Тема за размисъл
На когото не му харесва да служи на един господар, той ще работи на мнозина, и който не иска да се подчини на един настоятел, ще се подчини на мнозина в различни места.1

Сядайки да пиша тази статия, изпитвам страх както от собственото си неумение да изкажа точно тезите си, така и от разбирането, че всичко това може да остане само един празен жест, лишен от друго съдържание извън писмовната суетност. Важно е за мен в началото да заявя това, тъй като тук ще се опитам да говоря за църквата, а всеки вярващ човек знае добре и капаните, и недоразуменията, които лесно възникват на тази територия. Всъщност повод за текста стана откритото писмо на доц. Калин Янакиев, д-р Николай Михайлов и Явор Дачков, публикувано във в. "Дневник" от 13 август т. г. Естествено, аз не мисля да обсъждам личните позиции на авторите му, нито пък повдигнатите там теми и въпроси, още повече че съм напълно съгласен и с духа, и с тона на това писмо. Истината е, че само вземам повод от него и най-вече от липсата на реакция от страна на Светия синод на БПЦ. За мен тя е важната и за нея ще се опитам да говоря.
Когато се поставя за обсъждане темата за днешното състояние на Българската православна църква, предварително трябва да се имат предвид поне две неща: първо, спецификата на религиозния институт и, второ, произхождащите от нея светогледни позиции, поведенчески стереотипи, правила, жаргон и т. н., тоест една цяла и цялостна общност от религиозно вярващи хора, били те клирици или миряни, за които животът в църквата е животът изобщо. Тук е необходимо дебело да се подчертае и още нещо, а именно, че Църквата е монархична2, а не демократична институция. Правилата в нея се градят на принципа на свещеноначалието, а не на плурализма. Който не е готов да приеме йерархичната й същина и произлизащите от нея правила и длъжности, той всъщност не е религиозно вярващ. Казано накратко и грубо, който не приема свещенослужителя като Божи пратеник, като видим образ на Христос, той не приема и Пратилия го, Бога. Пак повтарям, това е важно да се знае и да се разбира, защото в спорадично развихрящите се медийни истерии на тема БПЦ липсва именно това знание, поради което те много повече пречат и вършат лоша услуга независимо от възможно добрите намерения на журналистите. С това не искам да кажа, че темата не бива да присъства в медиите, а точно обратното. Ако приемем думите на Даниъл Бел, че основният проблем на модерността е проблемът за вярата, трябва да кажем, че у нас той на практика не съществува в т. нар. обществено пространство, разговорът е по-скоро кръчмарско-купонджийски, но не и задълбочен. Това обаче е друга тема.
И все пак точно горепосочените характеристики на религиозния институт го застрашават по определен начин, широко обсъждан от различни специалисти - опасността собствено религиозното да се разтвори в институционалното, т. е. да се запазят външните, видимите ритуални и култови белези, но изпразнени от съдържанието си и неразбираеми и неадекватни по отношение на останалите, "непосветените". Нещо повече - заради неразбираемостта си те биват профанизирани, смесват се с чужди за тях вярвания и интерпретации - от чисто "народно"-езически до националистически, от някакви лични мнения на "свободния интелигент" до догматични заклинателства, като на практика религиозната доктрина в своята истинска светлина постепенно бива забравена, затлачена и компрометирана. Опасявам се, че нашият проблем днес е точно такъв. За това, разбира се, има твърде много и сложни причини, но аз ще се спра накратко само на една - странното, двойственото положение на БПЦ в правния и в социалния мир. Без да съм юрист, все пак ще си позволя няколко думи и едно предложение.
В българската конституция православието е определено като традиционно вероизповедание. Какво значи "традиционно"? Тази дума тъй или инак не е юридически термин и от нея не произтичат никакви правни последствия. Традиционни за България освен православието са и римо-католическото изповедание, и някои протестантски деноминации; традиционни в България са и ислямът, и юдаизмът. Вярно е, че православното християнство е най-старото, но още по-стара е вярата в Тангра, а у нас има хора, които я изповядват. Така че старостта, ако перифразирам една известна сентенция, в този случай не е аргумент. Тогава какво трябва да разбираме под "традиционно"? Според мен нищо особено. Законодателят тук просто е затруднен да определи положението на БПЦ и използва възможно най-обтекаемия изказ. Нищо повече. Фактът обаче, че само православието е назовано така, показва и нещо друго, нещо, което е по-важното в случая - привилегированата позиция на БПЦ, ако не в правния смисъл, то поне в общественото съзнание. Именно от тази привилегированост започват днешните проблеми на православието у нас. И наистина най-големият собственик в държавата е църквата, което ще рече, че в общия случай тя е и най-облагодетелствана в сравнение с останалите вероизповедания и деноминации. Това е исторически факт и той няма нужда да бъде обсъждан. Сега обаче започват неприятностите и тук ще изкажа в опростен вид собствената си теза, която е не толкова богословска, колкото тактическа или пък стратегическа: Ако Българската православна църква желае да се съхрани като Богочовешки институт, като част от Православната църква, то тя трябва да се откаже веднъж завинаги именно от това привилегировано положение. Трябва да стане едно от вероизповеданията в България и да не предявява претенции за изключителност и лидерство. И без това, както казах, тя е най-големият собственик в държавата и това само по себе си я облагодетелства3. Въпросът опира до това как се оперира и как се управлява тази собственост, защото основната част от проблемите на БПЦ произхождат именно от нейното наличие. Какво имам предвид.
