Златни рози и белези от бодли
Юбилейното двугодишно (поредно) скупчване на филми (9 игрални и 17 от БНТ), на автори, гости, критици и публика във Варна е сгоден повод да се върнем към генезиса на "Златна роза" и неговата еволюция.
Във време, когато лозунгът "от всички изкуства за нас най-важно е киното" (Ленин) е не само повеля, а и всекидневие, през 1961 тогавашната власт замисля "Златна роза" като ежегоден Фестивал на българския филм - така той се нарича до 1971 и конкурсите са за различните видове кино (въпреки че години наред неигралното кино има свои форуми в Кюстендил, Велинград и Толбухин); от 1974 се редуцира във Фестивал на българския игрален филм, от 1974 става биенале, след 1990 всяко следващо издание е под въпрос. Защото "най-важното от всички изкуства" до 1989 се оказа най-низвергнатото през годините на несвършващия преход. Поредният български парадокс - изкуството, от което започнаха всъщност демократичните промени у нас в края на 80-те, от което пое културната реформа в началото на 90-те (макар днес този радикален жест да ни изглежда храбро-наивен), не бе "пожелано" от демокрацията.
След като се порових из вестникарските архиви, съпоставях вчерашни и днешни впечатления за древни и не толкова филми (през "Понеделник 8 1/2" по Канал 1), или изтръгвах до корен личните си спомени и пристрастия, стигнах до баналния извод, че в онези времена на цензура и страх, времена на какви ли не предизвестени (или не) гадости, в киното ни са се промушвали и някои полезни неща, които не е зле да бъдат напомнени в новия контекст. Например огромните инвестиции на държавата във филмовата индустрия. Което от своя страна е позволило, наред със задължително конюнктурните поръчки, киното ни да "произвежда" и естетски предизвикателства, и емоционални трусове... Под сянката на всичките тогавашни излишества (от фанфари, фарфарони, фунии и филми) фестивалът "Златна роза" все пак се е превърнал в престижен форум на българското игрално кино - с богат контекст и с ревностна публика. И днес е трогателна настойчивостта на Националния филмов център (съвместно с Българската национална телевизия, Съюза на българските филмови дейци, "Бояна филм" ЕАД и др.), въпреки всичките липси (финансови, физиономични и филмови), фанатично да се опитва да опази "Златна роза", за да продължи традицията - нещо, твърде рядко срещано у нас.

Голяма награда за Голяма вярност

Организиран от подразделенията на "Българска кинематография" и Съюза на българските филмови дейци, под девиза "За неразривна връзка на киното с народа", "Златна роза" бързо се превръща в шумна лятно-есенна проверка на филми и творци, където по-важно е политическото послушание, отколкото естетическото търсачество. Затова, вместо да блестят, повечето "Златни рози" на българското кино мътнеят с патината на калена, а после захвърлена след употребата стомана. Списъкът със "Златни рози" до 1988 е красноречиво доказателство, че Голямата награда се е давала за Голяма Вярност, а лауреатите са избирани едва ли не в ЦК на БКП, често дори още преди филмът да е видян...
За сметка на това други филми - вироглави, чудати или само човешки, са изтикани отвъд фасадата на фестивала, а днес изглеждат тревожни оазиси на свободното изкуство.
Ето какво пише в далечната 1964 тогавашният директор на "Българска кинематография" Христо Сантов: "... За съжаление, тази линия на развитие на нашата кинематография, така успешно набелязана от нейните първи игрални филми, невинаги е била следвана в практиката и творческата дейност на кинодейците. Кратката нейна история е зарегистрирала и отстъпления. В стремежа си да преодолеят схематизма, някои кинотворци създадоха редица произведения, в които беше притъпена боевата, комунистическата идейност, беше приглушено партийното начало.[...] Със справедлива загриженост партията разкритикува тези теории и филмите, вдъхновени от тях, и показа на кинодейците верния път..." (в. "Народна култура"*, бр. 31 от 1964).
