Записки по Пушкиновите конференции*
Думата ми е за българското участие.
Спомням си един руски виц от перестройката. Отива някакъв човек за справка в редови бюрократичен клон и пита служителката зад гишето:
- Извинете, бихте ли могли да ми кажете дали имам право...
- Имате! - отвръща му тя.
- Не, вие не ме разбрахте. Исках да попитам имам ли право...
- Имате! - още по-настойчиво му отвръща тя.

Смутено човекът решава да се пробва за последен път:
- Всъщност интересува ме мога ли...
- Не можете! - отсича категорично служителката.


Та и ние така - имахме право, но (поне в началото) не можехме. Още в края на пролетта ни поканиха - мен от Софийския университет "Св. Климент Охридски" и Христо Манолакев от руската секция при литературния институт на БАН - като автори на монографии по болдинския период в творчеството на А.С.Пушкин да участваме в юбилейните 30-и Болдински четения и първи международни. Бяхме поласкани, естествено. И с ентусиазъм тръгнахме да си търсим пари за път - нещо, познато до втръсване сред научната братия. Посетихме разни бизнесдами, афиширащи се като меценатки на българо-руските културни отношения, които, щом чуеха, че става дума за научна конференция, ни поглеждаха с недоумение и снизхождение, и толкова. А някои разговаряха с нас чрез секретарките си. (Едва ли не - трябваше да разбираме - ние към Запада сме се насочили, вие отивате в Русия. То и ние на Запад сме се насочили, плахо възразяваме ние, но научните ни интереси са свързани с Русия и с руската култура. Едното не пречи на другото. - Ваш проблем!) А иначе самите дами - няма да им споменавам имената, само ще си ги кажа на ум - много държат да минават за интелектуалки. Книги, вестници издават, бълват интервюта в медиите, благотворителна акция след благотворителна акция. Да им завидиш просто!
Чакаме на опашка в руското консулство. Идва ни редът, служителят поглежда поканите, вдига рамене и казва: не може. До миналата година можеше, слагам ви един параф и заминавате, но сега вече има визи. - Тоест? - Тоест, обаждате се на университета в Нижни Новгород, който ви кани, съобщавате си данните, те ни ги изпращат по дипломатически път и когато се появят на нашия компютър имената ви, ви издаваме визите и заминавате. Тази "естествена" процедура ни отне два месеца, седем дни и 11 часа. Така де - каквото един българин сам си направи, и Господ не може да му го направи. В края на краищата получихме визите в 12 без пет и - що да видим - официално те изтичат два дни преди обратния полет, за който сме си купили билетите. И сега? Притеснихме се, повече от ясно е. По едно време си викаме - нищо, нали сме двама, тъкмо ако не успеем да ги продължим, заедно ще ни арестуват. В крайна сметка тръгваме на 11-ти септември. (Една приятелка зяпва: "Летите на 11-ти? Е кой лети на 11-ти, бе, душко?" - "Аз, Христо и Осама" - викам й, демонстрирайки черен хумор, а това ми напомня за един стар румънски филм - "Аз, ти и Овидий". Дълго се опитвах да си обясня за какъв дявол се сетих за румънското кино, но накрая реших, че е "Фройдова" грешка - за никакво румънско кино не става дума, а за Пушкин, който е свързан по различни начини с името на Овидий. Този отговор доста ме издигна в очите ми и приключих с догадките.) На летището - все едно че бомба е паднала, хора само тук-там: 11-ти септември е, всеки се скътал и изчаква по-удобно време за път. Минава някакъв майтапчия-изпращач, облякъл тениска с компютърен пейзаж на Манхатън - на него - двете кули цели-целенички. По едно време се задава и Бисер Киров с неизменната си полукаубойска шапка - отива (си). След като за малко си дойде у дома и засне себеотрицателния филм "Аз не съм Бисер", сега се прибира вкъщи. Нека не ви звучи тавтологично - на "Шереметиево" мина през гишето за руски граждани.
