Ceterum censeo Carthaginem
esse delendam!*
- Около проекта за Закон за киното се водят пунически войни. Този път те са не между кинематографисти и разпространители, както беше с предишния проектозакон миналата година, а на всички с Министерството на културата. Каква е точно ситуацията в момента?
- Ако трябва да използвам препратката към пуническите войни, то трябва да започнем с изречението: "Впрочем смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен!". Днес всички кинематографисти са осъзнали, че имат един основен противник и това е държавата. Със своята незаинтересованост и безскрупулност, облечени в манипулативна фразеология, държавата се е укрепила като в бункер. Трябва да напомним обаче на хората от държавната администрация, че всички укрепени линии в историята на фортификациите са били пробивани. Или заобикаляни. Тъй че да не стоят спокойно в своята линия "Мажино"... А ако трябва да обрисуваме с историческа терминология отношението на кинематографистите към проблема, то уподобява казуса "Македония" преди сто години с двете течения: автономисти и върховисти. Както си спомняме, "автономистите" настоявали Македония да стане автономна област, която по-късно, "от само себе си", ще се присъедини към Княжество България. Върховистите твърдели, че България трябва да си присъедини на един залък Македония... Целта е една и съща. Въпросът е за пътя, по който се върви. Със Закона за киното работата е същата. Когато се събра работната група, ни се каза: "волята на законодателите е да се изработи изцяло нов текст", т.е. различен от миналогодишния, който влезе в пленарната зала на първо четене, но на второ - не...
- Обективно погледнато, нямаше никакви шансове да влезе за второ четене, тъй скоро след това Народното събрание се разпусна.
- Имаше, имаше. Законът не мина поради икономически интереси. Разпространителите не бяха съгласни с някои негови текстове, намесиха се енергично и законът по един изключително баламски начин беше спрян. С разнасяне из коридорите, така беше спрян... Беше изпратен в Комисия за синхронизиране с европейското законодателство (от което този закон нямаше нужда), изтече необходимото време, за да не може да влезе на второ четене и така не беше приет. Можеше в последните заседания да мине на второ четене и щяхме да имаме закон. Такава му е била съдбата. Беше ясно, че миналогодишният проектозакон поставя в неизгодно положение разпространителите - от тях се искаше да дават процент от продадените билети, срещу което не им се предлагаше нищо. Просто казано: вместо да печелят 100, трябваше да печелят 80. Естествено, че разпространителите се възпротивиха. И според мен - с основание. Няма такъв механизъм, според който само да вземаш от някого, без да му предлагаш някаква преференция в друга област, от която той да си изкарва парите. Иначе го товариш с косвен данък, грабиш го. А това не може да се предлага в нормална пазарна икономика.
- Кога беше създадена работната група по новия проектозакон?
- През януари. Със заповед на министър Абрашев.
- Какви специалисти бяха поканени?
- Имаше сериозно представителство на Съюза на българските филмови дейци и по-скромно - на Асоциацията на режисьорите, на Асоциацията на продуцентите, няколко разпространители и много голяма група чиновници от Министерството на културата.
- А от Министерството на финансите?
- Един-единствен представител, който дойде на две заседания - може би на първото и на предпоследното. За да ни съобщи в началото, "че работата е много сложна", а накрая - "че работата няма да стане". Групата на Министерството на културата (от правен отдел, "авторско право" и т.н.) бе своеобразен букет от чиновнички, които защитаваха имагинерните "интереси на държавата" или "буквата на закона", а всъщност - на чиновническото съсловие...
- И кога бе свикана фактически работната група?
- Проблемът беше, че след като се сформира, тя не беше извикана на нито едно работно заседание. Изведнъж, пет месеца по-късно, понеже наближи крайният срок този проектозакон да се внесе за обсъждане в Министерския съвет, ни казаха: "Законопроектът е готов. Всеки ден ще заседавате, за да спазим срока - до края на юли той трябва да влезе за обсъждане в МС и на всяка цена трябва да влезе в есенната сесия на Народното събрание." Междувременно ние (Асоциацията на продуцентите и Асоциацията на режисьорите) бяхме подготвили друг, паралелен законопроект, който се наричаше "Закон за филмовата и аудио-визуалната индустрия". Тоест още в самото си заглавие той поставя доста по-широка рамка за това с какво точно се занимава законът. В настоящата ситуация е несериозно да се изваждат аудио-визуалните продукти от общия филмов пазар, тъй като паричните потоци, пък и начинът на разпространение, много повече текат през други носители, а не чрез киносалоните. Та нашата идея беше филмовата и аудио-визуалната индустрия да бъдат разглеждани като едно цяло.
