За ритуала и Нищо не помня

Ние рядко се връщаме към спектаклите след като те са се появили на сцената "за първи път". След петдесетото например представление, те излизат от зоната на очакванията и влизат в зоната на ежедневното. И както повечето неща от ежедневието започваме да не ги забелязваме, макар че, когато зрителят влезе в залата, той не се интересува колко пъти е играно едно представление - за него то е винаги за първи път. В този нормален театрален ритъм спектаклите "остаряват" или просто се "уморяват", за да дойдат на тяхно място други. Авторите в театъра често с неизбежно драматичен театрално-патетичен жест оплакват "тленността" на своите произведения. Но всъщност добре знаят, че устойчивостта на театралното изкуство е до голяма степен в тази му тленност, в неговата банална прилика с живота. Както казва немският театрален историк Манфред Браунек, от театъра, както от живота, остават само спомени и снимки. Така че театърът повече от всяко друго изкуство се нуждае от церемониали, от ритуали, които го удържат, които слепват ценностите му.
По аналогия с човешкия живот такъв ритуал е премиерата, честваща появата на произведението, "раждането" му. След това идват юбилеите - например 100-то или 150-то и т. н. представление на даден спектакъл. За състоянието, жизнеността на един театър може да се съди както по качествата на неговите спектакли, така и по неговите "церемониали". Театър 199 чества 100-то представление на "Нищо не помня" от Артър Милър (режисьор Златко Пакович). Повечето от зрителите знаеха това. Те не бяха дошли да гледат просто едно представление, те бяха дошли и защото то е юбилейно представление. Когато накрая след аплаузите Татяна Лолова попита дали на публиката е известен този факт, я посрещнаха красноречиви ръкопляскания. Това може да означава също, че нуждата от театралния церемониал е жива, а това значи и необходимостта от "оживяването" му. Разбира се, на мнозина това може да се стори някаква мухлясала отживелица, насилствено реанимиране на склерозирала традиция. Но е добре да си дадем сметка, че тази ритуалност и церемониалност в своето непрестанно променяне удържа не само театралната общност, но и ценността на театъра за обществото. И всички разграничаващи, епатиращи, конфронтиращи или просто оразличаващи се театрални жестове са възможни, ако този "церемониал" е наличен в обществото.
Публиката на 100-то представление на "Нищо не помня" е твърде възможно да не запомни много от него. Но ако запомни поне празничната му форма, Георги Русев и Татяна Лолова, която на финала се покланяше така, както отдавна никой не го прави - с почит към публиката, но и със съзнанието, че тя е тук заради нея - то това е може би достатъчно. Защото зрителите ще запомнят актьорите, които показаха една добра пиеса и особено Актрисата, която им благодари, цветята, шума - честването на Театъра. И изненадващо приятната празнична гледка, която ги очакваше на излизане от театъра. Пред входа в топлата есенна вечер бе поставена маса с бяла покривка, осветявана от меката светлина на свещите, с проблясващите чаши за шампанско и официалната, неизменна фигура на неуморния директор, който очакваше всички, които ще отбележат юбилея. А това е също част от живеенето на един театър.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата