Пристрастен разказ
Основен център бе креолизацията1.
Извън "динозаврите", за които ще стане дума по-долу, всеки идващ от "зависимите" страни е задължително от числото на преместилите се. Не можеш да гастролираш "там", според Енвензор, а да преживяваш в София например. Затова работи излагат ливанка от Лондон, иранка от Ню Йорк, двойката Копистянски - Москва/Киев/Ню Йорк и т.н. Или си колонизатор, или си колонизиран. Всъщност, правилно - не бива да забравяме думите на Харалд Зееман, куратор на последните две Венеции: "Предлагат ми балканска и китайска изложби. Вие сте 50 милиона, те - милиард и отгоре...".
Другото - центровете са си центрове, колкото и да се рекламира мултикултурализмът. Специално в Германия (да не забравяме, че Документа се провежда само в Касел) проектът на мултикултурализма се възприема като пълен провал - едните се групират тук, другите - там и гледат по възможност да не се срещат. (Всички тръпнат дали Турция ще се класира за Световното по футбол '06 в Германия при 6-те милиона турци в Германия. И като отидат Германия и Турция на финал - гледай мултикултурализъм!) Иначе Документа служи за доказателство на тезата, че artists/художниците са най-цялостно интегриралата се част от населението. Просто стремежите им са различни, независимо от възраст-раса-пол-занятие.
Така например, стремежът на Томас Хиршхорн в "Bataille Monument" е да предложи място, нещо като дискусионен клуб по средата на квартала на турските емигранти в Касел, където горните въпроси могат да бъдат обсъждани от всеки желаещ. Тази работа бе една от малкото в Документа, предлагащи дискусия, а не готови отговори, и като че ли затова се радваше на успех в професионалните среди с техния копнеж по нещо, което реално въвлича публиката. Кураторът е диктатор, особено на Документа. А Оквуи Енвензор има възможност да доказва повече, отколкото тезите на креолността. За първи път черен човек демонстрира в "най-бял" център що е перфектност. Резултатът - изложба-музей (И ние знаем как! И ние имаме мнение!), втвърдена извън разбиранията за временна експозиция, без грам хумор, без грам самоирония. Смешното е (според Лъчезар Бояджиев), че "Един милион години" на Он Кавара, автор драматичен в същността си, се оказа може би най-хумористичната работа сред представеното. Ето тук, при "музея", е мястото да кажа за "динозаврите". Шегувахме се, че ако точно те бъдат изведени от експозицията, то в съседстващата (по провинция Хесен) франкфуртска Манифеста 4 ще има повече нови имена. Кураторите на Манифеста 4 си поставиха задачата да поканят художници, неоткрити още от пазара. Докато "документните" Луиз Буржоа, Джеф Уол, Хане Дарбовен, дори Стив Маккуин са си били винаги такива, каквито са - макар че при "Western Deep" на Маккуин, показващ в реално време слизането с асансьор на миньори в дълбочина + дълбаенето в реална светлина, красотата на филма почти заглушава онова, което авторът правеше преди. Или при Ширин Нешат - всъщност красив ирански National Style филм, каращ народа на Ню Йорк да изтръпва в кошмари ли, в съчувствие ли...
Почнах да повтарям "филм, филм". Трудно издържам на филмите, предпочитам art-ът да ме чака аз да си го обикалям, не той да ме яде от всички страни. Знам, че нямам бъдеще, че ми е "курирана майката", помня също, че тукашна девойка ме е питала "вие това за изкуство ли го имате" (впрочем, тя и за "немърдащо" съвременно изкуство би го казала) и други такива. Но видеото, дори киното, бе вездесъщо - над 600 часа в Документа 11.
Съчетано с перфекцията, със специално строените за всяка прожекция зали-залички, с екраните, извисяващи се, за да попаднеш сред тях, с тази музейност на времевата медиа, видеото там е безумно привлекателно, а за някои - почти нетърпимо. Може би освен онова на Джон Бок в парка на Оранжери (там филмът всъщност не ме заинтересува - биеха се наужким), където една кутия бе повдигната с колонки/крикове на около 1.5 м от предната си къса страна и така, подобна на миши капан, образуваше затъмнена зала с наклонен екран (отсрещната къса страна), към който се провираш направо по моравата. Видео в парк = паркова скулптура! Кеф. Но Оквуи Енвензор, винаги костюмиран, се нервирал от тревичките по обувките си и, както ми казаха - други такива - не.