Днес това може да ни изглежда нелеп брътвеж, но зад схоластичната реторика прозира желязната десница на властта, вече натирила в изгнание "Животът си тече тихо" на Бинка Желязкова и Христо Ганев и "На малкия остров" на Рангел Вълчанов и Валери Петров, и решена да се "справя" с всичко неудобно по пътя. Както впрочем и ще прави, докато се крепи.
Все пак би било повърхностно, ако приложим подхода на категоричния нихилизъм към тогавашните решения на журитата. Вярно, "Златна роза" се е давала по директиви, т.е била е предопределена a priori за епоса, посветен я на честване на 9 септември 1944, я на партиен конгрес, я на 1300-годишнината от създаването на българската държава... Но, както често се случва на световните кинофестивали, и у нас Специалната награда на журито постепенно се налага като най-безспорното признание за филм. В този смисъл, колкото повече се разширява филмопроизводството, толкова по-отчетливо се откроява тенденцията към поощряване на естетиката за сметка на идеологията в по-низшите призове (например през 1964, когато "Златна роза" спечелва "Веригата", Специалната награда получава дебютът на Въло Радев "Крадецът на праскови", "Инспекторът и нощта" на Рангел Вълчанов - награда за сценарий на Богомил Райнов, а Невена Коканова - за женска роля в двата филма. Тази тенденция продължава дълго (когато през 1978 "Златна роза" взема "По дирята на безследно изчезналите", Специалната награда на журито е за "Матриархат" на Людмил Кирков и "Авантаж" на Георги Дюлгеров; когато "Наковалня или чук" взема "Златна роза", "Козият рог" на Методи Андонов - I награда и тази на публиката; когато през 1980 "Бариерата" взема "Златна роза", Специалната награда на журито е за "Всичко е любов" на Борислав Шаралиев, а наградата за режисура - на Рангел Вълчанов за "Лачените обувки на незнайния войн)...

Кривите огледала на историята

Естествено, задълбоченото обглеждане на "Златна роза" в броени страници е утопия. По-важен според мен е да се даде шанс на българското кино и на неговите (живи) автори да се мярнат в кривите огледала на историята, да надживеят (доколкото е възможно) днешните си комплекси на неразбрани интелектуалци в страната на глупците, да потърсят контакт с онази публика, която гледа стръвно старите им филми и е петимна да бъде извадена от летаргията си към днешните. И за това почти непосилно занимание на помощ долита "птичият поглед" на острия ракурс, при това - в забързан каданс.
Първият Фестивал на българското кино "Златна роза" се провежда през 1961 (31 юли - 9 август). Прожекциите на деветте игрални филма са в кината "Република" и "Златни пясъци". Фестивалът има колосален успех според пресата, а статистиката сочи: от 9300 зрители дневно до 31 юли, по време на фестивала публиката нараства до 17 300 дневно. "А бяхме млади" на Бинка Желязкова е първият (и един от малкото достойни занапред) носител на "Златна роза". "Златна роза" `62 се провежда в новозавършеното лятно кино "Ленин" и "късометражното кино е още по-застъпено". Участват 10 игрални филма - колкото е и годишната продукция. Зрителите са 140 000. В годината, когато са показани "Слънцето и сянката" на Рангел Вълчанов, "Хроника на чувствата" на Любомир Шарланджиев, "Златният зъб" на Антон Маринович, "Специалист по всичко" на Петър Василев..., как пък така наградата на публиката получава "Царска милост" (в лицето на режисьора Стефан Сърчаджиев и на актьорите Иванка Димитрова и Иван Димов).
Насоките са начертани: "все по-широка пропаганда на българските филми, пряка връзка между творци и зрители, да се награждават най-ярките произведения на родното кино". Според специалния пратеник на в. "НК" Неделчо Милев (вж. бр. 28 и 29 от 1962), освен радостта, че го има, фестивалът страда от "незадоволителна организационна подготовка" и "обсъжданията с работническите колективи преминават под знака на импровизацията". И още: "10 филма съвсем не са малко за един фестивал. Но тази година няма нито един ненаграден игрален филм и това едва ли ще подпомогне качественото подобряване на нашите филми". В същото време във вестничето "На втория кинофестивал във Варна" - приложение към сп. "Филмови новини", две и половина страници от всичките 4 са посветени на срещи на екипите с трудови колективи. Там четем: "... Работниците анализираха задълбочено и с любов кинотворбите. Това превръщаше срещите в аудитории, където разговорите често достигаха професионален уровен, показваха, че киното е навлязло вече трайно в бита на нашия народ. Бележките, които кинотворците слушаха за своята работа, бяха правдиви, обективни, другарски...".
