Осем седмици с куража
да си птица


Дали подобно предаване се прави за попълване на тематични празноти в програмата, дали целта му е да въплъти средства от поредния международен екопроект, дали го има само като оправдание на някакви щедро заявени и неоправдани генерални ориентации на сегашното ръководство на радиото - всичко това е абсолютно без значение. Защото - вместо да се занимава с политика, "светска" хроника или мутирали кръстоски между двете - предаването говори за птици.
"За птиците и хората" по "Христо Ботев" (17.30-18 часа във вторник, водеща Румяна Панайотова) може и да не се отличава с оригинално име или отчетлива структура, но не се ограничава с трудно възприемаеми и скучни за слушане регламенти за опазване на биоразнообразието, статистики и апокалиптични теории за световното естествено равновесие. Освен задължителния елемент на директно просветителство по тези неизбежни въпроси, то има и привилегията да разказва за миграционни маршрути, невъобразими оперения и изумителни звуци; за Икар, халифа-щърк, Пилето на Уъртън и "Годината на дивата гъска" на Конрад Лоренц; за благодарни материи като неизмеримостта на природата и смайването от нея.
"За птиците и хората" е чудесно оползотворена възможност за пътешествия през местата на птиците и техните навици. Но и за зареждаща почивка посред депресивното ежедневие в България. Депресията води до виждане на нещата в едри, плашещи щрихи. Шансът за вникване в подробностите и нюансите превръща виждането от защитна способност в удоволствие. Дори само фактът, че това предаване съществува - настрана забавните съдържание и начини на неговото поднасяне - действа укрепващо на достойнството. Освен чувството за хумор или историческото съзнание, добронамереното любопитство към всичко, което го заобикаля, е сред най-човешкото у човека. Може никога да не си спомня за нещо конкретно от многолетното и много полезно "Неделя 150", обаче осемте седмици "За хората и птиците" няма да забравя - заради обичта, с която чух един орнитолог да имитира "диалог" на папуняци. Точно така: наричаше ги "цигански петлета" и с искрено удоволствие влизаше в ролята ту на младия, ту на стария, за да обясни как си оспорват територията.
Можеха да бъдат не птици, а широколистни дървета. Или минерали. Или хорове на островитяни (такава подборка вече съм слушала по "Христо Ботев"). Но птиците са попадение заради наситените ни със символика и копнеж отношения с тях.
На кинофестивала в Сан Себастиан току-що преживях филма "Прелетен народ", "Le peuple migrateur", резултат от тригодишната работа на екип от 300 човека, проследил с всички възможни средства за придвижване и заснемане хиляди мигриращи птици през етапите на техния живот, сезоните на годината, континентите, гнездата, смъртта - от толкова близо, че да се виждат очите им, крилата в замах, крехките гърбове. Жак Перен, режисьорът, каза: "Ние, хората, виждаме птиците като нещо красиво, романтично и достойно за завист. Най-важното, което научих през тези години на съжителство, бе, че е необходим огромен кураж, за да бъдеш птица. Зад буколическата представа, която имаме за тях, се крият бури, урагани, дъжд и хиляди километри за прекосяване. Когато летят, птиците са заети единствено със своето оцеляване, това е тяхната ежедневна борба за живот."

Нева Мичева








От въздуха
подхванато