За видеото ще цитирам Вадим Полевой, руски изкуствовед, използвал своя си инструментариум: "Барок. Барочна стихия. В съвременното изкуство свършва героичният период. Героите изчезват, остава стихията. И както тогава, отиваш в "храма" на среща с изкуството. Няма как да го отнесеш/прожектираш у дома." Наистина, абсурдно е да си представяш "Четирите годишни времена на Вероника Рид" на Кутлуг Атаман на домашен екран. Само дето за парка ме е яд.
Касел се старае. Освен в класическото кунстхале "Фредерицианум", в отдавнашното "Документахале" и във вече познатите Кунстбанхоф и Оранжери с парка, изложбата е прихванала ново пространство - Binding-Brauerei, огромна бивша бирена фабрика, насечена на зали според участниците вътре (включително за построяването на просто красивия неправилен дървен "леген" за скейтбордисти на Симпарх (Стив Баджет, Матю Линч) - чуваш шум, влизаш, виждаш изключителна конструкция на подпори, винтова стълба, а там - момчетии върху релефен паркет), доста плашеща, ако се видиш вътре след оттичане на тълпите от откриването. Касел се старае, защото Документа е важно перо в съществуването му.
Не знам какво перо е била Документа за Мария Айхорн, специално регистрирала фирма за участието си, теглила заем с гарант Енвензор и излагаща 50 000 евро (зад бронирано стъкло) сред всички нотариални документи по сделката, важащи до края на изложбата в средата на септември. (В парка също имаше нотариален акт, прикрепен на статив с опънато, естествено надупчило се карирано одеялце, потвърждаващ авторството на обичалия го котарак - изчезна на втория ден...)
Из Binding-a се ходеше дълго. Например сред несвършващите фотоси на Алан Секула, свръх-известен некомерсиален кинорежисьор, насякъл на кадри живота в американско рибарско пристанище - "Рибна история". Или упоителното гледане на поредната анимация на Уилям Кентридж, разширените кадри на която изграждат основна част, а и основата на операта "Изповедите на Зено", изпълнявана по време на откриването. Романът със същото име на Итало Звево не е нов (отнася се за периода след Първата световна война и пълният разпад на живота тогава, илюстриран чрез наркоманията и смъртта на интелигент от погиналата Австро-Унгария), но Кентридж го пренася от Триест в днешна Южна Африка. И то като опера. Разкрива се и техниката на филмите му - цял тамошен куклен театър (артистите му присъстват сред певците на сцената), "разиграва" филма с кукли и ефекти на фона на черно-бялата прожекция на своята си игра.
Сякаш "на ръба" на Документа 11 действа "Един милион години" на Он Кавара - десет тома с отпечатани в колони годините от 500 000 пр.Хр. до 500 000 сл.Хр. По двама четци изговарят книгите в микрофони от стъклен кафез, редувайки годините през десетина секунди. Краят - вероятно с края на изложбата. Хем близо, хем далече от поредиците картини с едро изписани дати, изчислени по формат и разстояние помежду им на същия автор.
Други "архиви" - всичко останало в ателието на починалата в Париж иранка от еврейски произход Шорех Фейзджо - топове живописвани платна, каси, омаслени кутии, като в склад за килими от пр.Хр. Или ужасяващата комбинация от документален филм и документи на Саня Ивекович, мъчила се да открие поне някаква причина за заточването на майка й (от дружествената на нацистите Хърватия, без да е имала никакви връзки с комунисти или съпротива) в Аушвиц, откъдето жената се връща с татуиран смъртен номер, за да се обеси в моминската стая на дъщеря си. Или малко по-веселото изброяване от групата Атлас (Валид Раад) на атентати в Ливан, включително описанието и онагледяването като в автосалон на използваните от терористите марки автомобили. Или голямото и просто досадно натякване от страна на американския палестинец Фарид Армали какво става в Израел с игрален филм и цяла зала карти/диаграми/фотоси за разселването на проклетите евреи и т.н.
При все че архивирането предполага често печатен документ, документ-обект, имам усещането, че и времевата медиа, видеото, се поддава на този метод. Сякаш всеки по-конкретен разказ води към архивиране, независимо от фантастичната способност на видеото да деформира - не знаеш заснетият живот в Китай репортаж ли е или авторска приумица - съвсем като при фотографията, минала през благословения компютър.