- Какви се оказаха принципните разлики между двата законопроекта?
- Първата е в степента на автономност на бъдещата агенция "Национален филмов център". Ние предлагахме тя да бъде Национална агенция, чийто директор се назначава от министър-председателя. Това би означавало, че държавата по този начин заявява, че киното (като част от културата и като нещо, което съчетава в себе си индустрия и творчество) е неин приоритет. Никога досега в своята история българското кино не е било част от Министерството на културата. Нито дори по онзи закон от 1948... Имаше си Държавен комитет по кинематография, ДО "Българска кинематография", ТСО "Българска кинематография"... Никога министърът на културата не е бил началник на киното. В проекта, подготвен от Министерството на културата, беше заложено, че НФЦ е агенция, чийто директор се назначава от министъра на културата.
- Както е и в момента.
- Да. Аргументите за нашето предложение са ясни: става дума за национално представителство в изпълнителната власт там, където се вземат решения. Когато се определя бюджетът на това ведомство, неговият директор ще може да разговаря с колегите си в МС и евентуално ще се бори да отстоява своите права и правата на хората, които стоят зад него. Това би означавало, че в държавния бюджет средствата за подпомагане на българското кино биха били записани на отделен ред. И тези пари не могат да отидат за нищо друго, освен за Агенцията НФЦ според закона за бюджета. В предложената от министерството функция на НФЦ (която в крайна сметка така и остана засега) е на второстепенен разпоредител с бюджетни средства, т.е. те отиват в Министерството на културата и оттук нататък въпрос на добрата воля на ръководството на министерството е да ги даде или не. В никакъв случай не смятам, че опазването на паметниците на културата е по-маловажна дейност от филмовото изкуство, но все пак киното е индустрия - там трябва да има горе-долу ясно предвиждане какви средства вървят, производственият процес на един филм може да трае година - година и половина.
- С какви аргументи бе отхвърлено вашето предложение?
- Аргументацията бе, че има прието задължение от правителството към Международния валутен фонд, че първостепенните разпоредители със средства трябва да бъдат намалени. Целта е ясна - колкото по-малко са те, толкова по-сериозен е контролът върху тях. От страна на Министерството на културата нямаше никаква воля да бъде дискутиран този въпрос. Тогавашният заместник-министърът на културата Румен Димитров по този повод изрече фразата: "Това, че искате киното да излезе от системата на Министерството на културата, означава, че твърдите, че киното не е култура". Оставям я без коментар. До голяма степен този законопроект се правеше не благодарение на Министерството на културата, а въпреки него. Първият вариант беше буквално средновековен.
- Кой го беше изготвил?
- Какво значение има това, когато няма смислен и насочен далеч в бъдещето законов текст, а има желание да се запълнят определените "днес и сега" от министерството параметри? И най-добрият юрист, какъвто сигурно е Иво Христов, представен ни в началото като автор на текста, би се чувствал в прокрустово ложе. Към авторите на първоначалния текст прибавям и любимия ми букет от чиновнички от Министерството на културата... (Да си чула правният отдел на Министерството на културата да е спечелил някое дело в последните години?)
- Влязоха ли някои от вашите предложения?
- Орта будала... В началния вариант на проектозакона имаше огромни правомощия на министъра, който едва ли не трябваше да се занимава с разпределение на средствата - нещо, срещу което нашата група, т.нар. "радикалисти", силно се възпротиви. Ние държахме тия правомощия да бъдат прехвърлени върху Националния съвет за кино. Тази промяна уж бе приета. В последния вариант обаче той е съвещателен орган - можеш да вземеш под внимание мнението му, може и да не го вземеш. В основни линии пътят, който се извървя, е от силно централизирана система на държавна бюрокрация към известно размиване, т.е. има леко сфумато в пейзажа. За съжаление, това е само на първи план - същността на закона остана същата, която бе предложена от Министерството на културата.
- Киното - и занапред в лапите на държавата.
- В този си вид проектът регулира държавната подкрепа за кино, но не е казано, че забранява друг вид субсидиране. За съжаление, това е доста тесен периметър. Този текст бе изготвен с цената на огромно бързане, препускане през изключително важни алинеи, дори без да бъде докрай прочетен и обсъден от работната група. Беше внесен за съгласуване в МС, просто защото бившият заместник-министър Румен Димитров се опитваше да спаси поста си на всяка цена. (Ние вече бяхме поискали оставката му заради неговата некомпетентност, непознаване на проблема, липса на интерес, невъзможност да ръководи тази група. Министърът вече му беше поискал оставката, а Димитров се опитваше да докаже, че "работата е свършена".) Това бе тотална мобилизация на силите - Министерството на културата беше решило на всяка цена да внесе този закон. В продължение на месец и кусур работната група (около 30 човека) се събираше в състав от 10-13 души - добре познати на всички ни, хора, които се интересуват от киното (представителите на Съюза на българските филмови дейци, на асоциациите на режисьорите и продуцентите, на НФЦ и може би един човек от правния отдел на министерството). Когато МК реши, че на живот и смърт трябва да внесе проекта за разглеждане в другите министерства, изведнъж на заседанието се появиха около 40 души. Някакви хора, за чието съществуване отдавна бяхме забравили, се появиха и единодушно гласуваха текстът да бъде внесен. Ама как, питаме ние, той дори не е прочетен докрай? Беше внесен. Оказа се, "че нищо не е свършено": когато се получиха обратно мненията на Министерството на финансите, Министерството на икономиката, Министерството на държавната администрация, от закона не беше останало абсолютно нищо. На заседанието, на което се обсъждаха тия печални новини, се бяхме събрали отново същите 10-13 души - единствените, които ги дърпа за душата какво има в тоя закон и какво няма. Седяхме като на погребение и се чудехме къде да погледнем. Беше абсолютно ясно, че текстът не може да мине в този си вид. Разбира се, тук вината не е само на МК, а и на всички останали министерски администрации. Вината на Министерството на културата е дотолкова, доколкото то не беше провело необходимото количество срещи, разяснявания, създаване на лобита, преди тези текстове да отидат в съответните министерства. То е като във войската - когато ще буташ някъде пехотата да атакува, преди това артилерията дълго стоварва снаряди върху противниковите окопи, къса телените мрежи, води "разузнаване с бой" и пр.,... за да могат главните сили да минат. Иначе просто те избиват. Както се случи с нас - избиха ни още с излизането от окопа.
- Как по-точно ви "избиха"?
- Бяха поставени под съмнение абсолютно всички текстове, свързани с финансирането на киното. Беше поставен под въпрос гарантираният минимум - т.е., че държавата осигурява производството на 5 игрални, 10 документални филма и 120 минути анимация. Бюджетът се приемал от година за година - откъде накъде тази квота ще е една и съща?! Може сега да са три филма, догодина - 5, по-догодина - нито един. Поставено беше под съмнение становището за преходните остатъци. Става дума за следното - тази година имаме примерно 3 млн. лв. за филми. Ако не ги изхарчим, в края на годината те се връщат в бюджета. Догодина пак получаваш. И почваш от нула. Не може да има реални преценки, реални натрупвания или изразходвания на средства. Това е, меко казано, порочно. По социалистическо време на всяко бюджетно предприятие му се отпускаха определени средства и ако не ги изхарчи, ги връща в бюджета. И през декември започваха да се купуват бюра, кантонерки, нов мокет, защото просто трябва да се усвоят парите! И какво означава това сега - ако няма добри проекти, трябва да бъдат пуснати някакви на всяка цена, защото трябва "да усвоим парите"? В крайна сметка така ще стане. Иначе ги връщаме. Има и друго мнение - било въпрос на добро ръководство на парите. Какво значи добро ръководство на парите - или има проекти, или няма. Също както и с парите - или има, или няма.
- Възможно ли е прехвърлянето на пари от игрално кино на документално например?
- Сумата е една. Освен това в проекта е записано "по средностатистическите бюджети", но даден игрален филм ще има бюджет 700 хиляди лв., друг - милион и половина, трети - 400 хиляди... Така че филмите могат да станат и 7, и 4. Това вече е въпрос на управление на парите. Ако съществува прехвърлянето на средства от година на година, това би означавало "полулегално" съществуване на фонд, та макар и само от бюджета. И тази възможност бе оспорена от Министерството на финансите и до ден днешен съпротивата не е преодоляна. Най-големият враг на културата в момента е "единната план-сметка", питай продуцентите защо... Нашето предложение беше да се узаконят отчисления на процент от приходите за билети, касети и реклама, като хората, които влагат тези средства за производство на български филми, получават данъчни преференции. Ама това засягало други закони. Да, така е, но е нещо изключително важно, жизнено важно. Чрез данъчни преференции тези хора ще бъдат на печалба, ще бъдат заинтересувани да участват активно в кинематографичния процес. Всичко това беше оспорено. Да не говорим, че беше оспорено съществуването на Националния съвет за кино - органът, който според договореностите определя стратегическите направления във филмопроизводството, който осигурява публичност и обществен контрол върху администрацията. Беше оспорена накрай самата необходимост от Закон за киното. Липсва елементарна политическа воля този закон да бъде придвижен. Никой не се интересува от киното. Напротив, цинично се заявява: "Никой не го гледа това нещо, така че защо да се дават пари?" А как да се гледа, когато го няма?
- Какво стана с лелеяния от години фонд "Българско кино?
- В управленската стратегия на правителството е записано (цитирам по памет): "да се търсят алтернативни източници на финансиране на българската култура, да се създават независими фондове". Ние настоявахме за създаването на фонд "Български филм" - т.е. просто правителството да изпълни това, което е записано в програмата му. Ама Международният валутен фонд не му давал. Това комай не е докрай вярно. Не съм чувал да има подписано от нашето правителство условие "фондове или смърт". Просто МВФ е удобен параван, зад който се крият вездесъщите наши чиновници. Така е по-лесно - "Няма фонд - няма проблем!" (ако трябва да перифразираме Бащата на народите). Така фонд "Култура", който по закон е първостепенен разпределител на средства, не работи като такъв, а като второстепенен - колкото му даде МК. Ако беше създаден фонд "Български филм", той можеше да акумулира средства от най-различни източници (процент от реклами, билети, касети и т.н.), разбира се, и от бюджета (гарантираният санитарен минимум)... Средствата, които се натрупват, би трябвало скоро да станат толкова много, че държавната субсидия би станала далеч по-маловажна, отколкото е сега.
- И отсега нататък какъв е пътят на проектозакона?
- Министерството на културата отново ще го внесе в Министерския съвет. Разбира се, усилията на нашата работна група са черпак вода в сравнение с целия океан от хора, които тепърва ще вливат своите течности в проектозакона. След като МС приеме проекта, той ще влезе в комисията по култура, после ще се синхронизира и хармонизира (или както му казват там) в другите комисии, после - в пленарната зала, след това ще отиде обратно в комисията (комисиите), ще се върне за второ четене в пленарната зала и евентуално тогава ще стане закон. Тоест ние сега предлагаме шепа вода, а дали ще излезе вода или сярна киселина - откъде да знам? Тепърва ще се намесват всякакви икономически интереси, тепърва върху тъканта на закона ще се упражняват във везба сума ти хора, които не са хващали игла в ръката си. Да ме прощаваш, но огромната част от хората, които управляват страната ни, са случайно попаднали във властта невежи, които се учат да управляват на наш гръб. За съдбата на теста на законопроекта съм "умерен песимист в рамките на закона".
Като представител на Асоциацията на режисьорите бях длъжен да изразявам достатъчно крайно и безкомпромисно своето мнение - т.е. да не водя съглашателска политика с властта, защото, както се казваше в детството ми, "тя (властта) не е от мойта", ние ритаме в два различни отбора. Призванието на човека на изкуството е да бъде срещу властта. Иначе той става лакей.
