Ходещите врабчета

Столичният куклен театър амбициозно откри сезона с три премиери. Едната от тях беше на "Ние, врабчетата" от Йордан Радичков. Театралните зрители познават различни сценични интерпретации на известното Радичково произведение, сега то се появява отново и на сцената на кукления театър.
Изглежда Радичковите врабчета много по-добре виждат от "птичи поглед" какво става с хората. Виждат какви са техните представи за света, в който живеят, какви са техните мечти и полети, но и техните боклуци и мизерности. Катя Петрова и нейните актьори показват тъкмо него - "птичия поглед" към света на хората - отражението му в играта на "Ние, врабчетата".
Тя започва с една топка, която въображението на актьорите може да превърне в каквото пожелае - от хвърчило до бомба. От нея се излюпват врабчетата и започва представлението. Куклите на Кольо Карамфилов много напомнят импровизирани кукли (всяко дете би могло да си направи такива от една дървена прашка и парче цветен плат), откликващи на принципа на импровизацията в играта, който режисьорката е избрала за основен в представлението. Но в същото време те запазват и силуета на познатите врабчета, нарисувани от ръката на самия автор. Актьорите ги "изстрелват" с прашките към техните желания и мечти. Впрочем дали в това няма и известна носталгия към "чистия дух" на играта някога, защото кое дете вече играе с дървени прашки? Спектакълът е центриран около Мититаки (сам "направен" от американското знаме) и Смрадовранка (Надежда Караколева). Врабчетата не мечтаят да летят. Няма го и желанието на Чир да стане космонавт, той е съвсем маргинализиран с неговите напомняния, че врабчетата са врабчета, защото летят. Всички разтягат ластиците на мечтанията за чичо като този на Мититаки в Америка. И се разхождат по ластичния булевард, който праща чичото. Пият ластичните коктейли, които им предлага, играещият на Елвис Пресли Мититаки и ядят "чуждоземни трохи". Строят ластичните пирамиди, които ще му подари чичото от Америка. Пътуват в ластичния кадилак под неоновите реклами. Накрая си вземат истинските куфари и заминават. С една дума - те искат да ходят в света на всичко, което им предлага американската мечта, а не да летят в света, в който са се излюпили.
Ходещите врабчета в спектакъла на Катя Петрова разиграват с много ирония и чувство за хумор един познат човешки свят без "опити за летене", леко отчуждавайки го. В него доминират медийните образи, шоуто и очакването да се събудиш богат (например с чичо в Америка). Преди седем години в спектакъла на Маргарита Младенова Радичковите врабчета искаха умърлушено и тъжно само да се сгушат до някого. Сега ги виждаме в кукления театър да играят мечтата "събуди се богат".
Актьорите майсторски превръщат тази мечта в истинско забавление и искрено преживяване - в живото, непосредствено общуване със "своите врабчета" и помежду си; с вдаденост в театралната игра, която като че в драматичния театър се вижда все по-рядко.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Ние, врабчетата от Йордан Радичков, Столичен куклен театър. Сценична адаптация и режисура Катя Петрова, сценография и кукли Кольо Карамфилов, костюми Десислава Андонова. Участват Мариета Петрова, Румен Гаванозов, Надежда Караколева, Дориана Гълъбова, Румен Угрински, Станимир Гъмов. Премиера 15 септември 2002 г.