Работата на Дейвид Смол привличаше всички със своята забавност и сериозност + разкошни технически умения. Лежи на цяла маса голяма-голяма по формат книга с 20 страници. Усещаш, че отгоре се прожектира текст според фолиото, на което си отворил, но нали не гледаш нагоре. А отляво и отпред сензори засичат движението на пръста/пръстите и деформират текста, карат го да тече бързо/бавно, да се гъне, да става голям/малък. И всичко това в реално време (компютърните хора ще ме разберат).
Последната работа, която искам да разкажа, ми хареса най-много, макар също да е политизирана до крайност. "Хареса" в дадения случай е неточна дума, независимо че харесването/нехаресването е важна част на всяка една работа, включително и на Документа. Работата се нарича "Оплакване на изображението" на Алфредо Джаар, относително млад "динозавър". Доста обширно и високо пространство е полуосветено от три неголеми колонки печатен текст, вграден в една от стените. Първата най-общо гласи, че Нелсън Мандела и съ-затворниците му на остров на юг от Кейптаун са били заставяни да копаят местен варовик, жестоко отразяващ слънчевите лъчи и изгарящ очите. Тъмни очила им били отказани. Много от тях ослепели. При самия Мандела след освобождаването му била констатирана невъзможност да произвежда сълзи. Втората разказва за поредна колекция фотографии от 2.5 млн. броя от зората на фотографията до днес, закупена от Microsoft. Планът на фирмата е заедно с още около 600 млн. такива тяхна собственост да бъдат съхранявани от увреждане и съответно виждане в идеалните условия на изоставена варовикова мина нейде из централните щати. Бил Гейтс твърди, че всичкото му фото-притежание ще бъде сканирано, обработено и предоставено за всеобщо ползване. Естествено, правата са негови. Досега са сканирани около 250 хил. фотографии. Третата колонка текст разкрива факта, че подставени от Пентагона лица са закупили всичко, що е заснето за определен период от държавни или не спътници над Афганистан, месец преди започването на бомбардировките там. И когато осведомителните агенции се обърнали към "спътниковите" инстанции за визуален материал, една от тях отговорила: "Нямаме нищо. Те закупиха всичко."
От тази зала зрителят/читател тръгва по лабиринт, затъмняващ се все повече и повече, за да изскочи в нова зала, идентична с първата, където на подобна стена отсреща с няколко хиляди (може и да греша) лукса изгаря очите ти равно светещ бял екран с размери, съответстващи на златното сечение или на класическия лайка-формат (ок. 2х3 м.). Не се гледа. Затваряш очите си с ръце и бягаш навън, извън обсега на изгарящата картина/снимка/визия. Добре, че успяваш да схванеш къде е изходът.
Накрая. Съзнавам, че пиша този текст като за запознати със съвременното изкуство и с това какво означава Документа на всеки 5 години. Знам, че тази група е съвсем тясна, че у нас много от свързаните с нея неща се възприемат като глупости даже на професионално(?) и институционално ниво. Дори и по-лошо - като несъответстващи на/за идентичността ни. Разбира се, възможно е художници, вече 2 пъти по-млади от мен, да ме опровергаят, по-скоро да се изсмеят на наивността ми. Ами и аз съм се опитвал да полемизирам с Христо Градечлиев (това, впрочем е добрият вариант) по повод курирането например. И какво?

Кирил Прашков




1. Най-лесно ми е да ползвам Merriam Webster's Collegiate Dictionary (превеждам по художнически без характерните знаци и с малки съкращения): Креолизация (употребявано в англ. от ок. 1932): предизвикване (за пиджин език) да стане креолска за една езикова общност. Явно ще трябва още - Креол (фр. creole, от исп. criollo, от пиджин crioulo бял, роден в колониите)(от 1737) 1: човек от европейски произход, роден най-вече във Вест-Индиите или Испанска Америка; 2: бял, произхождащ от ранните френски или испански заселници в САЩ на Залива, запазил езика и културата си; 3: човек от смесен френски или испански и негърски произход, говорещ френски или испански диалект; 4а: език, развил се от пиджин френски, говорен от черните в Южна Луизиана; 4б: Хаити - език, развил се от пиджин, но служещ за майчин на езикова общност. Надявам се, става по-ясно защо креолизацията е в центъра и защо не сме подходящи.