Слава Богу, на днешното заседание работната група единодушно гласува (имаше поканени много колеги, които официално не са членове на работната група, но се присъединиха към нас), че законопроектът няма смисъл, ако в него не бъде защитено: гарантираният санитарен минимум за създаване на български филми, прехвърлянето на преходните остатъци, данъчни преференции и промени на законите, свързани с данъчни облекчения, гарантирани минимални квоти за присъствието на българското кино в кината и всички места за показ, гарантиране на финансовата самостоятелност на бъдещата агенция НФЦ... Ако не бъдат изпълнени тези изисквания, Законът за киното няма никакъв смисъл. Той ще е устройствен правилник на отдел от Министерството на културата. Философията му се свежда единствено до финансирането от бюджета. Докато е така, нищо няма да стане. Българското кино ще продължи да вегетира. Лишени от смисъл са всички упреци, че това били екстремистки изисквания, плачовете, че държавата била във валутен борд... Ама стига сте размахвали плашилото на валутния борд! Ние всички сме "зад борда". А в морската практика е така: когато някой на палубата викне: "човек зад борда!" - параходът спира! Че и се връща назад - ако ще и презокеански параход да е! А то не остана вече никой на борда, а нашият "Български лайнер" цепи океана, като "Летящият холандец" - без екипаж...

- Светльо, но както добре си спомняме всички, след като бе разформировано ТСО "Българска кинематография", точно от наши колеги бе създаден алтернативният НФЦ на базата на европейския опит.
- Сериозната беда тогава беше, че една система бе разрушена, но на нейно място не се появи нова система за финансиране. Защото системата на "Българска кинематография" е заимствана от американския модел - процент от разпространителите се връща за производство. Това се загуби! Нищо не се появи на нейно место, освен да виснем на бюджета. И нито едно правителство не укрепи финансовата самостоятелност на НФЦ, не успя да наложи създаването на фонд "Български филм". В европейската практика има по няколко национални, а и транснационални фонда, които участват в захранването на производството. При нас - нищо - подаянията на бюджета. Отново става дума за изключителния национален нихилизъм, който властва през последните 12 години. Защото спрямо културата, спрямо киното има apriori негативно очакване. Просто обществената нагласа е негативна спрямо културата.
- Не съм съвсем съгласна по отношение на другите области на културата. Но що се отнася до киното, не бива да забравяме, че всъщност през тези години не се случи нито едно голямо събитие в игралното кино.
- Като няма голямо, да създаваме малки събития! Едно време, когато се правеха по 23 - 25 филма годишно, "успеваемостта" бе около 10%. За 2-3 филма в годината можеше да се каже добра дума... Как сега изобщо да говорим за успеваемост?! А пък въпросът с дебютите е просто страшен - възможността на младите да направят филм днес е почти нулева.
- Е, има средно по един на две-три години, при това не само на възпитаници на НАТФИЗ - Стефан Командарев и Магърдич Халваджиян са възпитаници на НБУ. Нима на вашето поколение режисьори, завършили ВИТИЗ в началото на 80-те, ви беше по-леко?
- От невъзможността да се правят филми до това да се дебютира "на всяка цена" има само една крачка...
- Виж, в документалното кино, въпреки финансовия недостиг, през изминалите години се появиха доста стойностни заглавия.
- Безспорно! Но и те бяха подминати. Защо не се превърна в събитие "Неонови приказки" на Елдора Трайкова например, който е пророчески по отношение на сегрегацията в обществото ни? Сигурно това е най-награждаваният български филм в чужбина през последните 10 години, а тук просто бе подминат.
- Филмовите критици ли обвиняваш?