Пропускам малко - първите няколко дни в Москва всичко е точно. Няма смог, независимо от усилията на медиите да правят весело. На третия ден отиваме да си купим билети за влака за Нижни Новгород, а оттам според поканата трябваше да ни вземат автобуси и да ни закарат в Болдино. Продавачката от автотранспортното агентство е седнала на укрепеното си място пред портрета на Путин! - третият Владимир (етимол. "Владетел на света") в руската история - след Мономах (цар) и Ленин (народен трибун); Владимир Трети - синтез. Тя ни известява, че до Горки и обратно (в Москва по всички информационни табла Нижни все още фигурира като Горки!) има места само за "купе с услуги" - непозната нам интригуваща формулировка; дискретно се интересуваме за вида на услугите. Оказа се, нищо особено - бельо като за спален вагон и ако искаш - чай. Другата възможност - и по-евтината - била билет за плацкартен вагон, но в момента нямало. Трябвало да отидем 3-4 часа преди тръгването на влака. Така и направихме. И купихме билети за плацкарт. Защо ли?!
Дремем на Курската гара. Тук птици не пеят, дървета не растат и (не само ние) сме се подпрели гръб о гръб, за да не заспим съвсем. Някой обаче не е имало на чий гръб да се подпре, защото изненадващо чуваме зад себе си глас: "Мужчина! Мужчина-а-а!". Някаква униформена Маруся се опитва безуспешно да събуди един завалия, изпънал се на четири седалки и юнашки подхъркващ, подредил като рейнджъри от компютърна игра на пода пред себе си чифт обувки - своите - и четири празни бутилки от "Балтика". (Между другото, руснаците са открили бирата: емблема на Москва, като изключим матрьошките с лика на Путин в дюкянчетата в метрото, са пешеходците с бутилка бира в ръка - кеф ти "Балтика", кеф ти "Бочкарьов", кеф ти "Тримата богатири", която, както съветва рекламата, трябва да се пие по три наведнъж - модификация на руската тройка.) Стана ми интересно как на български ще се преведе обръщението "Мужчина", но реших, че не е уместно да демонстрирам филологически проблясъци на Курската гара. До тръгването на заветния влак остават около три часа и с нещо трябва да си запълним времето. Някаква жена отсреща става и ни подава любезно вестника си (според мен просто искаше да провери дали наистина сме чужденци, каквито й се бяхме сторили). Викаме й: "Спасибо!", тя се успокоява, че и сред руснаците се срещат симпатяги, усмихва ни се с чаровните си мустачки и заминава нанякъде. На първата си страница "Жизнь" съобщава истерично-сензационно и не без известна доза злоба, че Алла Пугачова купува като смахната имоти в Подмосковието. Както обикновено се случва, в самата статия нещата изглеждаха къде-къде по-нормални, но трябва да се окепази Алочка - това е дълг на всеки уважаващ себе си журналист. Между другото, последният й албум - "Любаша" - е изключителен, казвам го без ни най-малка доза ирония. Наистина страхотен.
Както се бяхме зачели, по едно време чуваме гласовата информация: "Започва настаняването във влака по линията "Москва-Петушки". Поканват се всички пътници да заемат местата си!" Дълбоко в съзнанието ми, освен коктейлите, описани от Венечка Ерофеев, изплува и фразата на цапардосаната от мъжа си жена по отсечката Павлово - Посад - Назариево, която, за да прикрие белега, носи таке (нещо като пародия на Чосъровата Батска невеста): "Пушкин ли ще ти гледа дечицата?". Другият Ерофеев, Виктор, предлагаше на едно място Русия да се възприема преди всичко като художествено произведение. Напук на цялото изнервяне ми стана някак уютно - бяхме на литературна вълна.
