Преброяване на дивите зайци
Над този филм лежи предразсъдък - че разкрива абсурдите на социалистическото време. Това е безспорно, но идеологизираното съзнание ни пречи да видим и другата му важна тема - празникът, солидарността, негласното съзаклятие на народния характер срещу абсурда. А също и преодоляването му чрез колективното Веселие.

Диптих.

Филмът се състои от две части: първата: Мероприятието, втората - Веселието. Втората част, ако изобщо е забелязвана, не се е тълкувала като опозиция на първата. Възприемала се е като част от абсурда. А тя всъщност е преломяване на натрупаното в първата. Такава двудялова структура е рядкост за нашето кино, което се бои от посланието на формата, тъй като не познава и не цени жанровата чистота. (То предпочита личните послания и монолита на изповедалността.)
Втората част на филма представлява освобождаването от тесногръдието на фанатизма и абсурда. В сцената на споделената трапеза, яденето и пиенето, на общата веселба и опрощаване, ставаме свидетели на своеобразно карнавално начало, структуриращо всяка родова или съсловна общност. Туй обаче не е абсурд, не е знак на битово забвение или комплексираност, а ритуал, висок народностен обред. Чрез него се постига вътрешна свобода, изплъзване от всевъзможните клопки на социума и обществото, нещо като очистване (катарзис) от абсурда.

Първа част - Мероприятието

Затруднено общуване.
Още в първата картина диалогът между ръководителя Асенов (Ицхак Финци) и начеващия служител (Филип Трифонов) е затруднен. Формални въпроси и отговори, нелогични паузи, двусмислени акценти, позоваване на цифри. Когато пристигат в селото, местните обществени лица - кметът, учителят, ветеринарният лекар, ловецът, започват да търсят общ език с тях. Не го намират. Самият Асенов, въпреки че се опитва да изглежда уверен, също осъзнава, че липсва общ език.
Затова Асенов прибягва до служебен език. Почти всяка негова дума е клише. По наличност тези клишета са абстрактни, по формат - призивни. "Щом е казано, връщане назад няма!"; "Всичко зависи от организацията и само от организацията"; "Да се вдигнем като един и да изпълним задачата"; "Трудности в нашия път ще има, ще се срещнем очи в очи с безотговорността, но трябва да се справим"; "Една брънка от веригата ако я няма, нарушава се ритъмът на цялото".
Освен чрез служебния език, затрудненото общуване се изразява и в неуместни изрази, премълчавания, формални съгласия, неловкост и двусмисленост в жестовете, неадекватност в ситуациите. Асенов не знае как да се държи извън служебните си функции. Кметът го поканва у дома си и търси диалог, но напразно. Гощавката и приказката им не вървят. (Още няма условия за Веселие.) И гостите, и домакинът мълчат, гледат телевизия. Разговорът с гостоприемната домакиня също не потръгва. С дядото, който пристига, за да види прогнозата за времето, не се получава разговор.
Сутринта Асенов се ръкува поред с всички, като някой непознат. Пред лечебницата нелепо заплашва ветеринарния лекар с рапорт. На полето се държи неадекватно.

Безименно мероприятие.

Причините за това са и в самото Мероприятие, което предстои. То е неясно дори за Асенов. Той нито веднъж не го назовава по име. След дългата подготовка и перипетии, едва на полето кметът се престрашава да попита като какво (аджеба) ще се прави. Кметът пита за името ("как да го кажа?.."), Асенов: "какво неясно има, всичко е ясно!..". Статистиката се нуждае от броя на популациите (зайците). Но начинът за събиране на информация е абсурден - хората са неподготвени. Несвойственият труд е характерно явление за епохата. Затова той няма име. Подобни "безименни" мероприятия са вече дискредитирани. Ветеринарят направо заявява: "защо да гоним Михаля!" Появила се е, макар и смътна, необходимост от професионализъм. Учителят трябва да изостави училището, ветеринарят - болната крава, кметът - управлението. Безименното мероприятие подрива не само техния професионализъм, но и този на Асенов.

Раздвоеният Асенов и раздвоените хора.

