Театър на тишината
Държим в ръцете си първата книга с всички пиеси на Константин Павлов. Засега те са пет и ако използваме класическото деление в драмата по Аристотел, можем да ги видим като отделни действия в една пиеса. Пиеса в пет действия: I действие "Птици" (1968), II - "Бунт в неделя" (1968), III - "Древна трагедия"(1969), IV - "Стари неща"(1969) и V - "Персифедрон"(1993). Първите четири са писани в две поредни години: 1968 и 1969. След 24-годишен "антракт" се появява последната засега - "Персифедрон". В този смисъл можем да видим всичките му пиеси и като варианти на една и съща пиеса. "Части" от нея се появиха за първи път през 90-те на сцените у нас и чужбина - "Персифедрон" (ТБА, реж. Крикор Азарян и Фрайе камершпиле, Магдебург, реж. Волф Бунге) и "Бунт в неделя" (Фрайе камершпиле, Магдебург, реж. Волф Бунге). Oстаналите все още очакват своите сценични премиери. В нашата литературна традиция обикновено най-големите ни поети са се обръщали към драмата. Някои от техните пиеси отдавна са се превърнали в част от класическия свод на българската драматургия, от българската театрална практика. Константин Павлов се вписва в тази традиция. Заедно с това, обаче, е много трудно да се открият в нея подобни на неговите пиеси, подобно усещане за света. Те разтварят пред очите ни един удивително продънен от разума, трагично абсурден свят. Свят, който в повторяемостта на играта вдишва с упоение и наслада дрогата на отчаянието си. В българската драматургия подобно преживяване на света е уникално.
Погледнете към сцената, която отваря Константин-Павловата пиеса в пет действия. Върху нея няма да видите нищо от познатата ви с най-добрите си образци наша драматургия на семейна, психологическа, историческа или битово-абсурдна драма. Но пък ще видите там странни птици (били и черни), лъвове (бял и черен), Алфонси, странни хора с още по-странни имена, които "се ругаят взаимно на майка, ритат се в слабините,/ носовете си хапят,/ късат ушите си", които си скубят перата, бият се, бунтуват се, избиват се. Ще видите не по-малко странни фабули: в "Птици" четири бели и четири черни птици се сбиват за осем зърна. Оскубват си перушината.
Боят секва, защото всички са еднакво голи и не се знае кой срещу кого е. Започват да си разказват истории, за да си спомнят цвета си и след като не успяват, решават да измътят пилетата си - бели и черни. И вече боят може да продължи. В "Бунт в неделя" група Алфонси имат покана за бунт точно в пет и половина всяка сутрин в неделя. Бунтът им свършва и те заспиват. До следващата неделя. В "Древна трагедия" пленници ваят със сълзи статуята на бога Персифедрон. Заради него е обявена война и са избити всички, защото не могат да плачат. В "Стари неща" един бял и един черен лъв играят на нови, чисти думи, докато старите ги убият. В "Персифедрон" всички искат да разберат от Кирил смисъла на думата-детонатор "персифедрон", заради която са започнали бунт, и тъй като той не го знае, го убиват. Какви са тези странни истории? Кои са тези същества? Какво искат? Какъв е смисълът на всичко това?
Тези напълно логични въпроси, обаче, много ми напомнят играта на въпроси и отговори в един епизод от "Птици". В него трета птица, една "градска птица", разказва своя спомен за белия човек, който пее като черен човек и повтаря един и същ припев: "Пешо, Зулейка, банан./ Пешо, Зулейка, банан./ Пешо, Зулейка, банан.". Докато всички разбрали, че там има "двусмислие и сатирически подтекст" и се влюбили в подтекста. Останалите се нахвърлят да я разпитват "А какъв е смисълът на Пешо? Ами на Зулейка? Може би се мразят двамата?". И още, и още опити за анализ на смисъла на припева. Докато във вихъра на "херменевтичната игра" става ясно, че "Смисълът е скрит в банана." А той, от своя страна, се оказал у ваксаджиите, които го обелили и "Те сега единствено го знаят" (смисъла).
Аз съвсем не съм сред ваксаджиите, които са обелили пиесите на Константин Павлов и сега единствени знаят смисъла им. По-скоро съм сред смешните със своите въпроси птици. Но, струва ми се, че всички, които гледаме представлението в театъра на Константин Павлов, всъщност сме се сгушили сред тях. За да открием или по-скоро да почувстваме, че в него тъкмо логичността на подобни въпроси е поставена под въпрос. А заедно с нея и разумността в поведението на човека в нашия свят. Че е глупаво да търсим подтекст в диалога и аналогии чрез образите. Че трябва само внимателно да се вгледаме в действието. В него търсят смисъла всички същества в пиесите на Константин Павлов - смисъла на своите битки, на това кои са, на думите, които обожествяват като "персифедрон". А в играта той им се изплъзва, подобно банана на Пешо и Зулейка и така те/ние се оказваме в свят, изпразнен от смисъл.
И все пак. Какъв е този свят и кои са неговите жители? Защо в тези пиеси абсурдната войствена игра на бели и черни птици и лъвове, Алфонси и древноплеменни вождове предизвиква онази немотивирано дълбока тъга и печал, която според Киркегор е характерна единствено за състраданието, предизвиквало героя в старогръцката трагедия? На кого, на какво изобщо можем да състрадаваме в Константин-Павловите пиеси? Когато в тях всъщност няма "герой", а действието е дори забавно в своята абсурдност. Изплъзването на всякаква разумност, при опита за нейното намиране, предизвиква у зрителя единствено смях. Какво друго, освен смешно, е обявяването на война и ритмичното посичане като в анимационен филм на всички членове на племето, защото не могат да плачат? Или перченето на птиците с белотата и чернотата им, която всъщност изобщо не помнят? Или дори техните абсурдни истории, които помнят лами, пиещи нафтата на танковото поделение, птици, обесени от княз, риба, изплувала с обърнат нагоре корем с надпис: "Бялото ще стане черно. Черното ще стане бяло."? Да не говорим за споменатите вече "Пешо, Зулейка, банан." Но въпреки смешното, което е по-точно да назовем клоунско кривене, остава усещането за дълбоко отчаяние и тъга след "края на играта". Сякаш в нея сме загубили, състрадавайки не на лъвовете например, а на герой от древногръцка трагедия, някакво висше благо. Само че, за разлика от нея, оставаме с някаква силна болка от несправедливото наказание на Съдбата, която ни го е отнела.
Игрите-войни, които играят съществата в пиесите на Константин Павлов, въпреки различията в конкретните фабули, винаги представляват действие с "начало, среда и край". В него двете страни се стремят да придобият някакво благо. Заради него избухва конфликт, който неизбежно върви към катастрофата. Това действие е затворено и повторяемо в своята затвореност: бунтът е винаги в неделя, "сутрин рано, сутрин рано..."; "Равенство. Братство. Свобода." продължават да убиват и след смъртта на Черния лъв; "персифедрон" отключва нов бунт. В същото време случващото се в играта-война оголва безсмислието й, "говори" за изпразненото от смисъл висше благо. Тъкмо това сплитане - между действие, което възстановява накърненото равновесие, захапвайки началото, и подриването през цялото време на неговата смисленост - изважда на сцената абсурдността на показвания ни свят. В класическото антично "начало, среда и край" е затворена модерната "човешка комедия". И ако поставим пиесите на Константин Павлов в традицията на западноевропейската абсурдна драма, ще видим всъщност колко различни са те от анти-пиесите на Бекет или Йонеско. Ще видим абсурда на Модерността. Показан ни от другата страна, от страната на живелите дълго в Политическото.
Сцената в пиесите на Константин Павлов е винаги ясно описана в цвят и форма. Тя е аскетична, минималистична. Почти винаги в черно-бяло (белите и черни сфери, заедно с птиците в "Птици", белият кръг в "Бунт в неделя", почти празна стая с Белия и Черния лъв в "Стари неща" и пр.). С точно насочено осветление. Всеки предмет (като стол, перде, полилей в "Стари неща", сферите в "Птици", масата в "Персифедрон" и пр.) има своя роля в действието. С нищо това пространство не напомня дом. Впрочем онези, които се появяват и живеят в това пространство, също са бездомни. Те нямат дом, семейство, род. Птиците са групирани по цвета на перата.
Алфонсите имат свои хипостази в Жена Символ, Жена Крава, Обиждана, Сираче старче и др... "Героите", както ги определя поетът, в "Древна трагедия" са част от племе, в което няма родствени връзки, а единственото бебе е родено и убито не от семейство. В "Персифедрон" всички се намират помежду си в инструментални, институционални (между Агента, Доцента, Асистентката), а не семейни връзки. Следователно съществото, което обитава света на сцената, е винаги-част-от-група. То е странен хуманоид, който съществува само в групата и само чрез нея. Извън нея той няма функция в действието - той няма живот. Затова, когато не изпълни своята функция, го убиват: "Стари неща" завършва със смъртта на двата Лъва, "Персифедрон" със смъртта на Кирил. Всъщност Кирил, авторът на думата "персифедрон", е единственото "човешко" собствено име във всички пиеси. Освен това, всички действащи лица, които Константин Павлов определя винаги различно, но никога с познатото dramatis perconae, са колективни образи, в крайна сметка - метафори на човека. Тези образи чрез своите субективни хипостази са непсихологически и отелесени. Телата на "алфонсите" са символични тела - Жена Символ, Жена Крава, Три старчета, които са две, Сатаната, Спортистът и пр. - общо 9. Тези тела са нехармонични, те са уродливи (в "Древна трагедия" има персонаж, който дори си е скрил здравата ръка, за да изглежда сакат) или безплътни (в "Персифедрон" Агентът е бъзплътен за всички освен за Кирил). В Магдебургската постановка това беше много точно усетено и неслучайно главният Алфонс се играеше от джудже. Казано иначе, субектът в пиесите на Константин Павлов е колективен, а неговото тяло е представено като уродливо - то е символно образувание. И в същото време на сцената той трябва да изглежда максимално телесно, бих казала, фарсово. Уродливостта на тази колективна телесност може да се представи на сцената единствено чрез едно непсихологическо, фарсово тяло. И колкото по-непосредствено и спонтанно се играе този субект, толкова повече той ще преодолява фактурата на тази телесност, ще я "изобличава" в нейната отдалеченост от Хармонията, от Идеалното тяло.