Най-накрая дойде и нашият ред. Поканват ни да заемем местата си в плацкартния вагон, на перона звучи музика от филма "Диамантената ръка": "А нам всьо равно!". Въпросното возило се оказа подобрен вариант на конюшна, всичките 50-ина пътника спят в общо помещение като в комуналка: няма врати, почти няма прозорци - има, но с тъмни пердета на тях - ти си оправяш леглото, събличаш се до степен на приличие и припряно се пъхваш под одеялото. След което, ако никой около теб не хърка или не бълнува, заспиваш. А като се събудиш - си стигнал където трябва. Като на кино, при това в не-тъп руски филм.
На сутринта - ето ни в Нижни. Предния ден проф. А.А.Смирнов от Московския университет ни беше казал, че за Пушкиновата конференция пътува и В.В.Цоффка - учен, негов приятел, описа ни го най-общо и ни посъветва, ако имаме нещо нужда, да му се обадим. С г-н Цоффка бяхме в различни вагони, та преди тръгването не се потърсихме, но на гарата в Нижни се открихме. Мила среща - той никога не бил идвал в България, но познавал много българи и така - приятно му било. Обясняваме му проблемите си с визите и тъй като до сборния пункт в 12 часа има около четири часа, го молим да ни пази багажа на гарата, за да можем да се отнесем в тамошния Кремъл и да се опитаме да си уредим визовия въпрос. Той учтиво се съгласява, ние взимаме трамвая, пресичаме великата река Волга и - право в Кремъл. (Момент, Волга е велика река и гледката също е велика!) Търсим Департамента за култура, чиновниците пристигат на работа, идва и служителката от "нашата" стая. Изключително любезно ни пита нея ли чакаме и като разбира кои сме и защо сме дошли, най-учтиво ни кани. Демонстрира страшно добро чувство към нас, говорим си за България - още ли имаме такива големи домати и краставици, отговаряме утвърдително и на свой ред напираме да кажем колко сме компетентни по Пушкиновото творчество; тя ни изслушва с уважение и пита за нашите консерви, иска да разбере защо ги няма на руския пазар, ние, естествено, не можем да й отговорим удовлетворително. Влиза друга служителка, тя пък си спомня за това, че за първи път разбрала какво е кетчуп чрез българския внос, ние се тюхкаме колко сме непредвидливи, трябваше да вземем и да им подарим по един на "Олинеза", но, уви. На вратата почуква трети служител, запознават ни, той също благославя доматите ни и с радост ни съобщава, че всички казина и места за супербогаташи в Нижни ги държи българин. Този път, честно, не знаем как да реагираме, само промърморваме, че новината е страшно любопитна. Може би щяхме да продължим да се смайваме, но влезе поредната служителка и ни извести, че проблемът с визите ни е решен, продължили ни ги, докогато трябва. Благодарности, поклони, признателности и прочее.
И така - в Болдино!
Първото стихотворение, което Пушкин написва тук през прочутата есен на 1830 година, е "Бесове" ("Бесы"). То започва с популярния стих: "Мчатся тучи, вьются тучи", някъде го бях подминал на български като: "Бягат облаци в безреда"(?!). Според всички исторически сведения, на въпросния 7 септември, когато е написана творбата, е било слънчево, но когато ние 132 години по-късно пътувахме към Болдино, облаците съвсем правдоподобно "бягаха в безреда". Лошо време. Но сме в Болдино. Едно е да четеш за нещо, да слушаш, да го гледаш на снимки и картички, да ти разказват, друго е да го видиш, да го почувстваш. Да не говорим, че в монографиите си излагахме хипотези какви са предпоставките за този Пушкинов феномен - Болдинската есен през 1830 година. Какво се случва с Пушкин и какво прави възможна неговата свръхпродуктивност.
