Свободният дух
Когато през 1983 г. ме приеха в Класическата гимназия, мои приятели питаха на какъв точно инструмент свиря там. След като им разяснявах, че в тази гимназия не се свири, а се учат латински, старогръцки, старобългарски и други древни езици, следващият въпрос задължително беше: "И какво ще правиш после с всичко това?". Тогава времената не бяха толкова комерсиални, колкото сега, и все пак дори и в онзи период здравият български разум трудно разбираше, че човек може да се занимава с нещо, което няма да му донесе бърза печалба. Това изглеждаше като пилеене на време. Обясненията, че там повишаваш общата си култура и натрупваш знания, някак си не се приемаха за сериозни, защото не се връзваха с прословутия нашенски практицизъм.
Всъщност основното, което Националната гимназия за древни езици и култури даваше на своите възпитаници, дори не се изразяваше толкова в знанията, които нямаше как да бъдат получени другаде. Гимназията беше много по-ценна с чувството за свобода, което носеше. Например, можехме да ходим на училище без задължителните грозни униформи и да бъдем с коси, заради които в останалите учебни заведения моментално биха ни намалили поведението, ако не и нещо по-лошо. Пушенето, разбира се, се преследваше, но ние усещахме, че преподавателите не влагат в тази си дейност кой знае какво старание, вероятно защото разбираха, че в едно училище основното не са униформите, дължината на косите или количеството изпушени цигари.
Културологичният шок, който изпитах след първите дни в НГДЕК, беше свързан тъкмо с отношението на учителите към нас. За повечето от тях ние не бяхме неграмотно стадо, в чиито глави трябва да се налеят огромни бидони със знание. Учителите се отнасяха с нас като с пълноценни личности, които имат абсолютното право да се съмняват и да приемат критично чуждата позиция. Много от тях бяха университетски преподаватели, говореха ни на "Вие" и специално ни молеха да не ставаме от чина, когато говорим. На фона на тогавашните стандарти в образователната система това си беше истинска революция. Когато влизахме в часовете на Георги Бакалов, Кирил Мерджански, Юдит Филипова, Живка Икономова, Владо Атанасов, Елена Андонова, Корнелия Славова (за жалост не мога да изброя всички), ние не просто изучавахме езиците и културите на древните народи, а се учехме на равноправно общуване. Другото много ценно нещо, което научавахме, беше, че не бива да приемаме на доверие готовите щампи в която и да е наука. Това, разбира се, е хубаво, но практическото му приложение никак не е лесно. Спомням си колко силно накърнени бяха националистическите ми чувства, когато преподавателят ни по средновековна история Георги Бакалов ни разясняваше отношенията между Византийската империя и България. Възпитан с "ураджийските" клишета от учебниците в прогимназиалния курс, аз бях твърдо убеден, че от основаването на българската държава Византия не е правила нищо друго, освен да се страхува от нас и непрекъснато да "праща дарове богати" в нашия стан, за да ни умилостиви да не я превземаме. А проф. Бакалов простичко ни обясни, че за Константинопол е било много по-изгодно да праща въпросните дарове, вместо да си губи времето с постоянни битки по старопланинските чукарлъци. Патриотарските клишета се рушаха и когато ексцентричният ни учител Анатол Френски ни разказваше, че прословутите "потурчвания" в действителност съвсем не са изглеждали така, както ги описва Антон Дончев във "Време разделно".
Е, след всичко това никак не е чудно, че за много от нас оспорването на традиционните представи се превърна в начин на мислене. То пък водеше до типично контестационно поведение, което в началото носеше типично детски характер. Когато в девети клас заедно с няколко съученици прочетохме автобиографията на Бунюел, решихме, че моменталният и най-ефикасен сюрреалистичен жест, който можем да извършим, е преобръщането на чиновете в класната стая. За наше огромно учудване преподавателката ни по литература Лилия Сушева не изтича възмутена в директорската стая, а проведе часа си така, сякаш сме направили най-нормалното нещо на света.
По-късно проявите на несъгласие с нормите в обществото придобиха далеч по-радикален характер. В разгара на "перестройката" с Георги Неделчев и Атанас Семов инсталирахме специално табло, върху което слагахме статиите си, пълни с информации от Би Би Си и "Свободна Европа". Върхът, разбира се, беше, когато по инициатива на Неделчев решихме да направим гимназията колективен член на Комитета за защита на Русе - първата неправителствена организация след близо половин век комунистическо господство. Веднага след това на ръководството на гимназията беше поискано строго обяснение от високите етажи на властта за зачестилите "антипартийни" прояви.
В крайна сметка всички тези "акции" се случваха тъкмо заради духа на свободомислие, който беше най-отличителната черта на Класическата гимназия. Един дух, който нямаше да бъде възможен без усилията на всички и, разбира се, без огромното желание на директорката Гергина Тончева.
НГДЕК беше истинско островче на различността в епохата на късния социализъм, което много лесно щеше да бъде потопено, ако ги нямаше енергията и стремежът за опазването му на г-жа Тончева. Благодарение на нейните старания ние имахме не само шанса да учим в среда, качествено различна от другите гимназии, но и да видим какво се случва извън територията на соцлагера. По онова време да пътуваш в Гърция, Италия и другаде си беше истинско щастие. Не само защото виждахме коренно различна обстановка от България, а и понеже наблюдавахме съвсем други отношения между хората. Аз лично за първи път участвах в антиправителствена демонстрация в Атина, за пръв път гледах MTV в Рим и никога няма да забравя усещането за съществуване в среда, която нямаше нищо общо със стерилността на българските условия. Вярно, при всички тези пътувания с нас задължително имаше хора, представящи се за служители в Министерството на културата, а всъщност получаващи заплати от Държавна сигурност, но дори и този факт не успяваше да помрачи радостта от досега със свободния свят.
Всичко, за което говорех дотук, нямаше как да не сложи върху нас белега на различността. Заради това ни уважаваха, но естествено и много ни мразеха. Тъй или иначе, българското общество никога не е толерирало особено много различността. Ето защо обвиненията, че гимназията възпитава "сноби", "грандомани" и "надути пуяци", си бяха нещо нормално. Всяко нещо си има цена. А петгодишното обучение в Класическата гимназия определено си струваше цената.

Петър Волгин
Випуск '88