Асенов е в двойно неизгодна позиция. Той не може да бъде формален, понеже не притежава силата на професионалните аргументи. Въпреки това е принуден да си служи с общи приказки и апели, следователно става по неволя формален. Асенов е поставен между Институцията и Хората и се старае да изпълни задачата, но не разполага с власт (всички са непрофесионалисти). В туй е раздвоението му - облечен е във власт, но тя му пречи, понеже е излишна. Затова той разчита на "съзнанието". Тук се смесват задължение и доброволност, което допълнително обърква Асенов.
Той е раздвоен, понеже е хем началник, хем не е. Дошъл е да организира мероприятие, но никой от местните не му е служебно подчинен. Дори Трифонов не е такъв, а е нещо като асистент (млад колега). Тъй че кого да командва Асенов? Той може да подаде рапорт, но хората винаги ще намерят начин да се измъкнат. Това обстоятелство смекчава отношенията: началник - подчинен (овластен - безвластен). То е твърде характерно. Съществува власт, но тя е вън от санкциите; съществува началник, но той е донякъде фиктивен; съществува мероприятие, но то е извънзаконово, без регламент и име и трябва да се върши почти на доброволни начала.
Тази неустановеност в социален смисъл поражда и съответната реакция - между яда и смеха, между страха и пренебрежението. Епохата на социализма ражда подобни несъответствия, нерегламентирани явления (фантоми). Те пък от своя страна съставят уникален манталитет както у полуначалниците, така и у полуизпълнителите. Дистанция има, но тя не е тъй сурова. Наказанието е по-скоро символично. В теоретичен смисъл то може да бъде и жестоко.
Например, ако Асенов "се заяде", това може да има тежки последици за някого. Но в практически смисъл това е малко вероятно. Смекчаващите обстоятелства са налице, винаги може нещо "да се уреди". Пластът на човешките (извънсоциалните, нравствени) отношения никак не е загубен. Обратно, на него все повече се разчита.
Тъкмо към този пласт в отношенията се стремят и местните хора. Общия език те го възприемат само на нивото на извънсоциалните отношения - да се почерпят, да си гостуват, да споделят искрено. Тъкмо на тези отношения ще се разчита, ако другите, социално наложените функции, започнат опасно да изпъкват и да ги застрашават. Наличието на два пласта - човешки и служебен - е поредна причина Асенов да е объркан, уязвим. Той се въздържа да отива твърде далеч в човешкото, защото не се чувства сигурен (обезпечен) във властта си. Местните пък му се подчиняват не само поради страх. А и заради "самото мероприятие", да не счупят хатъра на високия гост, да "свършат работа". Както виждаме, не само Асенов (гостът-шеф) е раздвоен. Раздвоени са и местните хора (домакини-изпълнители). Те трябва да са учтиви като домакини, но като подопечни да са изпълнителни. Асенов се държи с тях ту като към любезни домакини, ту като към подчинени. От цялата работа излиза една смесица от получувства и половинчати действия. Това не е непременно осъдително. Ако го гледаме в строго социален (икономически) план, то е жалко, нелепо. Но ако го гледаме откъм извънсоциалния план (човешкия), то е смекчено, смешно, дори и привлекателно.
Защото тъкмо тези двусмислени, половинчати отношения създават по-богата почва на общуването между йерархично разделени хора. Ако всичко беше строго функционално и детерминирано между Асенов и местните хора (тъй както би било в една либерална социална система), то между Асенов и хората нямаше да има друго, освен служебни отношения (би липсвал и смехът, а сетне и катарзисът). А в нашия случай наблюдаваме двупластови отношения и тъкмо те ще станат причина по-нататък да се отхвърли (символично) служебният пласт и да се даде воля на човешката спасителна стихия и Веселие.

Втора част - Веселието

Първа усмивка и общ смях.
Както споменахме, тази втора част на филма се тълкува главно в негативен смисъл. А тя съдържа дълбок позитивен обем, тъй като възстановява нарушената естествена нравственост. Нравствеността тържествува, надраства служебните реалии, осмива по омекотен, симпатичен начин изостаналостта, дори уродливостта на полусоциалната действителност. Изправени пред плана на човешкото, хората стават равни (не само в религиозен смисъл). Шефът-гост Асенов вижда наредената под дървото богата трапеза. Замълчава, смутен. Но не може да сдържи усмивката си. Първата му истинска усмивка. Усмивка-онтос. Тя побеждава, отхвърляйки в миг неприятното бреме на раздвоеността. Местните мъже също се засмиват. Сякаш е отпаднала фалшификация между тях, премахната е една очевидна, но непризнавана досега, заблуда. Заблудата, че Асенов е строг шеф със специална мисия. Че другите смирено са се старали да изпълнят задачата. Че мероприятието е добре организирано.
Така започва всяко Веселие - с един общ, дружелюбен смях. Очистващият смях, усмивката, стоят в началото на всяка нравственост. Хората предварително са се подготвили за трапезата, за Веселието. То е нещо естествено за тях. Те разчитат на него и сега неговата естественост е потвърдена, затова избухва и общ смях.