1. На практика сегашният Устав на БПЦ я конституира като своеобразна държава в държавата и точно той трябва да бъде внимателно преразгледан и променен, без, разбира се, да се накърнят собствено църковните интереси.
Например текстове от типа на чл. 110, т. 30 за ведомството на Светия синод в намален състав "да получава от държавната власт надлежните суми за издръжка на Върховното църковно управление и удовлетворение общите нужди на Църквата и клира" или чл. 209: "Църковните места и лица се издържат от собствени доходи на Църквата и от държавна субсидия, вписани в бюджета на Църквата", дори не се нуждаят от коментар, за да стане ясна несъстоятелността им. Съществуването им обаче говори за определени нагласи и навици, които час по-скоро трябва да бъдат надживени.
2. Необходимо е основно да се преразгледат частите от устава за приходите и разходите и за бюджета, контрола и финансите, като се дадат по-големи правомощия и стопанска самостоятелност на църковните настоятелства. С две думи - църковните и манастирските настоятелства трябва да бъдат юридически лица с право да извършват стопанска дейност със съответните ограничения (хазарт, алкохол и други подобни), като от тяхната дейност се отчисляват необходимите средства за общоцърковните и епархийските нужди.4 Някой би казал, че и сега това е така, с което съм съгласен, но с една съществена уговорка. Имотите на църковните настоятелства не са собствено техни, а на институцията. Те ги управляват, но не ги притежават (чл. 165, т. 1 и 2). Съответно на това е и дефинитивно положено, че църковният настоятел е почтена и неплатена длъжност (чл. 169) - нещо, върху което може да се помисли. Цялостната презумпция тук е, че тъй като епархийският архиерей назначава енорийския свещеник, ерго председателя на църковното настоятелство, то същото на практика е напълно зависимо от него. Според мен не е необходимо свещеникът "по право" да бъде и председател.
Наясно съм, че тези мои предложения визират частни случаи и се нуждаят от по-цялостен преглед. При всички случаи обаче това са въпроси, които при добро желание могат да бъдат решени. Проблемите в тях са чисто технически и обозрими. Може и да изглежда, че навлизам в подробности, но съм далеч от мисълта, че съм ги изчерпал или че съм наясно с юридическите механизми, посредством които биха получили окончателния си образ. Знам обаче, че в тази моя теза няма нищо антидогматично и противно на каноните.
Тук виждам куп защитници, които единогласно ще ми възразят, че православието е най-гоненото от всички и как така църквата ще се отказва от своето положение. Ами добре, едната от причините - защо не я виждат - е тази. Съзнанието и настояването за привилегированост обвързват църковната йерархия и администрацията с определено задължение, нямащо нищо общо със същността на религиозния институт, но много добре изместващо я - т. нар. оцеляване. Само че оцеляването на църквата не е следствие от собствеността й, а точно обратното - просто казано, за да получиш, трябва да дадеш. В противен случай тази собственост и произхождащите от нея привилегии се превръщат в хомот. Не може едновременно да притежаваш големи имоти в центъра на столицата и зад граница, да държиш да те канят президенти, министър-председатели и т. н. и после да протестираш, че същите ти се месят в работата. Значи те трябва да се съобразяват с теб, а ти не. Това е абсурд. Както се казва, такъв филм няма.
И друго - в съзнанието на болшинството от хората религиозният живот в църквата е собствено енорийският живот, и то там, където свещеникът си е на мястото. Епископатът - в съзнанието на болшинството, повтарям - има по-скоро декоративно-представителни функции. Това по принцип няма нищо общо с истината, но у нас за съжаление е вярно на практика. Защо? Защото владиците са негодни хора?! Разбира се, че не. Висшият клир обаче е принуден да танцува между разнопосочни икономически и политически интереси, включително и свои, и в този танц залогът е неговата независимост, влогът - имотите, а последствията - "съблазняването на малките". Това, позволете ми да кажа, е близко до безумието. Ето какво се получава практически - църковните настоятелства (с изключение на големите централни храмове) са бедни, религиозният живот е сведен до празнична ритуалност и хората се питат къде им отиват парите и кой и по какъв начин определя размера на таксите. Средствата отиват в Светия синод, откъдето се разпределят5, а общоцърковните такси се определят пак от него и така или иначе не се спазват. Те служат единствено при финансовите отчети. Как обаче се разпределят средствата? Никой не знае. Което не означава непременно, че с тях се злоупотребява, но означава, че миряните не знаят какво правят пастирите им с техните пари. А нека се съгласим, че тази тема е важна за немалка част от енориашите, които като цяло са по-бедни и възрастни хора. Може за някого да изглежда излишно сантименталничене, но за инвалида или за възрастната жена, които отиват, за да изплачат болките си и да намерят духовна утеха, тия неща са от значение, а са и морален ангажимент. Ако пък се появи човек с по-големи финансови възможности, той също с основание започва да се пита в един момент дали пък средствата му не потъват като вода в пясък нейде си. Клириците са принудени да се превърнат в чиновници, търчащи по ред общински и държавни инстанции с едната мисъл за имотите, докато това спокойно може да се поеме, както казах по-горе, от едно мотивирано настоятелство. Напоследък взеха и да се убиват пак заради имотите, след което паниката беше за "имиджа", а не за смисъла.
И така, ако БПЦ в лицето на Светия синод не реши точно на кой господар да служи, е обречена да не служи на нито един, да се маргинализира окончателно и толкова важните й имоти да влязат в употреба другиму за други цели, но не и за онова, за което са предназначени - да подпомагат независимостта й и нейната първа длъжност - "лова на души". Това обаче няма да стане с мълчание.

