Щраус-еуфорията

Българският меломан трайно я поддържа. Появи ли се творба на Рихард Щраус в афиша, напълно сигурно е, че залата ще се напълни. Музиката на баварския маестро по някакъв особен начин продължава да привлича. Привлича не само любителя, привлича и музиканта. Партитурите му, в повечето случаи изключително трудни и затова представителни за който и да е оркестър, са способни да донесат и тръпката на високия отскок, на онова преодоляване, което за дни поне може да създаде самочувствие и на най-големия скептик от оркестъра. Самочувствие, примесено с особената еротика на себепознанието. И на реализацията на аз-а. Което естествено създава притегателни импулси и за диригента. Те са и онези екстри към разкриването на музиката, които дори и несъзнателно се взимат предвид.
Откриването на сезона на филхармонията като по учебник демонстрира, доколко музиката на Рихард Щраус все повече и повече печели привърженици. Зала "България" се пукаше по шевовете. Сполучлив светско-драматургичен контраст създаваше празният първи балконски ред - обикновено той се пази за предполагаемите политици, които ще се обидят, ако не могат да седнат - рецидив от късния социализъм, когато властта дисциплинирано се примири с факта, че трябва да посещава симфонични концерти. (Чакаме да настъпи момента и за днешните.) Но в четвъртък не би. Председателят на Народното събрание седеше сам самичък на реда в първата част на концерта - утешителна награда за отправилите взор от сцената. Очевидно тази роля му омръзна бързо, защото в паузата си отиде. След него остана единствено поздравителната кошница с цветя за края на концерта. (Обявиха я!) Затова ще си позволя една препоръка към организаторите - не пазете първия ред за българския политически чиновник. Той не го иска, не го и заслужава.
Четири последни песни и Алпийска симфония - това бе изборът на главния диригент на филхармонията Юлиан Ковачев. Солистката, която бе поканил, азербайджанската певица Наталия Дерко, бе едно рисково решение за песните на Щраус - без слух и чувствителност към текста (Хесе и Айхендорф), фразирането, фактурата, където гласът е и част от оркестровата тъкан, освен различния тембър. Гласът на Дерко изобщо изпя песните, без да достигне до философията, сумрачното настроение и нюансите на музикалното слово на композитора. Много по-интригуваща стана втората част на концерта с Алпийската симфония. Една композиция, която Филхармонията е и записвала за компактдиск с диригента Емил Табаков, един запис, който бе много високо оценен от международната критика. Така че оркестърът има своя опит със симфонията. Доколко Ковачев го е имал преди този концерт, не мога да знам. Но това, което се очерта като негов стремеж и което се получи като резултат, е обнадеждаващо. Този път Ковачев наистина водеше оркестъра (бонус в неговата изява бе и това, че дирижираше наизуст) - с добро темпо, с, общо взето, гъвкав рефлекс относно предписанията в партитурата, с налагането на почти цялостна динамическа дисциплина (въпреки че все още са редки моментите на постигане интензивен звук под мецофорте, особено в "междинни" сектори на произведението - например в идиличното преображение на един от основните мотиви към края на "Навлизане в гората" и "Минаване край потока"). Много ефектни бяха динамичните изграждания към фортисимо, където естествено кулминира "Бурята". Оркестърът свири на границата на пълния си капацитет - с добри сола на обой, кларинет, виолончело, с почти блестяща мед във фортисимо, с щрайх, който би могъл да бъде още по-гъвкав и артикулиран в тихите динамики и дървена група с противоречиви встъпления. Целият оркестър демонстрира воля за добро представяне. А диригентът му - волята да се прояви като такъв. Макар и с уговорки.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо