо друго да внуша, освен че трябва да имаш специални сетива, за да усетиш езика на Дон Кихот; и единственият, който го усеща, е Санчо Панса - този прост търбух, който е край него. Никой друг не може да го разбере, а езикът му е толкова красив, че е просто музика. Думите просто ще загрозят и ще направят буквално и елементарно всяко негово изказване. Нищо повече не ме е вълнувало. Така че тук не са ме вълнували социални проблеми, а изцяло духовни. Участта на различния човек. Това не е социален проблем. Занимава ме самотата на различния човек, неговата уникалност.
- Различният... Всеки различен ли? Или определен "твой" тип?
- Да, разбира се, моят тип различен човек. Не че се изживявам като Дон Кихот. Минавал съм покрай вятърна мелница в Добруджа и не съм й обръщал внимание.
- Теди, когато човек се опитва да мисли върху работите ти, стига до проблем, който ми се иска откровено да коментираш, като не се скриваш в лаконизма. Проблемът за вярата, за безграничното доверие във фрагмента. И, обратното, безверието, че светът като цялост е възстановим и изградим и затова можеш да показваш само мигове от него. Разбира се, тези мигове също си имат структура, смислов обем и т. н. Проблемът е основен за твоите спектакли. (Имаш и много последователи в нашия театър.) В същото време се долавят и първите сигнали (въпреки че лично нямам куража да прогнозирам бъдещето), че театърът като че ли започва да се връща към спокойния, цялостен и последователно проследен разказ, към по-реалистична структура на спектаклите... Че пикът на вида театър, който правиш, минава. Така ли е? Ако е така (въпросът ми неочаквано и за мен придобива драматичност!), какво ще стане с твоя вид театър? Стана цял наръч от въпроси. Резюмирам: защо разчиташ на фрагмента и дали това е променлива или трайна част от творческата ти природа, дали отговаря на вътрешната структура на мисленето ти за театър?
- По принцип аз съм миниатюрист по дух. Много ми харесват едноминутките в киното, кратките сцени. Обичам да съчетавам различни кратки сцени, като от една кратка сцена човек може да направи грандиозни изводи - ако, дай Боже, тя е сполучлива. А спокойствието и последователността на разказа винаги водят до клишета, до някакви установени модели на сюжетното мислене, които не ме вълнуват. Ако филмът ми не се хареса много на публиката или по разни фестивали в чужбина, това ще е именно поради този мой начин на нелогично, несюжетно изграждане на идеята за това, което правя. По принцип допирът от различни миниатюри е като допира на тоновете, които все пак правят някаква мелодия, някакво завършено цяло. Говорили сме с Юлия Огнянова по този въпрос. Това е разликата между симфоничното и полифоничното мислене в музиката. Симфоничното е изградено абсолютно на сюжетен принцип: увод, завръзка, кулминация, развръзка. Там се разказва една история - във всяка една симфония. Докато в полифонията паралелно съществуват мелодии, хармонии и мен ме вълнува именно полифоничното мислене. Сюжетността просто ме вкарва в някакви рамки и комбинациите на събитията са математическа, крайна величина. Според мен и повечето сюжети са изчерпани. Малко или много, създавайки някакъв сюжет, влизаш в определен модел и не можеш да излезеш от него. Така че за мен продължава това мислене - несюжетното, да е по-интересно и все още да ми дава повече енергия за работа. Е, някой път, разбира се, човек просто омръзва сам на себе си. И аз съм горе-долу в такъв стадий. Така че може би скоро ще направя нещо съвсем спокойно, последователно, логично, сюжетно, с кулминация, осветление, музика, психологически акценти и спокойно заключение.
- Помниш какъв вид театър правеше и Юлия Огнянова само допреди няколко години... Но се вижда, че в последните й спектакли има копнеж по цялостния разказ. Тя промени нещо в средствата на своя театър. Въобразявам си, че знам нейните основания да го направи. И тези основания са достойни за страхотно уважение. Те не са някакъв каприз: сега правим сюжет, а сега не правим сюжетче... Тя сякаш търси по-голяма достъпност, сигурност в четивността на своите послания. В прав, некодиран текст - както казваше Станислав Стратиев - пише обсаденият телеграфист, така се пише онова, което ти се иска да завещаеш на другите, което искаш да си сигурен, че ще бъде изцяло разбрано...
- Не съм аз човекът, който ще коментира Юлия. Въпреки постепенното успокояване на нейния театър, нейните принципи си остават такива, каквито си бяха и преди. Тя не изневерява на себе си.
- Е, "Железният светилник" в Ловеч е театър, различен от този на "Брехтиадата"...
- Мисля, че е така, защото Юлия се съобразява и с възможностите на актьора, който е пред нея. И много често дадеността на човека пред нея променя концепцията й. Тя изгражда режисьорската си концепция по човека, а не вкарва човека в нея.
- При теб как е?
- Мисля, че при мен е същото, абсолютно същото. Не е 50:50, защото винаги съм се провалял там, където нещо много ми е харесвало и съм се помъчил да накарам актьорите да го направят. Не става. В момента, когато разбера кое могат най-добре да правят актьорите и от техните най-добри качества комбинирам някаква все пак структура, се получават артистични представления, които се харесват и на публиката.
- Щом така се съобразяваш с конкретните възможности на актьорите, би ли могъл да поставяш във всеки театър?
- Не, в България нямам толкова опит. Живот и здраве - ще натрупам. В Германия работех на същия принцип с изключително непознати актьори. Създавахме заедно ситуации, сценария и на моменти този принцип беше много успешен. Имах огромни трудности в Хамбург с Гершуин, защото доста от актьорите не можеха да предложат нищо от себе си, бяха толкова обезличени от съществуващата в техния театър система, че просто бяха загубили индивидуалността си. Но създадох собствена трупа в Германия, с която ще продължа да работя. През януари 2003 година започвам "Сирано дьо Бержерак" в "Талия театер" (Хамбург) и имам доста солидна група зад гърба си, с която обичаме да работим заедно и с която се разбираме чудесно.
- Предишният ми въпрос можеш да приемеш като преддверие към следващия: защо досега не си поставял в Народния театър?
- Истинската причина е, че ме е страх да поставям в Народния театър. Много патетична ми изглежда сцената. И самата сграда ми припомня за славното време на ЦК на БКП и по някакъв начин аз сам отлагам допира си с Народния театър. По мое време това беше най-гъзолижещият театър на властта. Гъзолижещ може ли да остане във вестника?
- А как ти изглежда театърът в Смолян, където си поставял?
- Не изглежда така епично, а и духът там е друг. В Народния театър има добра група артисти, с които може би бих работил. Но има някакво необяснимо за мен отлагане. И се пошегувах, че вече ще ме водят в резервата "Сребърна" да живея, защото съм от малкото български режисьори, които все още не са поставяли в Народния театър. Изчезващ вид. Такива вече няма. Създадохме много добри отношения с трупата на Театър "Българска армия" и някои гостуващи актьори (като Валентин Танев, Христо Гърбов) и, мисля, следващата ми сериозна работа да е отново със същата трупа.
- По какво ще е следващият ти спектакъл?
- Колебая се. Може би "Швейк". Това е огромна моя мечта и доста смело е намерението ми Швейк да бъде изигран от Мая Новоселска. Просто една жена чете "Швейк" - така, както го вижда. Няма да го оправдавам, нито ще търся смяна на пола и такива глупости... Просто как тя го вижда. Когато Мая влезе в артистичен вихър на сцената, както казва Юлия Огнянова, просто полът й изчезва. И ти виждаш едно същество, което играе в стопроцентовите си възможности...
- Ти направи много спектакли - и у нас, и в чужбина. Кои от тях смяташ, че най-добре представят мисленето ти за театър, най-близо са до намеренията ти?
- Има няколко периода в моя театрален живот: "розов", "син"...
- Сега в "жълтия" период ли си?
- Сега съм в кубистичния си период на "Госпожиците от Авиньон"... Не знам, обичам си много моменти от работата върху спектаклите. Например страшно обичам работата и резултата от "Някой могат, други - не" в Кукления театър в Добрич, тогава се казваше Толбухин. Много обичам "Фантасмагории", защото беше представление, сриващо комунизма и всичките му идеологии и тези. И имаше невероятна артистична група. И смолянските, и софийските "Фантасмагории" - те бяха различни спектакли. Обичам "Сирано дьо Бержерак" в Сатирата, защото съдбата му беше трудна, но имах страхотна поддръжка от актьорите и някои не лоши сцени. И "Мармалад", който от 1994 година пълни салоните. Вече има над 300 представления. Всеки път представлението е различно, не знаеш какво ще бъде. Но хората идват по пет-шест пъти да го гледат именно заради това. От последния си период твърдо заставам, изцяло се подписвам под "Дом - 13" в "Талия театер" (Хамбург) - и като репетиционен процес, и като добър резултат. Също много се гордея с "Майстора и Маргарита". За разлика от много хора, смятам, че съм доста близо до внушенията на романа и това го потвърди и московската публика, която, станала на крака, петнайсет минути ни аплодира. За мен това беше много голям пробен камък с високата литература.
- Сега и "Швейк"...
- "Швейк" е другият. Това ми е било любима книга. Няма на света другаде такова лаконично и артистично разнообразие на характери, каквото има в "Швейк". Наистина е страшно предизвикателство да се направи...
- Как се отнасяш към работата с непознати за теб актьори? Рискуваш ли да рисуваш върху бял лист?
- Честно казано, имам притеснения от тази работа. Тъй като обичам първо да видя хората, да не са съвсем бял лист, да знам какво могат да правят. Макар че, така ми се случи в Хамбург, преди това в Бохум. Видях за двайсет секунди на репетиция на Митко Гочев един актьор, Петер Йордан, който трябваше просто да падне на пода и да заспи. И го направи така, че разбрах - трябва да работя с този актьор, това е за мен актьорът. И сега с него имаме блестящо сътрудничество, дори ще идва скоро в България и ще работим по текстовете на Сирано. Някой път човешкият бял лист е наистина изключително събитие. Друг път, обаче, виждаш, че химикалката ти не оставя никакви следи. Колкото и да драскаш - не ще да пише по него. Сякаш е покрит с някакъв изолационен материал.
- Скоро завърши филма си. Кога ще е премиерата му?
- Скоро ще правя прожекция и ще ти се обадя да видиш още незавършения вариант. Още не е съвсем мишван.
- Продължаваш да работиш върху него?
- Днес го завърших. В момента Мая дозаписва две-три реплики, които трябва да се презапишат, и това е.
- По телевизията ли ще се излъчва, или ще върви по екраните?
- По екраните. Готов е дигиталният монтаж на компютър и на видео. Сега се пуска за негативен монтаж и би трябвало някъде през септември копието да е готово.
- Как се казва филмът?
- Казва се "Рапсодия в бяло". Тъй като белият цвят играе роля във филма.
- Какво е киното за теб: случаен каприз, продължение на пътя, който пое с "Улицата", или имаш трайна ориентацията към него? Какво място ще заема киното в бъдещата ти работа?
- Киното е моя стара прищявка. Не мога да го нарека мечта, за да не се ограничаваме във фразата: "Мечтата му беше да прави филми и той я постигна. И тогава рухна." Една детска прищявка, глуповата приумица. Като юноша гледах филма на Алън Пакула "Клут" с Доналд Съдърланд и Джейн Фонда. И много ми хареса надписа на края: "Directed by Alаn Pakula". Помня много добре: бях в градинката на банята и видях две момичета от моя клас (в 8 клас бях преместен в 22-pa гимназия). Изглеждах като дете (аз по-късно се развих) и момичетата не ми обръщаха внимание. И изведнъж си помислих: какво ли би било за мен, пък и за тези две патки, да видят Directed by Stefan Moskov на някой хубав филм. Веднага ще паднат. И така постепенно в мен се яви желание да бъда кинорежисьор. Никога не съм имал смелостта да кандидатствам кинорежисура във ВИТИЗ. Майка ми работеше в Централния кукления театър като драматург, там имахме връзки и кандидатствах куклена режисура. И слава Богу, защото попаднах на най-интересния човек в българската култура (без това пак да звучи високопарно) - на Юлия Огнянова.
- Какъв е тоя ужас в теб от думите? Ако мислиш нещо, което се изразява с дадени думи, защо някак се притесняваш да ги употребиш? Сякаш внимаваш да не останеш открит и непрекъснато слагаш някакви кавички...
- Не. Просто не обичам категоричностите, оставям вратичка.
- За какво са ти тези вратички? В какво ще влезеш през тях?
- Така съм свикнал. Безотговорно да се изказвам. Допускам разни майтапи.
- Добре, но на такъв фон една фраза, един жест, които са заковани едно към едно, ще бъдат много внезапни и ефектни...
- Дай да разкажа нещо. В Гренобъл бяхме на пресконференция преди спектакъла и трябваше да се представя: кой съм, що съм, какво съм работил... И аз като им казах: Чехов, Ростан, Шекспир и т. н., един много гнусен френски журналист - с презрителна усмивка и лек смях дори - ме пита: "Е, нямате ли си вие българите автори, та правите нашите автори?". Просто побеснях от този въпрос, знаейки някои политически пристрастия на французите напоследък. Опитах се да му отговоря, че ние имаме много добри автори и че е жалко за тях, че не ги знаят, и че ние ги превъзхождаме, защото знаем хем нашите, хем техните. Просто ме вбеси. Продължават да ни възприемат като аборигени, дошли от балканските скали в тяхната култура. Продължават да смятат, че без тях не можем... Наистина беше много гадно. Чувствах се обиден. И после в едно интервю обясних колко съм горд, че в София има такова разнообразие от българския театър, че съществуват Сашо Морфов, Явор Гърдев, "Сфумато", Крикор Азарян... Трудно можеш да видиш на Запад в един град толкова различни по стил театрални представления. Трябва да обикаляш дадена страна, и то от север до юг, за да можеш да видиш (а и не е сигурно, че ще можеш да видиш) всичко онова, което е събрано накуп в София. Беше яростна защита на това, че сме българи и че имаме нещо, с което ги превъзхождаме...
- Очевидно тази тема много те вълнува. И колкото повече пътуваш, сякаш все по-упорито те преследва темата за съпоставянето, за това какви отиваме там, какви се връщаме, какво заварваме... В по-друг аспект, но това беше и темата на една от "Улиците", които скоро пак излъчиха. Съпоставянето с тях очевидно е твоя рана, твоя болна тема. В предишния ни разговор казваше, че мечтаеш да участваш в международни проекти. Как съчетаваш болката и мечтата (шеговито те провокирам с думата мечта)?
- Имам много приятен спомен от международния проект "Сън в лятна нощ" в Дюселдорф на Карин Байер, в който участва и Мая. Създадоха се приятелства между различни хора от различни страни, които продължават и до днес. Така че с удоволствие бих направил някъде международно представление. Чудесна база за това е Смолянският театър, защото там е спокойно, тихо и има всичко необходимо. И мястото е такова, че хората биха били концентрирани в работата си, а не в други странични занимания. Страх ме е, обаче, че стана много модно да се правят интернационални представления. И то даже вече е тенденция: няма граници, пък това, пък онова... Стана очаквано да се правят такива сбирки. По-скоро си мисля за някакъв регионален, балкански проект, за съпоставката на различните нюанси на по-близки култури...
- Имаше ли проблеми на възприемането, когато играхте пред френска публика "Комедия на слугите"? Имаше ли разминавания спрямо реакциите на нашата публика на отделни моменти?
- Имаше разминавания, разбира се. Смяха се на неща, на които в България по-малко се смеят. На други пък не реагираха. Например много се смяха на сцената "Тo be or not to be". В България на тази сцена по-малко се смеят. Много повече се смяха също на инспектор Мегре, който казва, че от Дон Жуан в Италия има 254 оплаквания, а в Испания - 1003, защото знаят операта, арията на Лепорело "Мilletre" (1003). Много се смяха, както и в България, на глупостите, които ръсеше театралният критик. Но имаше различни аплаузи. И тук, и там винаги аплодират на цитата на Майкъл Джексън от "Трилър на танца". Не аплодираха в Авиньон (а в Гренобъл аплодираха) сцената с яхването от Дон Кихот на нарисувания кон - не мога да си обясна защо. Когато Дон Кихот изчезва и Мая пее и плаче едновременно, на едно-две представления, вместо да бъдат развълнувани, хората се смееха. Значи по-различно реагираха. Накрая видях едно разплакано момиче, но то се оказа българска студентка.
- А как реагираха на епизода, в който Санчо Панса гледа сериал и в който си разменят антените с Дон Кихот?