Марио Коев


Марио Коев (1966), роден в гр. София, учил в Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Ръкоположен за свещеник през 1995 г. В момента работи в столичен всекидневник. Публикувал е статии, стихотворения и разкази в печата и една книга - "Quasi" ("Жанет-45", Пловдив)






1 Св. Ефрем Сирин, Слово 6; В: Творения, том 1, издание на манастира "Св. вмчк Георги Зограф", Света гора, 2002, 136.




































2 Църквата е монархична, но не в смисъла, който искат да видят някои, че е свързана с монархията като държавно устройство. Всъщност не съществува собствено богословска аргументация за такова настояване.


























































































3 Това са разсъждения по принцип. Струва ми се, че все още БПЦ не е регистрирана като юридически субект и не са й върнати имотите, за да се еманципира от държавата на практика. Този факт за мен обаче е част от политическото, а не от религиозното дебелоглавие.



























4 Предварително съм съгласен, че това предложение подлежи на обхватно обсъждане и съответни корекции. Тук предлагам само примерен вариант.


































































5 Тъй като там, в края на краищата, се утвърждават бюджетите. Но като отчетем бедността на настоятелствата, можем да си представим за какви жалки средства става дума. Основното перо на БПЦ са дадените под наем сгради и имоти, само че контролът върху договорите, сумите и начините на тяхното ползване е някак смътен. При това положение съмненията са закономерни. Точно тях църквата не би трябвало да си позволява по никакъв начин.