- Всички ни. Ние се отнасяме престъпно лекомислено към всичко, което имаме. В никакъв случай не смятам, че трябва да сме снизходителни, но настоявам, че сме длъжни да подкрепяме новите български филми ако не с друго, поне с позитивни очаквания. В програмите на националните ефирни оператори (за кабелите не говоря) положението на българското кино е все по-застрашено. То буквално е натирено. А и не само българското кино - къде е европейското кино? Всички се крият зад правния нонсенс в Закона за радио и телевизия, че процентът европейска продукция е постижим, "когато това практически е възможно". И се оказва невъзможно. А и не само европейското кино, изобщо стойностното кино... Можеш да гледаш свестен филм само през нощта или рано сутрин - това било времето за киномани. Ами ако този киноман е лекар, инженер или стругар, на другия ден да си отреже ръката ли? Не разбирам защо БНТ, която трябва да бъде обществена телевизия, ще се опитва да гони рейтинг с естетическите, програмни и прочие средства на частната такава? Ние настояваме за постоянно присъствие на български филми на екрана на БНТ и то в точно фиксирани часове. Мисленето на телевизионния зрител е серийно. Да си спомним "Понеделник 8 1/2". Предаването се гледаше. Не от носталгия, а от чувство за съпричастност към процеса, от чувството, че всички - и автори, и зрители - сме в една кошница.
- Има привърженици на идеята да се приеме най-накрая Закон за киното, пък няма значение дали е добър или лош.
- Да, да, куц, кьорав, кьопав, веднъж да го приемат, пък после ще го оправяме. Виж какво става със Закона за радио и телевизия - колко промени се правят дори за последните няколко месеца. Как да имам вяра на този закон, след като се променя непрестанно - по повод на един човек, по повод на група хора, по повод на финансови интереси?... Нали този закон, Божем, уж се хармонизира с европейското законодателство, какво продължаваме да правим още?! Ами че той прилича на кърпен балтон, на който от кръпките вече не си личи какъв цвят е била самата дреха. За каква стабилност, за какво устойчиво управление, за какво стратегическо мислене можем да говорим в областта на аудиовизията, когато се мисли с отрязъци от по три-четири месеца, в които действат различни разнопосочни текстове на един закон, че отгоре на всичко имат и обратна сила?...
Днес имаше среща на работната група по закона за киното с новия заместник-министър на културата Анда Палиева. Като че ли попътно на тоя ни разговор там имаше изказвания (и на самата госпожа Палиева), че е задължително да се изработи национална стратегия за развитието на българската култура, да бъде приета от правителството и да бъде стратегия на българските правителства и за в бъдеще. Иначе всичко направено до момента се разпилява от всеки следващ, който идва на власт. Надявам се, г-жа Палиева ще има мъжеството (което твърде често е качество на жените) да отстоява исканията на кинематографистите пред колегите си от другите министерства. Че ще може да предизвика заинтересованост и съпричастие. Досега проектът за Закон за киното бе изправен пред пълното безразличие от страна на управляващите.

- Излиза, че покрай патилата на проектозакона за киното се осъществи най-сетне някаква консолидация между различните филмови групи?
- Според мен хората на киното в генералната си посока никога не са били на различно мнение. Връщаме се на началото - въпросът е в средствата. Доколко човек може да бъде съгласен с това, което му предлагат, и доколко трябва да налага своите изисквания, които смята, че са максимално адекватни на очакванията на филмопроизводителите (авторите и продуцентите). Тактиката "на всяка цена", със съглашателски действия да се постига това или онова, очевидно не дава резултат. Ако нещо все пак ще се придвижи в този закон, то ще бъде благодарение на непримиримата позиция на група хора.
- Как се сработихте с ръководството на Съюза на българските филмови дейци?