И така, човекът върху тази сцена е лишен от всички познати белези на индивидуалност в модерната драма - от психология, от характер, от семейство, от националност. Той е безроден и неиндивидуализиран, подобно онзи от пиесите на Бекет. Само че ако в пиесите на Бекет (и изобщо на западноевропейската абдурдна драма) този персонаж е сам със себе си и другия в света, то в пиесите на Константин Павлов той съществува само в колектив. Ние ставаме свидетели на драмата на субекта, чията съдба изглежда невъзможна извън тази на колектива. Той живее чрез действието и е самото действие. И ако действието в драмата (mytos-ът), както казва Аристотел, е "душата на драмата", нека видим каква е целта на това действие.
По-горе стана вече дума за това, че действието е всъщност битка за придобиване на висше благо. В "Птици" боят е заради осемте зърна. И всичко, което става: загубването на принадлежност към белите и черните, разказването на спомени, мътенето - е нужно, за да продължи войната за "фричето", в името на Справедливостта. В "Бунт в неделя" бунтът е с "покана", той е частична трансгресия, той е заради Свободата. В "Стари неща" лъвовете играят за нови, "чисти думи". В "Древна трагедия" всички са избити заради Бога Персифедрон. В "Персифедрон" се вдига бунт заради новия идеал "персифедрон", който е заменил "Свобода", "Равенство", "Демокрация". Следователно действието на субекта (и от двете страни в конфликта) е винаги устремено към придобиването на висши, абсолютни ценности - Справедливостта, Свободата; Идеала, който ще замени "Братство. Равенство. Свобода." Това са скрижалите на Разума, заменил Бога в модерния свят. В драматическото действие тези абсолютни ценности са представени като залози в една комедия, която продължава вечно. Бихме могли да разпознаем в нея чудовищния свят на утопичния ХХ век. Но в пиесите на Константин Павлов играта се повтаря циклично: до идването на другото племе, което ще боготвори Персифедрон, до измътването на следващите бели и черни птици, до следващия "бунт в неделя", който е само част от канона "Камбаните бият" и в който ще сънуват отново Свободата - Символа на мъртвите символи. Това не е действие, представящо единствено чудовищните плодове на утопичния ХХ век. То е извечно, повтаряемо като самия живот, като раждането: раждането на птиците за новата битка, събуждането "сутрин рано" за бунт (символ на Раждането), раждането на думите, заключили новата/стара идея "персифедрон". Пред погледите ни е извадено безкрайното кръжене в това действие. Невъзможността на субекта да съществува, без да се опитва да набавя смисъл на Света, лишен от Бог, но и от илюзията за божествеността на Справедливостта и Свободата.
На сцената поетът ни показва - в безупречната симетрия на действието, в бляскавата метафоричност и ритмичност на езика - страстната задъханост на тази вечна игра. Докато в дистанцираното (чрез смеха) наблюдаване на играта изведнъж не "узнаваме", че сме част от нея. Че наблюдаваме безмислената вечна игра за обелването на банана, в който е скрит смисълът. Че пред очите ни е изваден самият модерен свят, лишен от Абсолюта - от Бога и илюзията за божестеността на Разума - но силно, силно страдащ по него. Той е общото благо, което публиката, подобно античен хор, ще оплаква, заедно с лишения от него субект.
В българската драматургия няма друг автор, който да се докосва до метафизичната тъга на Модерността. Константин Павлов ни поставя пред празната, гола сцена, за да ни покаже драмата и нищетата на модерната "човешка комедия". За да чуем потресаващата тишина, която ни е останала след битката. Тишината, в която безмилостно падат думите му:
Шест милиарда бездарни артисти
се ругаят взаимно на майка,
ритат се в слабините,
носовете си хапят,
късат ушите си...
Така забавляват Стария господин с брадата -
единственият зрител -
който е (едновременно) -
Баща на артистите
и Автор на отвратителната пиеса.


Виолета Дечева

Текстът е прочетен на тазгодишните Празници на изкуствата "Аполония" при представянето на четиритомника на Константин Павлов.

Ст. н. с. II степен д-р Виолета Дечева (1964) е завършила театрознание във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1988 г. Специализирала е в Берлин. Работи в Института за изкуствознание към БАН. Преподавател в НБУ. Автор на книгата "Театърът на 90-те. "Реплика от ложата" и други текстове" и множество публикации в специализирания и периодичния печат. Театрален наблюдател на "Култура".