Състояние на обществото
На 26 септември 2002 г. Фондация "Отворено общество" в лицето на Стефан Попов, председател на Управителния съвет на фондацията, представи резултатите от своя мащабен проект "Състояние на обществото", осъществен през май и юни 2002 г. В извадката на изследването влизат 1975 души от пълнолетното население на страната, разпределени в квоти по пол, възраст, образование, тип населено място и район. Информацията е регистрирана чрез преки интервюта по домовете на анкетираните лица. Проектът "Състояние на обществото" е реализиран благодарение на Социологическа агенция "Алфа Рисърч".

Ралица Пеева, научен ръководител на проекта, обобщи изследването по следния начин:
В началото учените са си задавали въпроса дали е свършил преходът. Изводът е, че преходът е изчерпан идеологически. За мнозина той е приключил като драматична промяна в социалния статус, но по-тревожното е, че социално най-активната част от населението са тези, които отказват да повярват, че преходът е приключил и продължават да преживяват сегашното състояние като временно. За тях превръщането на временното състояние в постоянно е принудително приковаване към нежелан статус. Макар и да се смята, че хората в България живеят зле, в страната има общности с твърде различни възприятия за бедност, просперитет, шансове за оцеляване. Според изследването картината на маргинализираното мнозинство и на проспериращото малцинство е доста пъстра. Не са рядкост общности, в които тревогата от статуквото се оказва предизвикана не заради личен провал, а от усещането, че е по-приемливо да изразиш загриженост за страната като цяло, отколкото да очертаеш картина на личен успех. Вторият ключов фактор, който разграничава общностите, са техните страхове. Страхът на този, който не може да си намери работа, и страхът на другия, който губи работата си, формално изглеждат еднакви - изследователите ги наричат общо "страх от безработица". Но на практика различните страхове мотивират различно поведение. Ралица Пеева припомни, че "общество" идва от общуване и затова изследователите са направили опит да видят настоящата социална стратификация през това кой с кого общува. Днес се наблюдава смяна на вертикалните с хоризонтални мрежи на общуване, при което характерните за социализма "връзки", в които големците и обикновените хора са взаимно свързани с обмяна на услуги и лоялност, сега са заменени с мрежи, изградени от хора със сходен социален статус, доходи, възраст и образование.
Носталгията е значим проблем, проявен в хода на Проект "Състояние на обществото": количествените и качествените резултати в изследванията сочат одобрително и симпатизиращо отношение към периода преди 1989 г., включително и у представители на по-младото поколение. Това, което се случва според екипа, е, че периодът преди 1989 г. постепенно се конституира като нормалност. Географската представа за нормалност - някога възможна само на запад оттук - вече е заменена с историческа. Носталгията обаче не носи политическа енергия. Екипът смята, че преживяваната от обществото носталгия е форма на критика към случилото се през последните 12 години. Два са начините тази носталгия да бъде прочетена неправилно. Единият е антикомунистическият прочит - "онзи познат и поотмрял дискурс, който се стреми да прави изкуствено дишане на призрака и да ни плаши със съживяването му". Вторият е прокомунистическият прочит, който е опит да се говори от името на народа като цяло и да се съобщава какво всъщност той иска.
Едно от наблюденията, записани в изследването, е, че хората масово мислят политиците като спечелилите. Другото наблюдение е, че постепенно се е заличила разликата между отделните политици, между различните идеологии на политическите партии. И че колкото по-активно политиците искат да се разграничат едни от други, толкова повече присъстват в общественото мнение като неразчленима политическа класа. Това прави все по-трудно изграждането на доверие в институциите на страната. Добрата новина е, че се появяват нови типове общности, формиращи локални стратегии за оцеляване. Сиреч, случилото се след 1989 г. не може да бъде интерпретирано единствено като разпад на общността.
Боряна Димитрова заяви, че в мнозинството българи е налице ясното усещане за деградация в социалния статус през последните 12 години. Тя нарече цифровото изражение на данните шокиращо. Най-едрата причина за загуба на социален статус според Димитрова е инфлацията, последвана от продължителното пребиваване на член от семейството без работа или заплахата от съкращения. Важен фактор за социалната деградация е и ниското образование. Няма социална група у нас, на която да са се случили само добри или само лоши неща, но хората, които след 1989 г. са подобрили положението си, се характеризират с това, че, печелили и губили, са опитвали нови инициативи и са с високо образование. Трите най-важни промени за хората след 1989 са свободното започване на собствен бизнес, свободното пътуване в чужбина и изчезването на дефицита от пазара. На последно място като значима промяна анкетираните поставят многообразието от партии... Според тях спечелили от реформата са на първо място политиците, после мафиотите, бизнесмените, реститутите, бившите партийни лидери, митничарите и едва на края са предприемчивите и инициативните. Спазването на закона се превръща във важен елемент от ценностния модел, който българинът би желал да артикулира. Индивидуалният свят и неговият модел за успех се изживяват в пълно противоречие със света на политиците. Боряна Димитрова заключи, че след 1989 г. всички политически партии идват с вота на декласираните, но дойдат ли на власт, те се опират на хората във възходящо социално развитие и на тези, които са запазили своя статус. За нея знак за положителна промяна ще е моментът, когато управляващата партия дойде на власт с гласовете на успелите.