Отклонението на Трифонов.

Асистентът на Асенов скучае по време на Мероприятието. Отклонява се от групата, отива при младата неженена акушерка Краси. Асенов, като вижда провала си, тръгва да дири Трифонов. Смешното придобива гротесков оттенък. Този мотив от филма разкрива самото пораждане на еклектиката, акта на смесването на две несъизмерими нива. Смесване, което може да бъде и много опасно. Трифонов би трябвало да е най-малкото сърдит на Асенов. При други обстоятелства едва ли би му простил. Но идва Веселието. И Трифонов сяда до Асенов. Трифонов също се усмихва. Веселието е прошка. След Веселието Асенов се събужда сам под дървото. Местните са се разотишли. Трифонов също, навярно е при Краси. Асенов е новак във Веселието. Но той е вече "покръстен" в него.
Затова накрая двамата гости потеглят отново заедно в малката кола на Асенов. Те вече не са само шеф и асистент. Мероприятието се е провалило, но се е появила нова връзка, явили са се нови познанства. А двамата са изпратени както подобава на близки хора. Възнаградени са, колата е пълна със зелки. Това е и покана да се завърнат отново, но вече като познати.

Веселието.

Веселието е висок народностен обред по тържествуване на нравственото. Обикновено с него се приключва жизнено важен, етически почтен акт. (Само в този случай е Веселие, а иначе е просто пиянско сбиране или пируване.) То е съзаклятие, единение, веселие на духа. След раждане, след кръщаване и венчавка, след погребение, иде Веселието. (Казва се: да го "полеем", т.е. да почетем важното събитие, а не просто ние самите да се развличаме.) В него и хора, които не се познават или враждуват, сядат един до друг. Чрез храната и пиенето се постига духовно тайнство. Това е прастара езическа форма, която се подема и от християнството (Тайната вечеря). Веселието е причастие, при-чест-яване. Отиване, приравняване към честта да си човек, към честта да бъдеш като другите, да бъдете всички нравствени същества.
Тук, във филма, Веселието идва обаче след една от зле по-зле свършена работа. Веселостта от това се усилва, тъкмо защото в случая зле свършената работа е всъщност една много добре свършена работа.
В социално-ефективен (прагматически, икономически) план, то е пълен провал. Дивите зайци остават непреброени. Оттам нататък ще следва произволен отчет на Асенов. Статистиката няма да е вярна, оттук ще дойдат грешни прогнози, решения и пр. Но в екзистенциален план анонимното, безименно (в този смисъл донейде и мистично) Мероприятие е дало повод на Асенов и местните хора да се сближат, да се веселят заедно и така да преодолеят смущенията. Провалът на Мероприятието е всъщност добре свършена работа, но само в морално-етически план.

Хубав край, хубави хора!

Асенов в разгара на Веселието е завладян от спомени за младостта. Веселието, освен прошка, е и изповед. Човек преодолява себе си във Веселието. Затова то е катарзисно. И от устата не, а от душата на Асенов се изтръгва прословутото: "Хубав край, хубави хора!" Този възглас е обратното на служебния език, прекратяване на неадекватното поведение. Формалното е отстъпило. Напред излизат признанието, благодарността. Общият език е намерен. Асенов е искрен, като казва тези думи, станали нарицателни. В тях кинокритиката виждаше главно иронията. Сега сме склонни да ги тълкуваме по-широко. Това, което изрича Асенов, е самата истина. Веселието е съкровено преживяване, очистване от забраните, от злополучните наслоения. Безименното Мероприятие е отречено чрез назоваването и позоваването на истинност във Веселието. А хората са хубави (нравствени) - това е интимното признание на Асенов. Това е и прозрението на филма. Асенов и местните хора са достигнали по-висок хоризонт на общуването (общението). Това е надсоциален, символичен, дори можем да кажем, метафизичен хоризонт.

