За усилията в изкуството
Навремето Александър Иванов в продължение на 20 години рисува своята гигантска картина "Явлението на Христос на народа". После полага грамадни усилия да я пренесе до Русия. Днес неблагодарните поколения изкуствоведи въобще не харесват произведението, а се прехласват по ескизите за него. Целият този неистов труд е останал само като любопитен факт в историята на изкуството. И аз се сещам за него всеки път, когато ме обвинят, че не съм оценила усилията, които еди-кой си е положил, за да направи дадена изложба. Сещам се веднага след първоначалното смайване.
Винаги съм била убедена, че се подразбира и е ясно на всички - критикът оценява не усилията, а резултата. Най-малкото защото не може да се разбере точно връзката между положения труд и художественото произведение, произлязло от него. Виждала съм художници, които работят бавно и скрупульозно, а творбата в изложба изглежда като "излята" наведнъж. И обратното, "нахвърляното" за половин час произведение създава впечатлението, че е правено с месеци. Още по-неизмерима е появата на идеята, работата на мисълта, преди тя да стигне до статива, глината, видеото и каквото и да било друго конкретно средство за изразяването й. В изложбата тези параметри се губят и остава само произведението срещу зрителя. Да не говорим, че след десетилетия или векове времетраенето и количеството труд нямат никакво значение - колко ли усилия е положил Незнайният Боянски Майстор...
Всъщност обвиненията в незачитане на усилията са свързани напоследък главно с кураторските изложби. Би трябвало да напиша "т.нар. кураторски изложби", защото творческият момент при тях често е пренебрегнат. По стар навик се акцентира върху организационната страна на проекта, която сякаш трябва да компенсира концептуалната слабост. "Той/Тя/Те са събрали художниците/произведенията!", ми се казва с укорителен тон, сякаш не разбирам фундаменталната значимост на това действие. Ами след като са се заели да правят проекта, редно е да съберат необходимите им художници/произведения. "Впрегнали са толкова фирми и фондации, за да направят изложбата!", продължава тонът. Така си е, проектите трябва да се финансират и за тази цел се търсят пари. "Изложбата ще бъде в еди-коя си галерия/галерии!" Е да, изложбата все трябва да се направи някъде, и на открито да е, ще трябва да се иска разрешение от общината. "Знаеш ли колко трудно се съвместяват толкова различни по характер художници?", тонът минава на морална плоскост. Знам, знам, всичко това ми е ясно, но все пак за концепцията... На това място тонът видимо омеква и пред предстоящото объркване предпочитам разпечатаната листовка с предположението, че върху текста е мислено. Най-често се оказва, че написаното не е концепция, а просто фрази, чиято връзка с изложбата е минимална.
Опитах се да си представя обратното - че някой ще оцени моя статия по такъв тип критерии. Например: "Харесвам я, защото личи, че авторката е положила много усилия, написала е 45 реда и 5 параграфа, отделила е на текста 2 часа и половина, компютърът й е изхабил еди-колко си електрически ток, жертвала е от безценното си време за игра с котката" и т.н.
Знам, че "оценяването на усилията" има важна социална функция в артистичните среди. Тя е куртоазна. Когато няма какво да се каже за изложбата, винаги могат да се похвалят организационните качества, преодолените трудности по събирането на художниците/произведенията и намирането на техника, а фактът, че има каталог, е направо повод да се изпадне във възторг. Понякога от грандиозността на събитието или пък от неговата традиционност се очаква невъзможното - да затиснат с тежестта си липсата на смисъл. То си е все едно да конкурираш концептуално (а и количествено) някогашните ОХИ-та.
Както вече отбелязах, смайващо е да се очаква от критик да оценява положените усилия, включително и на колегите си куратори. Изпълнена съм със съчувствие и разбиране за трудностите при осъществяването на всеки проект. Но не мисля, че съчувствието и разбирането трябва да се прехвърлят върху преценката на резултата. Дори и от куртоазия.

Диана Попова