"Златна роза" `64 е посветен на 20-годишнината от "социалистическата революция" и конфузът е, че от 9-те игрални филма само 2 се занимават със съвременността. Ето фрагмент от изказването на Людмила Погожева, главен редактор на сп. "Искусство кино": ... "Като мисля за фестивала, за представените на него филми, най-напред ще изкажа какво ме огорчи. След това ще премина към оптимистичния разговор за постиженията, които бяха много. Все очаквах срещи на екрана с героя на нашите дни, с човека със съвременно мислене и поведение. Но такъв герой на фестивалния екран нямаше. Наистина, в две произведения - "Приключение в полунощ" и "Инспекторът и нощта" - действието става в наши дни, но поради това, че и двете са представители на детективския жанр, в тях не можеше да бъде показан съвременният човек в цялата негова сложност. [...] В талантливия, своеобразен филм на Рангел Вълчанов "Инспекторът и нощта" изобщо не е била поставяна задачата да бъде показан цялостно новият човек. Мисля обаче, че в образа на инспектора могат да се открият някои характерни черти на нашия съвременник, на човека, който не губи вяра в хората, даже и ако, изпълнявайки служебния си дълг, се среща предимно с тези, които можем да наречем "деца на нощта"..." ("НК", бр. 33 от 1964).
Петата "Златна роза" е през 1966 (тъй като предната година е бил слят с I Балкански кинофестивал). Освен че се представя двугодишната продукция и има гости от 12 страни, новост е масираното присъствие на кинокритици и учредяването на Наградата на кинокритиката. В статията си "Фестивалът - настояще и бъдеще" ("НК", бр. 29) Ивайло Знеполски енергично се противопоставя на принципа за подбор на участниците - поставя въпроса за състава на селекционната комисия (такава липсва - ръководствата на студиите решават) и нейните критерии.
"Златна роза" `68 се провежда през септември - месеци след събитията в Париж, два месеца след IХ световен фестивал на младежта и студентите в София и месец след нахлуването на съветските войски в Чехословакия. Ново в организацията е, че в конкурса участват 10 филма ("Гибелта на Александър Велики" на Владислав Икономов, "Първият куриер" на Владимир Янчев, "Случаят Пенлеве" на Георги Стоянов, "Последният войвода" на Никола Вълчев, "Шибил" на Захари Жандов, "Шведски крале" на Людмил Кирков", "Опасен полет" на Димитър Петров, "Процесът" на Яким Якимов и "Бялата стая" на Методи Андонов), че 5 от тях са посветени на съвременността и че 5 са премиерни.
На десетото издание на "Златна роза" `71 журито не присъжда "Златна роза" за игрален филм, награда за режисура и за женска роля. "Таралежите се раждат без бодли" на Димитър Петров получава най-високото отличие - Специалната награда на журито (признание не само за режисьора му, а и изобщо за българското детско кино). От прочетените критически отзиви за фестивала се оформя впечатлението за неудовлетворение. "... За какво става дума? Преди всичко за това, че в своето болшинство филмите, показани на фестивала, са филми, вътрешно успокоени, често дори безразлични... Тази външна успокоеност на филмовата ни продукция е очевидно свързана и с избягването на сериозните и значителни проблеми. [...] Сред представените на фестивала филмови произведения се откроиха три - "Таралежите се раждат без бодли" на сценаристите братя Мормареви и режисьора Димитър Петров, "Гола съвест" и "Изпит", обединени под общото заглавие "Шарен свят" - на Николай Хайтов и режисьорите Милен Николов и Георги Дюлгеров, и "Герловска история" на Атанас Славов и Гриша Островски..." (Владимир Игнатовски, "Народна младеж", 28 септември 1971).
Единодушно е мнението, че откритието на фестивала е дебютантът Георги Дюлгеров.
"Златна роза" `72 се провежда за първи път в Двореца на спорта, има 70 чуждестранни гости, зрителите са 95 800. Ето мнението на Збигнев Питера, сп. "Филм", Полша ("НК", 23.09.72): "Общото ми впечатление за българското кино, ако съдим по фестивала, е, че в него има хубави сценарии, изобщо литературна основа на високо равнище, която не винаги намира сполучливо разрешение във филма. Това е едно интересно и нетипично явление, понеже обикновено говорим, че не достигат добри сценарии. "Козият рог", виждам, се радва на успех сред зрителите и критиката. При него трагическата тема - борбата на народа и съдбата на човека - взема шекспировски размах и авторите не се страхуват да разиграят финала по шекспировски".
Специалната награда е за дебюта на Людмил Стайков "Обич", "Като песен" на Ирина Акташева и Христо Писков получава II награда, а "Момчето си отива" на Людмил Кирков е отбелязан само с наградата за женска роля на Невена Коканова (и за "Обич").
"Златна роза" `73 е проведен за първи път през октомври, но минава под знака на 50-годишнината от Септемврийското въстание ("Иван Кондарев", посветен на събитието, отнася "Златна роза"). Въпреки че Специалната награда на журито е присъдена на "Най-добрият човек, когото познавам" на Любомир Шарланджиев, а Невена Коканова получава наградата за женска роля, този фестивал е важен заради появата на "Преброяване на дивите зайци" на Едуард Захариев (II награда и наградата на кинокритиката), "Мъже без работа" на Иван Терзиев, "И дойде денят" на Георги Дюлгеров (награда за режисура), "Последната дума" на Бинка Желязкова (I награда и наградата за операторско майсторство на Борис Янакиев).
"Златна роза" `74 е последният ежегоден фестивал. Филмите са 11. Съвременната тема доминира. Появява се "миграционната вълна": "Дърво без корен" и "Последно лято" (извън конкурса) на Христо Христов, "Селянинът с колелото" на Людмил Кирков, "Вечни времена" на Асен Шопов (награда за режисура). Но, тъй като се чества 30-годишнината от 9 септември 1944, "Златна роза" отново е дадена на "историко-революционен" епос ("Зарево над Драва"). I награда е поделена между "Магистралата" на Стефан Димитров и "Дърво без корен" на Христо Христов, а II - между "Селянинът с колелото" на Людмил Кирков и "Изпити по никое време" на Иванка Гръбчева.
В цялата преса се публикува изказването на кинокритика Александър Караганов, секретар на Съюза на съветските кинематографисти, което се свежда до следното: "В последно време българската кинематография направи скок. Активираха се търсения в много важни направления".
"Златна роза" `76 има 17 филма в конкурса - повечето от половината са на съвременна тема: "Вилна зона" на Едуард Захариев (I награда, поделена с "Бой последен" на Зако Хеския, и награда за женска роля на Катя Паскалева), "Щурец в ухото" на Георги Стоянов (II награда), "Не си отивай" на Людмил Кирков (II награда), "Следователят и гората" на Рангел Вълчанов" (награда за режисура), "Силна вода" на Иван Терзиев, "Циклопът" на Христо Христов (Специална награда на журито, поделена със "Спомен за близначката" на Любомир Шарланджиев).
"Кинофестивал на зрелостта и надеждата" (Атанас Свиленов в "НМ", 13 октомври 1976), "Трайни предпочитания към съвременната проблематика" (Яко Молхов, "Труд", 14 октомври), "Успехи на игралното кино" (Владимир Игнатовски, "ЛФ", 14 октомври). Отбелязва се стихване на миграционната вълна.
"... Във Варна се открои например критическа линия в нашето кино, която с острота и гражданска отговорност разглежда нерешени проблеми, недостатъци, привички, несъвместими с комунистическия морал и повелите на социалистическото ни развитие. Във връзка с това не може да не отбележим, че усилията на българските кинематографисти са попътни на Юлския пленум - непримиримост, настъпателност към отрицателните явления в името на усъвършенстване на нашето общество и на всеки негов гражданин..." (Григор Чернев, "Неравнодушен екран", "НК", бр. 41 от 1976).
"Златна роза" `78 има 18 филма в конкурса (11 от тях са на съвременна тема и само един премиерен - "Чуй петела" на Стефан Димитров); гостите са 90 от 25 страни. Заявява се присъствието на Никола Ненов (заместник-председател на Комитета за култура и генерален директор на ДО "Българска кинематография). В пресата четем: "... Киното изпитва натиска на бягащата публика, на настъпващата телевизия, на бързащия живот, на вечно недоволната критика" (Владимир Игнатовски, цитиран в "НК", бр. 42 от 1978).
На "Златна роза" `80 се състезават 22 филма, гостите са над 130. Новото е: за първи път се организира съвместно с Българската телевизия (и наградите се дублират - за игрални филми и за тв на 35 мм); открит е пазар на български филми; провежда се международна среща на кинематографисти "Киното като изкуство и като средство за комуникация в съвременния свят", посветена на 110-годишнината от рождението на Ленин. Отбелязан е "превес на съвременността". Рангел Вълчанов стъписва с "Лачените обувки на незнайния войн" - получава наградата за режисура. Дебютът на Николай Волев "Двойникът" е забелязан: братя Мормареви получават наградата за сценарий, а Тодор Колев - за мъжка роля.
Ето какъв е изводът за фестивала на Иван Стоянович: "... Както и да е, вярно, че се представиха добре индивидуални шампиони, но го нямаше пакетът от творби на здраво, добро (или средно) ниво, което в последна сметка характеризира цялостния отбор, статуквото на една кинематография или телевизия, особено след предположението, че по-слабите произведения не са допуснати до състезанието". ("Труд", 15. IX. 1980).
"Златна роза" `82 минава под знака на всенародното честване на 1300-годишнината от създаването на българската държава и мегаломанския размах на ДО "Българска кинематография" ("Хан Аспарух" на Людмил Стайков, "Боянският майстор" на Захари Жандов, "Търновската царица" на Янко Янков, "Ударът" на Борислав Шаралиев, "Предупреждението" на Хуан Антонио Бардем, "Мера според мера" на Георги Дюлгеров, "Капитан Петко Войвода" на Неделчо Чернев, "Милост за живите" на Тодор Стоянов, "Бяла магия" на Иван Андонов, "24 часа дъжд" на Владислав Икономов). Поставя се началото на "ханската" серия. Филмите са 19, наградите - почти двойно повече. "Мера според мера" (награда за режисура, награда за мъжка роля на Руси Чанев и награда на кинокритиката) предизвиква фурор. Съвременната тема присъства чрез "Елегия" на Едуард Захариев, "Лавина" на Ирина Акташева и Христо Писков, "Дом за нежни души" на Евгений Михайлов, "Йо-хо-хо" на Зако Хеския... Проведен е симпозиум "Историко-революционната тема в българското киноизкуство".
"Златна роза" `86 се провежда през октомври. За първи път във Фестивалния и конгресен център. Филмите са 28, наградите - 18. Преобладават произведенията, посветени на съвременността или, както прочетох някъде, "в търсене на съвременния социално активен герой". Събитието на фестивала е "Да обичаш на инат" на Николай Волев, но той се задоволява със Специалната награда, наградата за операторско майсторство на Красимир Костов, наградата на критиката и наградата на публиката, а "Златна роза" получава "Те надделяха" на Киран Коларов (в чест на 75-годишнината на Тодор Живков). Рангел Вълчанов получава награда за режисура за "Закъде пътувате".