Според Живко Георгиев цели общности се страхуват от деградация и маргинализация, страхът руши крехките основи на индивидуалното мислене и социалната тъкан. Българските граждани търпят непрестанен процес на лишаване от финансови ресурси и постоянни доходи. Изпразва се от съдържание и психологическият ресурс на хората. Те се лишават и от социалния си капитал: връзки, приятелства, достъп до среди, различни от техните собствени. А, от друга страна, средата се възприема като предоставяща възможности, макар и не непременно за консумация. Всички признават наличието на страшно много права, но голяма част от тях просто не могат да се ползват, защото преходът е превърнал достъпа до тях в платен. Налице е не пазарна икономика, а пазарно общество. Достъпът до политици също е платен. Тази тенденция води до висок риск от некротизация на цели прослойки и райони. Има огромно отчуждение от политическото като идеи, партии, дебати. В сферата на колективното действие няма никакъв живот: "Сам може би мога, но заедно - не!". Ромите и политиците са двете отхвърлени от обществото малцинства с най-лош имидж. Изборите се възприемат като възможност да накажеш политиците. Участието в протести и стачки няма никакъв смисъл за хората. Налице обаче е ръст на рационализма в очакванията: никой от анкетираните не очаква чудеса, според тях една нова политика ще промени нещата чак след пет години. А съзнанието на оцеляващия човек мисли света ден за ден. В новото време няма положителни герои, заяви Живко Георгиев. Целият начин, по който говорим за демокрацията, е тотално изчерпан, подчерта той.
Теодора Гандова и Илия Илиев предложиха антропологически прочит на резултати от проекта. Според тях налице е обществен застой, съпровождан от силна регионализация на общественото съзнание, ниско доверие в централните институции и повишен авторитет на местните власти. Най-застрашени са хората над 45-годишна възраст. У всички анкетирани има силно желание за ясни и прости правила, спазването на които да осигури "нормален" живот. Вече се появява реалният гражданин, който иска да бъде съвестен данъкоплатец. В слаборазвитите региони обаче съществува стремеж към спасение в сферата на сивата икономика.
Илия Илиев подробно се спря на смяната на вертикални с хоризонтални социални мрежи, опитвайки се да отговори на въпроса дали през последните години незабелязано са се появили нови социални групи. Той сподели любопитството си защо толкова много се говори за клиентелизъм, след като той е типичен за социалистическите вертикални мрежи с техните реални или символни трансакции. Хоризонталните мрежи се разделят отчетливо на такива на печелившите и такива на губещите от промяната. Печелившите най-вече контактуват помежду си, след това с роднини, по-стари приятели и бивши съученици... По-интересни обаче са мрежите на губещите, в които те се подкрепят при нужда. Но колкото по-неинституционализирана е връзката между тях, толкова по-лесно тя се губи. Както и колкото по-беден е човек, толкова по-изолиран става. Илиев коментира и употребата от страна на анкетираните на фразата "нормален живот", която принципно се различава от "добър живот". "Нормален живот" според хората означава баланс между права и задължения, докато "добрият живот" се свързва със спомени отпреди 1989 г., съчетани с представата за някакви утопични западни общества.
Иван Иванов и Рафаел Чичек от екипа на Харалан Александров представиха изследвания на лидерството, които сочат, че у нас то обслужва пасивното поведение и занижените стандарти на членовете на групата. Лидерите не разпознават цивилизационния подем като национална кауза, за тях той е внесена отвън задача. Затова те предлагат фалшиви глобални решения, вместо проектите им да са адресирани към локалните общности.
В последвалата дискусия, ръководена от Стефан Попов, Иван Кръстев заяви, че за него най-интересна е групата на хората, които реално са спечелили от промяната, но гледат на себе си с очите на губещия. Ако разберем какво точно се случва в тази група, смята Кръстев, ще разберем и защо икономическият растеж у нас не произвежда позитивни нагласи в обществото. Огромен е процентът на хората, които смятат, че самата идея за успех в България е нелегитимна и неморална. Иван Кръстев се спря на тезата на Илия Илиев за преминаването от вертикални мрежи между неравни към хоризонтални мрежи между равни. За да може да има протест на бедните, те трябва да могат да общуват помежду си. У нас обаче бедните и въобще изгубилите от прехода не функционират като социална група, защото не установяват връзка помежду си. Той смята, че най-бедните говорят с клишетата на властта, докато тя пък говори със сантимента на изгубилите. Нещо повече, в България по принцип не протестират хората, които са изгубили всичко, а само тези, които имат още нещо за губене. Според Кръстев 12-годишният период на преход може да бъде интерпретиран като период на еманципация на елитите от обществото. И още: у нас е изчезнала не средната класа, а средната възраст.
