Спираловидната действителност
Голямата чешка учена и писателка Даниела Ходрова е родена през 1946 година. Тя е автор на романовата трилогия "Изтерзаният град" (чиято първа част "Двойно начало" се появи у нас с марката на издателство "Панорама"), а също и на романите "Денят на Перун" и "Изгубени деца", както и на изключителния "пътеводител" за Прага "Виждам град". Ходрова е автор на много изследвания по културна символика, които заедно с художествените й творби допринасят за нарастващата й европейска известност.

- Мит ли е средноевропейската литература?
- За мен тя не е мит. Така както езиците, принадлежащи към различни езикови групи, се сближават поради териториалната си близост и проявяват определени общи черти, естествено е съседстващите литератури да имат нещо общо - дадени теми, стилови тенденции, дори сходно виждане за света. Може би тази близост не винаги ясно личи, но струва ми се, че тя става твърде видима на пределите между отделни епохи и особено в края на ХIХ и на ХХ век, но не само тогава: съществува съединителна линия между Хашек, Кафка и Музил, както и между Храбал и Естерхази.
- Как успявате да съчетаете научната дейност с художественото творчество?
- Аз съм личност двойствена и двете дейности за мен са тясно свързани: в студиите си често се занимавам с проблеми и теми, които в романите си решавам на друго равнище, а романите пиша като човек знаещ, "посветен", способен да влияе върху формата им. Но този, така да се каже, самоанализ почти не намира място при самото писане, което за мен е предимно интуитивен акт, по-скоро влиза в играта едва във фазата на окончателната композиция. В определени периоди от живота ми обаче при мен винаги едното преобладава над другото, сега например съм изморена от наука и искам да пиша роман, впрочем вече наистина го пиша.
- Смятате ли, че вашите романи, в които паметта за смъртта е във феноменална връзка с паметта за живота, че писането въобще, са начин за съхраняване на човешкото въображение?
- Вашият въпрос всъщност съдържа отговора. Писането несъмнено е такъв вид памет, опит за памет, който дава възможност на човека по този странен начин да продължи да живее, да стане по същество "безсмъртен".
- Казват, че романът ще бъде последното убежище на литературата?
- Няма да бъде, ако от мен се иска да гадая. Несъмнено ще оцелее и поезията, да не говорим за драмата, респективно - за театъра, чието значение - в резултат от повишаващата се спектралност на културата - явно ще нараства. Впрочем романът едва ли ще бъде убежище каквото е черупката на охлюв - той започва да се разтваря спираловидно, да се развива по най-невероятен начин, ако вземем предвид интернетовия роман. В това му подобие, разбира се, формата и посредническата му функция се променят съществено (сериалната композиция, колективното авторство, отвореността, варирането с текста и т.н.). Компютрите и интернет няма да погубят литературата, само ще я променят.
- А имате ли се за постмодерна писателка?
- Несъмнено, доколкото за постмодернизъм се приема определен исторически период - настъпил след модернизма. Самият постмодернизъм бива определян по толкова противоречиви начини, че към него може да се причисли всъщност всеки.
- Времето и пространството, изразени във вашето писане, са повече от странни...
- Мястото на писане, което е между важните за мен символи в топографията на града, е онова вълшебно пространство, където човекът навлиза в други времеви и пространствени измерения. В това отношение писането не се отличава твърде много от спомените или въображението, документирането обаче прави тези взаимни прониквания по-явни. Споменатото времепространство не може да бъде друго, освен виртуално, но този факт не намалява ни най-малко смисъла на подобни възкачвания и гмурвания, чрез които ние се променяме също както при реално извървените пътища. В редки мигове се докосваме до другия свят.
- Тогава къде минава границата между живота и смъртта? В езика ли?
- В езика такава граница не съществува. Имам усещането, че с която и да било дума, без непременно да знаем с коя, можем да проникнем в отвъдния свят (не бих искала да го назовавам свят на смъртта), т.е. да проникнем в пространство, където по някакъв начин всичко е запазено, сякаш в паметта на въображаем компютър, от който при странни обстоятелства можем да възвърнем нещо отдавна смятано за заличено, за изгубено. При дадени условия всяка дума е в състояние да придобие магическа сила, да се превърне във формула на заклинание, в магическа формула, правеща достъпни неизброими, преплетени един в друг светове. Или може би границата е всякъде и никъде, веднъж тук, друг път - там, но никога не знаем точно къде, в най-добрия случай го предусещаме.
- Кои символи от топографията на Града, появяващи се в изказа ви, приемате за най-важни?
- В будно състояние и насън всеки човек има свои, много лични, индивидуални символи, върху тях ние, хората, градим сюжета на собствения си живот, от тях се определя смисълът на този сюжет и на собственото ни съществуване. В сюжета на моя живот, състоящ се от безбройните истории на героите от романите ми, най-важни са домът, където прекарах детството си, гробищата (намиращи се в съседство с него), стаята, храмът (стаята, в която пиша, гледа към църква), кулата, Староместкият площад, като мястото на прочутата екзекуция през ХVII век. Това са местата, върху които тези истории се наслагват, проникват една в друга, а в тях също така взаимно се преплитат миналото и настоящето.
- Днес Градът ли е мястото за добиване на мистичното познание?
- Всяко място може да бъде място на мистично познание, не само градът (за мен едно от тях, както вече казах, е стаята, където пиша). Те стават мистични в определен момент, при определена констелация на световете и в определена фаза от развитието и състоянието на духа на познаващия. Дори най-обикновеният топос понякога се проявява като тайнствен, разгръщат се неподозираните му взаимозависимости с други места (както и с живи същества и с житейските им истории), проявява се и връзката на това неповторимо и конкретно място с целия свят, с космоса.
- А примирява ли литературата монотеизма с политеизма?
- Понякога ги примирява, друг път - напротив - остро ги противопоставя. Този въпрос ми задавате навярно защото имате впечатлението, че се опитвам да постигна подобно примиряване - различните светове и техните вярвания в романите ми проникват един в друг, така както според мен проникват в човешкото съзнание. Струва ми се, че в същността си съзнанието е "екуменистично", стремящо се към сближаване между вярванията.
- Тогава какви нови хоризонти пред рационалността разкриват старите мистични учения?
- Не знам дали мистичните учения предоставят наистина нови насоки за този вид мислене, може би те му предлагат само дадени позиции и идеи за отношението към света - за мен например ролята им се свежда до изтъкване на активния подход на познаващия в процеса на познанието, в холистичния поглед върху действителността, в идеята за спираловидността на тази действителност и нейната многоизмеримост, както и в идеята за кореспондирането между макрокосмоса с микрокосмоса.

2000 г.

Въпросите зададе Марин Бодаков


Авторът на интервюто благодари за любезната преводаческа помощ на Маргарита Кюркчиева.
Разговор с
Даниела Ходрова