"Златна роза" `88 е юбилейно, двадесето издание на фестивала. В разгара на руската "перестройка", след като сме гледали вече "Покаяние" на Тенгиз Абуладзе, но дебюта на Бинка Желязкова и Христо Ганев "Животът си тече тихо..." - още не, селекционна комисия с председател Григор Чернев избира 15 заглавия и не допуска в конкурса "Маргарит и Маргарита" на Николай Волев. "Бягащи кучета" и "Парчета любов" - дебютите на Людмил Тодоров и Иван Черкелов раздразниха мнозина. Това беше моят първи фестивал - от една страна, ние, студентите-киноведи, влизахме навсякъде най-демократично, от друга - освен по време на дискусиите, животът изглеждаше замрял. И досега ми се мержелеят тъжни, самотни силуети из здрача на бара на мецанина в хотел "Черно море". Бях втрещена от липсата на филмова общност. А най-голямото разочарование беше, разбира се, ачик-ачик пренебрегването на "А сега накъде" на Рангел Вълчанов по сценарий на Георги Данаилов - за тях остана Специалната награда на журито, поделена с "Нощем по покривите" на Бинка Желязкова по сценарий на Христо Ганев. Светла Иванова бляскаво описа ситуацията на фестивала в текста "Ръжда под златото" ("НК", бр. 43 от 1988). В крайна сметка ХХ "Златна роза" се оказа и последната за "стария режим".

Свобода и недостатъчност

"Златна роза" `90 се провежда през октомври в София (зала 11 на Националния дворец на културата) поради безпаричие. Филмите са 34, наградите - 5 ("Златна роза", Специална награда, за режисура, мъжка и женска роля). За първи път няма селекция; появяват се филми на "Долби стерео" с прожекция в кино "Сердика" ("Немирната птица любов" на Рангел Вълчанов и "Индиански игри" на Иван Андонов); програма "Български филми с трудна съдба" (18 в кино "Витоша"), програма "Алтернативните "Златни рози" според анкета на Българската национална филмотека (1964 - "Крадецът на праскови", 1967 - "Отклонение" на Тодор Стоянов и Гриша Островски, 1972 - "Козият рог", 1980 - "Лачените обувки на незнайния войн", 1982 - "Мера според мера"). Тичахме от кино в кино, за фестивална атмосфера и дума не можеше да става, а и предимно филмови хора гледахме и стари, и нови заглавия. Първите бяха по-интересни.
"Златна роза" `94 бе вече наистина нов фестивал. За първи път бе организиран от Националния филмов център; сред 25-те филма видяхме накуп 5 премиери ("Забраненият плод" на Красимир Крумов, "Козият рог" на Николай Волев, "Голгота" на Михаил Пандурски, "Любовни сънища" на Иван Ничев и "Гори, гори, огънче" на Румяна Петкова); появиха се режисьорите-продуценти; киното се предложи като стока; копродуцент (Пламен Масларов) отказа според правилника на НФЦ участието на "Граница" в конкурса; авторите на току-що създадените правила ги нарушиха - "Граница" на Илиян Симеонов и Християн Ночев получи "Златна роза" за дебют; Рангел Вълчанов отказа да се състезава с "Фатална нежност"; за първи път в рамките на един фестивал се срещнаха филмът-майка и неговият римейк ("Козият рог" на Методи Андонов бе показан в ретроспектива на оператора Димо Коларов); за първи път на "Златна роза" се появиха паралелни европейски програми (на "Евроимаж" и на братята Каурисмаки); за първи път журито беше освиркано заради "Златната роза".
Поради най-банално безпаричие неигралното кино отново бе върнато към "Златна роза". Грешка. Въпреки че имаше стойностни документални филми, случваше се журито само да си ги гледа. Що се отнася до игралните, за изминалите четири години те бяха остарели повече от създателите си - стръвната разправа с тоталитаризма заприлича на колективно преобръщане на хастари, но дрехите си оставаха все същите парцаливи, провинциални, демодирани. Въпреки добрата организация на фестивала, публиката трудно влизаше в залите и за игралната продукция. Заради което авторите им, които иначе изобщо не са мислили за зрителя, докато са създавали произведенията си (с малки изключения), недвусмислено обвиниха критиката, разбира се. Но пък се получи фестивална атмосфера в заведението, превърнато в клуб, а по-късно съборено - унила, вярно, ала някаква такава свидна атмосфера, подобна на просветване след махмурлук.