Несъвместимости?

Следва важен въпрос - доколко зависими един от друг са двата плана на човешкото общежитие: икономическият и нравственият. Сега, приближавайки се до ново устройство на обществото, следва да забележим, че има някаква загадъчна несъвместимост между тях.
От днешна гледна точка се мисли, че липсата на регламенти е белег на социална неразвитост, изостаналост. Но ето парадоксът на съвременната епоха. Защото тъкмо недоразвитостта в икономическо отношение, изглежда, дава възможност за нахлуване на човешкото (нравственото) начало. Социално-икономическата половинчатост по един абсурден начин (и жесток, и наивен) дава път на по-разклонени взаимоотношения между хора, които са противопоставени в социума и гарантира опазването на етическото. Отчуждаващата сила по всяка вероятност се заключава именно в наложената йерархия, в икономическия диктат и режими, в мнимия плурализъм и юридическите санкциии. Очертавайки ясни и непреодолими различия, тези фактори затварят достъпа на опита и налагат непререкаем функционализъм, който постепенно елиминира фундаменталния (и затова неуловим) план на човещината.
Социалистическият тоталитаризъм, следователно, е явление, в което трябва да бъде включена и еклектиката между полурегламентирания полусоциум (чийто символ е Мероприятието) и апокрифното нравствено, (чийто символ е Веселието), битуваща на всекидневно езическо ниво. (Казваме социалистически, защото всяка социално-политическа система е вид тоталитаризъм - например фашизмът, неолиберализмът.) Колективното Веселие не произтича непременно от колективното безименно Мероприятие. Но е важно, че споменатият вид тоталитаризъм не се състои единствено от абсурдни, неефективни, безименни Мероприятия. При него Веселието не само е възможно, но е утвърден механизъм-ритуал за очистване от такъв род абсурди. Ако за Веселието нямаше място, филм като този не би бил възможен.
Абсурдите са очевидни, но са такива само ако се гледат откъм наложените отвън стандарти. Съмнително е обаче дали стандартите са по-приемливото, тъй като те прогонват (очистват се от) нравственото като нещо ненужно. Лишени от него, социалните отношения се превръщат в еднопланови "контакти" и "партньорства" (без човещина - милост, милосърдие, жалеене, жертвоготовност, топлота, опрощаване, близост). Нравственото в условията на икономическа стандартност и юридическа Нормативност все повече се чувства чужденец, бежанец, изгнаник. Появява се механичност на връзките, основани на интереса и ефективността, отчуждаващи фuлията между хората, раждащи самотност в условията на една всеобща религиозна лишеност.
Филм като "Преброяване на дивите зайци" ни помага да усетим огромната острота на този парадокс днес. Затова той е значим български филм. Той не само ни помага по-сложно да видим и осъзнаем недалечното полуразрушено минало. Но задава коварни въпроси и към полуизграденото настояще. Едното можем да поругаем докрай, но не бива. Другото искаме да приемем докрай, но не бива.

Без Веселие.

Животът ни на хора е немислим (несъществен) без карнавал, без доброволност и честно общение, без апокрифни бягства, паузи и отклонения от тоталитарния социум и нормата, без паралелен етико-метафизичен хоризонт на съществуване. Без Веселие няма прошка, няма изповед, няма очистване и освобождаване от неизбежните абсурди на времената. А се задават времена (време) без Веселие. Липсват обаче и безименните недетерминирани и несанкционирани Мероприятия. На тяхно място са дошли не по-малко абсурдните, но юридически издържаните и назовани, предречените, но непредсказуеми договори-спекулации и разтоварените от излишната нравственост цели.

Красимир Крумов


Красимир Крумов - Грец е кинорежисьор и писател. Член е на СБФД и на Европейската академия за кино. Преподавател е в Берлинската академия за кино и тв. Автор е на филмите "Екзитус" (1989), "Мълчанието" (1991), "Забраненият плод" (1994), на романите "Удавникът" (1989), "Духът на престъплението" (1991), на пиесата "Погребение без мъртвец" (1989), на теоретичната книга "Поетика на киното" (2000), на есеистичната книга "Неведоми пътища" (2002).
След известна пауза продължаваме публикуването на поредицата анализи на Красимир Крумов, посветени на българското кино (вж. бр. 33, 43 от 2000, бр. 3, 12 от 2001).