Традиция и индивидуален талант

През 1987 Линда Хътчън твърдеше, че литературата ще смъкне тогата на историята, разобличавайки я като своя двойница. Това нейно твърдение, макар да се оказа абсолютно невярно в претенциите си, даде добър претекст на мнозина автори да отхвърлят все по-аскетичните предписания на модернизма и облекчено да се върнат към фабулата. Ползата беше двояка. От една страна, писателят можеше спокойно да се отдава на стилови разгули, без да се притеснява за четивността си, тъй като историите, от които се "оттласкваше" или "отплесваше", бяха достатъчно широкоизвестни. От друга страна, в междувременно обявения "край на историята" устремът на псевдоепопеите носеше неясни революционни отгласи, които обаче в по-голямата си част възвестяваха тъкмо триумфалната хипертрофия на фантазма. (Изказвания в този стил спечелиха на Джон Барт прозвището "наративистичен шопар").
С по-различни политически цели, но със сходна тактика постколониалните писатели се насочиха към същата територия. С тази уговорка, че този път историята беше развенчавана не като просвещенски-позитивистична, а като европоцентристка. Иначе двата типа романи доста си приличаха - по вместимостта си в странната категория на магическия реализъм, по често бляскавата си ирония - и, не на последно място, по невижданото от времената на романтизма завръщане на тежката, дъхава, сензационна екзотика на Изтока по Шехерезада. Завръщането на историята в литературата до голяма степен премина през екзотиката, но през последните двайсет години екзотиката в литературата се оказа все по-обвързана с етническия произход на автора - дали заради политическата коректност с нейните квотни принципи на представителство, или благодарение на добрия издателски маркетинг на автентичността. Много постколониални автори успешно се възползваха от описаното от Саид екзотициране на Изтока, изпълвайки прозата си със сетивно-сенсуална разточителност (подправки, миризми, храни, звуци, бордеи) и с вкус към ирационалното, като парадоксално илюстрираха тъкмо отречения западен образ на Ориента. Интертекстуалните модели, с които (макар и иронично) кореспондират те, са отхвърлените от съвременната теория автори като Киплинг. При това те успешно експроприираха не само територията на историческия разказ, но и - от своя страна все по-наративизиращата се - територия на етнографията. Резултатите нерядко са отлични.
В този контекст дебютният роман на Хари Кунзру притежава всички необходими съставки - изискан стил, калейдоскопна екзотика (премятаща се от изпълнения с интриги и сексуално разточителство двор на провинциален индийски принц през подходящо остранената Англия до етнографска експедиция в сърцето на Африка), малко магически реализъм (пък макар и само в началната сцена), британски първообраз (доколкото пикаресковият му герой е частично базиран на Ким от едноименния роман на Киплинг), хибриден персонаж, увличаща фабула и солидна база в теорията, етнографията и историята. Заченат след пустинна буря от английски баща и индийска майка, Пран Нат минава за "чистокръвен кашмирец" заради светлата си кожа, докато недоволна слугиня не разкрива истинския му произход; измерван като типичен образец на расата си от полудял по антропометрията свещеник, Пран усъвършенства изкуството на имитацията, което му позволява под чужда самоличност да замине за Англия, където обаче доведената до съвършенство английска маска всъщност се оказва твърде блудкава и безинтересна за околните. В крайна сметка героят заминава на етнографска мисия в Африка, за да си създаде - по обиколен път - някаква екзотична окраска.
Въпреки увлекателните лупинги на фабулата обаче романът остава тематично разпокъсан, а развоят на сюжета изглежда мотивиран не толкова от вътрешната логика на героите, колкото от търсенето на външна симетрия, опора в историята и етнографията. Характерите са изградени съвсем схематично, включително и характерът на главния герой, чиято основна отличителна черта може да бъде описана като вял опортюнизъм, достатъчно неморален, но недостатъчно енергичен за истинска пикареска. Ироничният заряд на няколко блестящи хрумвания (като името на племето "фотсе", което съвпада с известен финансов индекс, а епосът им се състои от неспирните трансакции на сложната им система на плащане) остава неизползван, а отвореният финал не успява да събере и без това твърде разнобойните внушения на книгата. Въпреки това "Хамелеонът" на Кунзру съдържа някои много интересни епизоди, чете се лесно и представлява доста увлекателен първи опит в една благодатна традиция.

Зорница Христова





Хари Кунзру. Хамелеонът. Превод от английски Мария Симеонова.
ИК Прозорец. София, 2002.