- На антените добре реагираха. Аз там го посъкратих малко.
- За втори път твой спектакъл отива в Авиньон. Поканиха ли те и за следващи издания на фестивала? И още нещо. Придобива ли участващият във такъв фестивал режисьор самочувствието, усещането, че е от престижната общност на творци, чиято работа се следи и очаква с интерес? Питам те не в плоскостта на суетата, а дали подобно признание допълнително мотивира един режисьор?
- Обичам, когато нещата се случват за първи път. Когато бях с "Майстора и Маргарита", ми беше за пръв път - вълнение голямо, страхотен страх как ще ни приемат и т. н. Докато сега всичко беше някак си в реда на нещата. Нямаше ги тези тръпки, беше по-спокойно. В никакъв случай нямам някакво самочувствие, че, ето вече си европейски режисьор, взимат те наляво-надясно, гледат те... По-скоро си мислех за други неща.
- Поканиха ли ви на други фестивали, на други гастроли?
- Поканиха ни в Лион и имаме турнета в Лил и някъде другаде. Но това си е в договора за финансиране на спектакъла. Тепърва сигурно ще изскочат някои покани. Но и да не изскочат, това вече не е толкова важно. Жалкото е, че театрални представления в България се финансират от чужбина. Жалкото е, че тук никой не мисли как да просъществува театърът.
- Бедата не е в това, че в театъра ни влизат и чужди пари, а че ако те не бяха се намерили, "Комедия на слугите" може би нямаше да се реализира...
- Би могло, но много по-трудно. И с "Майстора и Маргарита" беше същото: ако нямаше пари от Германия, от Центъра за изкуства "Сорос" и БНТ, нямаше да стане. Бедата е, че чужденците са като туристи, които си плащат, за да видят нестинарки. Малко работата става балкантуристка програма.
- Иван Станев говори много остро по този проблем.
- Да. Жалко е, че в България никой не мисли как да не живеят унизително хората, които се занимават с изкуство. Ако не си изкарвах парите от Германия, щях да зарежа тук заниманията с театър и телевизия. Просто нямаше да мога да живея от това.
- А с какво щеше да се занимаваш?
- С какво щях да се занимавам ли? Ами, с емиграция... Щях да правя компромиси. Може би щях да правя глуповати ежеседмични шоута, с каквито е пълно наоколо. И да не бъда това, което съм. Аз се запазвам само благодарение на германците.
- Значи те за пореден път имат принос към нашата култура.
- Сещам се за заглавието на моноспектакъла на Филип Трифонов "Западна Германия, отечество мое"...
- С Филип Трифонов не си работил? Защо?
- Спектакли - не. Но участва във филма ми.
- Питам, защото би трябвало да е твой тип актьор.
- Той е изключително мой тип. И е човекът с едно от най-блестящите чувства за хумор, които някой може да притежава. Страх ме е да направя с него представление (но ще се опитам), защото той е толкова достатъчен сам на себе си, че аз просто няма да му трябвам.
- А дисциплиниран актьор ли е?
- В никакъв случай. Знам, че е подлудил Вили Цанков, когато в Театър "София" в някоя от Шекспировите драми е започнал да говори с английски акцент.
- Теди, чувствам, че търпя провал... Целта ни е в разговора с даден режисьор да го подканим или дори да го провокираме да изрече своята хипотеза за театъра, който прави. А ти все бягаш от обобщеното говорене за своя театър, все се изплъзваш, като оставяш всичко на театроведите. По този начин не облекчаваш - ама хич! - бъдещите си изследователи.
- Добре. Моят театър изцяло се дължи и се крепи на принципите на социалистическия реализъм, които отбягва.
- Знаеш какво не си?
- Да, знам какво не съм.
- А какво си - да му мислят критиците и историците... Във връзка с твоя театър често се употребява думата постмодернизъм...
- ...На английски постмодернизъм значи модернизъм на пощата.
- Имаш силната вяра (идваща от природата на анекдота - в най-широкия смисъл), че точната дума или жест на точното място, внезапният отговор на добре създадената ситуация могат да разкрият един свят много повече от дългия романов разказ например.
- Не го търся съзнателно. Това ми е в природата.

17 юли 2002 г.

Разговора води Никола Вандов



Разговор със
Стефан Москов