- Стратегическата ни цел е една и съща. Мисля, че през последните няколко месеца ръководството на съюза узря, че чрез заобикаляне на проблема той няма да бъде решен. Нещата трябва да бъдат представени крайно, остро, с цялата им ръбатост. Защото иначе, да даваме вид, че няма проблеми, означава да лъжем другите и най-вече самите себе си. Не съм бил никога член на СБФД, така че не познавам добре неговата структура, но виждам, че процесите текат. Бавно, но може би така стават работите там... Важното е, че стават. А дивотии винаги ще се случват. По време на дебатите по закона сработи гениалната формула, създадена още по сталинско време (или от времето на Макиавели?): да се противопоставят групите с общи интереси по някакви вътрешни принципи, а третият винаги да печели. Така че аз не смятам, че между нас (Асоциацията на режисьорите и Асоциацията на продуцентите) и СБФД има някакъв конфликт. Що се отнася до нашите действия по оставката на заместник-министър Румен Димитров, то те бяха част от стратегическото ни виждане как трябва да се развива българското кино. Неговата оставка за нас бе и продължава да бъде само средство за политически натиск. В крайна сметка всеки, който се занимава с политика, има едно-единствено нещо, което може да направи - да си върши работата или да си подаде оставката. Надявам се, че достатъчно държавни чиновници от всички нива са проумели, че обществените организации в областта на културата вече имат лостовете да оказват натиск и да довеждат нещата до край. Нали живеем, Божем, в гражданско общество, което чрез своя контрол би трябвало да е равностойно на администрацията, да не кажем да е доминиращо спрямо администрацията.
- Предстои 25-то издание на фестивала на българското игрално кино "Златна роза" във Варна, където ти по всяка вероятност ще участваш с "Лист отбрулен", който още почти никой не е гледал...
- Доколкото разбрах, фестивалът ще има две състезателни секции: филми, заснети на лента, и филми, заснети на други носители. Така че аз ще участвам с "Лист отбрулен", заснет в БНТ дигитално. Има решение на националната комисия за игрално кино да се отпусне субсидия на НФЦ за прехвърлянето на филма на лента 35 мм, има и обещанието на телевизията, че това ще се случи. Но до "Златната роза" технологически е невъзможно.
- И тъй като първо трябва да мине в кината, фактически можеш да разчиташ да го разпространяваш най-рано след половин година?
- Е, ще го покажа на фестивала. Не смятам, че филмът ще остарее толкова бързо, въпреки че е съвременен. Но съвременността е само част от вечността, нали? Щом говорим за "Златната роза", чини ми се, че трябва да се положат всички усилия да превърнем юбилейното издание на фестивала в събитие. Защото има някакъв кумулативен ефект - когато говорим за българското кино, за Закон за киното, фестивалът, на който има 8-9 филма на лента и 15-16 - на други носители, заснети през последните две години, ще покаже някаква обща картина. Нека се опитаме да създадем събитието. Голямата беда на изминалите 12 години на цялото ни общество е, че не успяхме да създадем нито едно филмово събитие. По различни причини. Филмите не стават сами по себе си събития. Те се създават.
- Добре, да предположим, че Законът за киното е факт. Какво ще правим нататък?
- Както си казахме в началото на тоя разговор: " И все пак Картаген трябва да бъде разрушен!". Сиреч - Закон за киното трябва да има. После... После всеки се изправя сам срещу живота, срещу листа, срещу актьорите, зад камерата и сътворява това, което може. Колкото и да говорим за общите искания на кинематографистите, киното се прави от отделния автор, нали? Пък и да си призная, не ми ляга много на сърце да се обобщава за "кинематографичния процес" и "неговите тенденции". Правенето на филми, въпреки че е свързано с голяма навалица и шумотевица, е много интимна и самотна работа.

17 септември 2002

Разговора води Геновева Димитрова


Доц. Светослав Овчаров е кинорежисьор, преподавател в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Автор е на игралните филми "Юдино желязо" (1988), "BG - невероятните разкази на един съвременен българин" (тв, 1997), "България - това съм аз" (тв, 1999) и "Лист отбрулен" (тв, 2002); на документалните "Коста Паница - черти из живота и времето му" (1986), "Стефан Стамболов - съзидателят и съсипателят" (1991), "Фердинанд Български" (1995), "Десет притчи за десет български солдати" (1997), "Щрихи към портрета на Народното събрание, 120 години по-късно" (1999). Съсценарист е на "Сляпа събота" (1987, реж. Панайот Панайотов) и на "Черната лястовица" (реж. Георги Дюлгеров, 1997).
Разговор със
Светослав Овчаров



* От лат.: Впрочем смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен!,
думи на Катон, с които винаги завършвал речите си в Сената.
Речник на чуждите думи в българския език,
Наука и изкуство,
С., 1958