"Златна роза" `96 премина неусетно покрай неспирните фестивални спорове около 8-те твърде различни филма за нашето време (2 дебюта: "Дневникът на един луд" на Мариус Куркински и "Трака-трак" на Илия Костов) - сутрин от кафенето "Davidoff", през дискусиите, та до късните вечери в "Лаута". Фестивалът се случи - продуценти, автори, критици, чуждестранни гости... Дори и публика имаше - особено за Мариус. Филмите показаха авторите си в гору-долу позната светлина, а Иван Павлов с "Всичко от нула" и Людмил Тодоров с "Приятелите на Емилия" (и двата със Специална награда на журито) се приобщиха към модната в средата на 90-те "реставрация" на новелния принцип на разказване. Общо взето, равнинен пейзаж, предизвикал "Критически умиления" ("Култура", бр. 41 ) - наш разговор с Копринка Червенкова, която беше член на журито. Тогава тя каза по повод "Черната лястовица" на Георги Дюлгеров (награда за режисура): "Но не може да се отрече наличието на една цялостна, генерализираща метафора на Дюлгеров за вътрешната немощ, за липсата на потентност в обществото. А общество, което не е потентно, което не е в състояние да обладае една жена, не може да се възпроизвежда и рано или късно умира". "Златна роза" бе дадена на "Закъсняло пълнолуние" на Едуард Захариев - за игрален филм и за цялостен принос към българското кино. Еди не дочака да получи своята "Златна роза". На този фестивал отново имаше и качествено неигрално кино. Отново не си беше на мястото.
"Златна роза" `2000 отбеляза края на ХХ век с неприсъждане на "Златна роза". Филмите бяха 8 1/2 ("Дан Колов" на Михаил Гецов е в две части). Наградите - почти двойно повече. Специалната награда на журито бе дадена на категорично най-добрия филм на фестивала - "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова (награда на филмовата критика, наградата за музика - на Милчо Левиев и новоучредената награда "Невена Коканова" - на Ани Пападопулу). За утешение на създателите му същото жури го избра да представя България в борбата за "Оскар".
След като през 1998 Националният филмов център възроди след 10-годишно прекъсване фестивала на неигралното кино "Златен ритон" в Пловдив, "Златна роза" приюти студентското кино. Наградите отидоха при възпитаници на НБУ: "Търси се..." на Станислав Дончев и "Скомина" на Магърдич Халваджиян.

Няма смисъл от носталгии. Като изключим статуквото и физическите загуби, излиза, че сериозни качествени промени в българското игрално кино почти няма. В крайна сметка, и преди 1989, когато "Златна роза" е бъкала от урожай, автентичните постижения, с изключение на "миграционния цикъл", са по-скоро "филми-самотници". А вчерашните автори продължават и днес да си копаят собствената леха от проблеми и комплекси.
На всички втръсна вайкането на българското игрално кино заради днешното му статукво на свободен сиромах. Че държавата е виновна, няма съмнение - тоталното й пренебрежение се протяга и до Закона за киното. Но колкото и охлузено, опърпано и недоволно да е киното ни, крайно време е авторите му да се засилят и прескочат най-сетне пропастта между регионализма на заниманията и космополитизма на желанията. Пък тогава току-виж се пръкнал следващият свестен български игрален филм. А може би това ще се случи на "Златна роза" '2002...

Геновева Димитрова


*Тъй като в Българската национална филмотека липсва цяло десетилетие, използвах архива на редакцията.
От 18 до 23 октомври във Варна ще се проведе 25-то издание на Фестивала на българския игрален филм "Златна роза". Този юбилей предполага не само празнично суетене, а и обръщане назад. Защото от позицията на 2002 г. и фестивалът, и едновремешните му фаворити, и развитието на българското кино неизбежно изглеждат малко по-различно, отколкото преди.