Андрей Даниел: Изложбата разказва
Живописното творчество на Андрей Даниел е утвърдено в стойностите и присъствието си. Не от днес. Затова юбилейната изложба като форма на традицията-"капан", в който самият художник се улавя, че попада, идва неизбежно, самоизисква се.
Все пак, има известна истина, че окръглянето на годините напомня (за) изтъркулването им. То пък, валидно е за всеки човек, преминава в "Неща, места и хора". Така Андрей Даниел наименува изложбата си, влагайки в изреждането двойния си път: 2002 година отброява неговите 50 житейски и едновременно сред тях, 25 творчески лета. Изложбата представя множеството портрети, пейзажи, натюрморти и композиции, чиято образност показва колкото формите на битийността, толкова и изкусния поглед, през който - до една - са преминали. Тъй че с прямост, без бягство към преносното, "Неща, места и хора" показва явното с(ъ)пътничество, връзката между двете годишнини.
Едва ли има кой да отрече, че съсредоточението в предметността, пространствата, лицата, не е първият дар, идващ през изобразителния език на художника. Независимо от разноликите решения на техниката и стила - другите, неизброимите пътешествия на Андрей Даниел, този път предприемани чрез изобразителните средства.
Една необикновена случка утвърждава тези наблюдения, но и кара текста да започне отначало и от другаде.
На 17 септември 2002 г., само ден след откриването на изложбата; ранен следобед в зала "Райко Алексиев".
Потокът посетители е непрекъснат и равномерен; посреща работите с познаване, ала поради скупчването на толкова творби, респ. години заедно, първо дооткрива многообразията, енциклопедичността от теми, цветовост и стил.

Антологичността на изложбата.