Красен Станчев изложи тезата си, че в обществото няма ясна представа за това що е политика. Обичайно по марксистки образец политиците биват смятани за класа от хора с дадено обществено положение, а политическите партии са средството за неговото добиване. Политиката не се схваща като работа. Политиците се появяват 9 пъти повече от другите хора по медиите, отбеляза Станчев. Тогава кой всъщност формулира посланията: обществото към политиците или обратното? Ако политиката се възприема като класа, този, който има по-високо обществено положение, формулира и посланията. Категориалната рамка на изследването се вижда най-ясно, когато четем разбирането за стопанския статут на хората. Той се разбира като придобиване, случващо се по два начина: като грабеж и като направа. Категорията на направата, производството, продажбата, инициативата не съществува във въпросника на изследването.
За Владислав Тодоров, който пребивава в САЩ, заглавието на изследването е имало ориентировъчен характер и в хода на четенето на данните той се е питал как би отговорил на основния му въпрос: "Какво е състоянието на българското общество?". Най-често състоянието на обществото в България се описва с термини, които идват от естетиката ("трагично", "драматично", "отчайващо"...) - налице са по-скоро етико-естетически, отколкото рационални обяснения. В тях има повече силен сантимент и трагика, несъзнателно опиване от лошото. В биологията има бактерии, които се хранят от гниенето - следователно то трябва да се поддържа непрекъснато. Тодоров поиска да въведе други термини на изследване на ситуацията, които няма да я разглеждат като гниене, при което част от обществото гние, а друга се храни от него. Думата "преход" не му върши работа в анализа, според него тя е някакъв тип шашма, която не помага да се справяме с проблеми; "преход" е метафора, която помага проблемът да бъде забравен с репликата: "Е, това е преход, както и да е...", отколкото да се опита той да бъде решен.
Според Тодоров най-очевидното за състоянието на българското общество е, че то е в криза. Криза по всички нейни стандарти. Кризата е достатъчно осмислена и отработена категория, тя си има апарат, който лесно може да опише нещата. На Тодоров му е направил впечатление фактът, че над 60% от анкетираните нямат дете под 18 години в своите семейства. Защо от 18 години те не се възпроизвеждат, попита той. По демографски данни пък всяко трето дете, родено в България, е незаконно. Това обаче не значи, че в България има неимоверен промискуитет, при който в хаос и безредие се сношават мъже и жени, а децата биват захвърлени - голяма част от извънбрачнородените деца имат родители, които живеят заедно. От което пък следва, че голяма част от българските семейства или принадлежат на някакво либертарно общество, или на нелегално движение, което отрича гражданските бракове. Това са, разбира се, радикализми; докато теорията на кризите работи с категорията "критични маси". Сиреч, появява се критична маса на нещо, което разтърсва силно обществените работи. Как могат да се дефинират критичните маси в България? И къде се явяват те?
В България състоянието на обществото се смята за неестествено, за преход. А когато масата от хора възприема състоянието като неестествено, като принудително, обществото търпи криза. Не може да се предвиди нито кога ще се появи кризата, нито кога ще свърши. "Предвидима криза" е като "дървена вода". Кризата се случва всекиму, независимо от възрастта, богатството или бедността, ума и глупостта; тя е имплозивна ситуация, тя е навсякъде. Как свършва кризата, също никой не може да знае и да предвиди. Този, който се опита да го прави, е шарлатанин. Ако правителството на една държава в криза иска да я управлява, това практически означава да управлява критическите маси. Тоест на местата на хаоса - на това, което води до несигурност - прозвучава идеята за контрол. Контролът може да предпази обществото от развиване на самоубийствени комплекси, от желание да се нарани. В този смисъл всяко управление в ситуация на криза би трябвало да идентифицира критичните маси и да направи процеса по-безболезнен. Изключително важно в кризата е достигането до твърдо дъно, защото от кризите не се излиза бавно; излиза се с отскок. Защото те бързо стават и внезапно свършват. Образуването на дъно е решаващо за кризата. Краят на кризата се бележи от крайна капитулация. Въпросът днес е кога точно българското общество ще капитулира напълно - така, че да излезе от кризата. Тинята може да обхване 80% от населението и само 20% да са на дъното. Въпросът е то да се разрасне така, че да стане достатъчно твърдо. Който и да дойде на власт в България, не може да прави нещо различно от това, което сега управлението прави, докато не се появят критични маси, които да диктуват друг развой на събитията. Не само социо-икономически, но и демографски българското общество е в страхотна криза, отново подчерта Владислав Тодоров, и каза, че той лично се моли обществото да образува най-после твърдо дъно. Трябва да се забрави понятието "преход" и всички естетико-морални драматизации и нещата да се разглеждат в порядъка на кризите и на критичните маси, отново заяви той. Властта трябва да чака капитулацията на обществото, внимавайки то да не се нарани. По-късно Петър-Емил Митев заяви, че младите най-много ползват предоставените от прехода възможности, но не се интересуват нито от актуална политика, нито от история.
В разискванията след четирите основни изказвания взеха участие Деян Кюранов, Васил Гарнизов, Юлиян Генов, Живко Георгиев и др.
Публикуването на пълния текст на изследването по проект "Състояние на обществото", както и на предизвиканите от него дебати, предстои.

Марин Бодаков