Андрей Даниел е тук, току до платното "Старо приятелство" (1978) - най-ранната датировка на изложените творби, но е и там, на платното. За миг жестът с пура в ръка и лицето в профил съвпадат с автопортретното му изображение пред мен. Тук и там. Сега и преди, ала очевидно - неотстъпващ в годините континиум, лично опазената традиция, а именно: връзката с материята на света, задържането над изобразителното, до анатомичност търсената характерност, идентичността между формата на един обект и облъхващото се през нея съдържание.
Ретроспективна проява, каквато е една юбилейна изложба, допълнително подсилва тези обвързаности. Така у Андрей Даниел след всяко различие на темата и живописния подход към нея непременно се прибавя сходството - постоянстването в определени ценности. Например - покорява кръговратът на жанровете или пък споменатата вече типичност на обекта, сюжета, топоса. В тълкуването на художника тя се оказва дотам същностна му, че никоя по-волна обработка на четката не може да го заглуши, изличи и отнеме. Убедителен пример стои в платното "Испания. Битка в Мадрид" (1992), където дори само в червения гръб на матадорската дреха се излъчва цялата възможна екзалтация и суматоха на ритуала; поставена на преден план, червената фигура е и едно монолитно петно: възможен пейзаж на арената.
И идеята на "Старо приятелство" метафорично се пренася върху творчеството на Андрей Даниел в цялост. В последна сметка това е привързаност и вярност към известни класически измерения на пластическото, които работата на художника утвърждава преди всичко в портрета и пейзажа и върху които импровизира в композициите си. Тази класичност, а тъкмо - репрезентационалността на обекта, ясното му полагане в рамките на жанра и др., всъщност е много по-панорамна. Тя тръгва още с отношението на автора към формата (която е в сравнително по-камерен, по-пленерен размер за пейзажите, а в сюрреалистичните или притчови композиции стига до епичен обхват) и особено към материала: традиционният избор - маслени бои върху платно, и боравенето, полагането им в полза, разкритие, изучаване и възхвала на образ(ностт)а. И оттук - живописта на художника по равно се интересува и задава единството между пластическа и семантична страна. Тема и гама, та чак до типа мазка (безкраен регистър на техниките по полагане на цвета) се съопределят и са неделими в резултата си. Вълнистите, почти декоративно изнесени гънки в облеклото на Методи Недялков (1985) - дали вибрациите от виолончелото или намек за типа мелодия, за движението на лъка; ромбовидните, накъсани, но в синхронен пасаж мазки, които градят самостоятелно платно в платното "Баща ми" и препращат към образа на неговото свободно и артистично съзнание. Изключителен пример за гореказаната връзка се намира в работата "Индия. Пладне" (2002). Върху екзотичната зеленост на една поляна (вижте това необикновено зелено, което излъчва едновременно горещината и влагата на непознатия ни климатичен пояс) се разполага група от млади жени в кръг. Те са гърбом към зрителя - смълчани, непонятни и недостижими. Както спецификата (Андрей Даниел като етнограф!), така и неразбирането ни пред този друг свят на културата изпъкват в композицията от отвърнати към нас тела. Остава любопитството да надникнем, да се запознаем, колкото ни е възможно. Например да се наслаждаваме на разнотканите сарита и воали, нанесени с приказна четка, сякаш са лицата на жените.
Неща, които са хора; неща, които са места: история, мисловност, култура. Впрочем, това е друга характеристика на творчеството на Андрей Даниел - така наречените "знаци на епохите" или аспектът на значимостта, на богатата семантичност, която един човек, символ или място са натрупали.
Знаците на епохите са най-отчетливи в пейзажите му. Художникът не пропуска нито едно свръхсимволно, най-често откриващо върховните форми на цивилизационността, пространство. Затова може да подхожда с почти архитектурни умения в линията на изобразяване ("Пропилеите", 1980, "Австрия. Белведере - Императорски поглед", 1997) или твърде по-илюстративно, някак кинематографически ("Англия. Дъждовен Лондон", 1995) - за да го съхрани, да го "запечата" като знак на епохата, като стил, форма, усет за живот, като материализиране на историята. Така портретите (плеяди от образи на важни фигури) и пейзажите в изкуството на Андрей Даниел нямат характерната статична или настроенческа страна. По силата на своето конкретно изображение и постоянен ритъм през годините те преминават в своеобразен пластически летопис, т. е. в разказ - другата същественост на Андрей-Даниеловия живописен опит.
Почти десет години назад - през 1993 г., в интервю за вестник "Култура", Андрей Даниел споделя: "Винаги ме е теглило към разказа, към фигуративното." Ако се съди по енергията на работа, по почти празничната охота, с която художникът е продължил и продължава "да разказва", то едва ли гореказаното навежда към изводи за непромяна и инерция. Може би - както започнахме - то е непрестанен факт, удържането на началото, откликът му отвъд всяка промяна. И, буквално може да се каже, че да има случване, повествование е цяло измерение в работите на художника, досущ това на времето и пространството. Значението на "неща"-та не обозначава само предметността, вещността. А се "използва" да изрази случката, ситуацията.
Пореден любопитен пример е "Кухненски триптих" (1988), решен в три отделни и различни по формат платна. В едната посока той намалява, в другата расте, поради ту отдалечаващия се, ту приближаващ се към един предмет от композицията поглед. Предметът е вратата на хладилника. Движението на окото от платно на платно създава повествование. В съдържателен план този разказ се ползва от находката, че всяка равна плоскост е потенциална, във всеки един момент завършена картина. В "Кухненски триптих" върху вратата на хладилника е попаднало отражението от решетъчната врата на прозореца или терасата, разчупено от светлината до абстрактен геометрически образ. В крайна сметка, най-малкото (в случая, най-тясното платно) представя единствено това. Благодарение на троичната форма и на замисъла битът е крайно възвисен, а и крайно изчезва. Естествено, работата може да се разглежда, чете, разказва и в двете посоки.
Тук намирам и друга находка на Андрей Даниел - той дава образ на възможността изобразителното изкуство да разказва така, както същинският разказ - на словесността! - не би могъл.
Един друг тип разказвателен подход, този път почти литературен, тъй като ползва един и същи "герой" в две различни работи. Тук повествованието е постигнато чрез аранжирането. Две предметни композиции: "Парад" (1991) и "Орхидея" (2002) са изложени на отделно експозиционно пано, образувайки самостоятелна група. Една от шестте стъпаловидно подредени кани от "Парад" се явява сама, за да бъде единственият съсъд в пространството за "Орхидея". Една ръка, ръката на художника, се е протегнала над парада от кани с жест на посочване. В случая става заиграването - тя да сочи и към другото платно. Като гледам свързаността на картините: ръката прави арка с клонката на орхидеята, си мисля за предчувствието в избора на предмет, който отново ще се яви на/като пластическа сцена...
Разказите на Андрей Даниел в крайна сметка са не само навързани едни с други, но и "участниците" в тях са взаимозаменяеми - поне по отношение на най-силния смисъл, който носят - естетично отношение към света и памет. Когато се разглежда, "Неща, места и хора" е повече от това. Изложбата още се случва, сама се разказва.

Ирен Крумова

Ирен Крумова (1976, Видин) е завършила магистърска програма по културология през 2000 г.в ЮЗУ "Неофит Рилски" с дипломна работа върху Борхес с научен ръководител доц. д-р Ангел В. Ангелов.
От май 2001 г. работи като уредник в ХГ "Никола Петров", Видин.