Иначе селото е доста неугледно. Както се шегуват руснаците, от времето на Пушкин в него нищо не се е променило. Не е съвсем така, разбира се, местните дори твърдят, че "благодарение на светлата памет на Александър Сергеевич" процъфтяват, но има разтърсващи неща. Схлупени едноетажни къщички, предимно дървени, някои ламаринени; само административните сгради комай са тухлени. Разтърсваща бедност, пред нея ние приличаме на дребни буржоа.
Газификация е направена едва преди три години, в юбилейната Пушкинова 1999-та. (Едва ли е случайно, че сред приказките на Пушкин е и тази за рибаря и златната рибка. Или, както набързо я интерпретира един от докладчиците - рибарят носи на бабата дървено корито, а тя мечтае за автоматична пералня!)
Но имението на Пушкини!... То и до днес е като че ли най-голямата и внушителна сграда в Болдино. По някакъв начин едва сега осъзнах истинския смисъл на факта, че Пушкин е бил дворянин. Отвън господарската сграда не изглежда съвсем респектираща, но отвътре е доста по-просторна и уютна, отколкото предполага. Експозицията е подредена с много вкус, обикаляш из нея и имаш чувството, че си в лабиринт - може би същият онзи, в който няколко пъти попада Херман от "Дама пика" - също написана в Болдино, но през 1833 година. По стръмна вита стълба на втория етаж - две по-големи самостоятелни стаи, светли и с различна атмосфера спрямо тези на долния етаж. В парка (защото по размери си е същински парк!) - алеи, изкуствено езеро, дъгообразно мостче, кленове, брези, беседки. На едно място - висок жив плет, нарядко насаден и ако се провреш под него, влизаш в невероятна ябълкова градина - като райската. Запазена е дори издълбаната в пръстта полукръгла пейка, на която според преданието Пушкин е обичал да седи и да съзерцава пейзажа наоколо - докъдето ти виждат очите - равнини, безпределност.
Излизаш от музея, в непосредствена близост до него - паметник. На Пушкин. Различен от този в двора на имението - там Пушкин седи на пейка, поетически зареян. Тук, отвън - друга опера. Някога всъщност мемориалът е бил на Сталин, след 1953 махат торса и върху постамента - ясно различим панталон от модерен костюм - поставят главата на Пушкин. Смешно. Прилича на чудовище. Насреща му - надпис: "Болдинци, да превърнем нашето село в село на високи критерии и образцов ред!"
Конференцията бе открита от проф. Н.М.Фортунатов, присъстваше и инициаторът на Болдинските четения - проф. Г.В.Краснов. Въпреки напредналата си възраст той демонстрира завидна памет и съвсем бистър ум. (Разказват ни в почивките: достоен човек. През 1968-ма се обявил срещу влизането на съветските танкове в Прага и го интернирали. Изгонен бил в малък провинциален университет, където е и пенсиониран.) От името на българите (така постъпиха и поляците, и италианците) поднасям приветствие, подарявам на музея в Болдино няколко книги за Пушкин, които сме направили тук, в София, за последните няколко години. Истината е, че не очакваха у нас да е обърнато толкова сериозно внимание на Пушкин; разбира се, стана им изключително приятно. За изказванията ни ми е някак по-неудобно да говоря. Докладът на Христо Манолакев беше озаглавен: "Идентификационните предизвикателства на чуждия текст в "Повестите на Белкин", моят - "Пушкиновите "Малки трагедии" като руска драматизация на европейската културна история". Само няколко реплики от дискусията: "Създадохте ни комплекси"; "Скоро никой у нас не се е опитвал толкова успешно да дискредитира утвърдените авторитети, писали за "Белкин", и да докаже собствената си правота"; "Руснаци сме, защо ние не сме се сетили за това, за което говорите вие?" Обясняваме им - точно затова не сте се сетили, защото сте руснаци. Един поглед отвън е много по-отрезвителен, много по-успешно избягващ клишетата, много по-научно еретичен. В крайна сметка ние се опитваме да четем руската литература като чужденци. И не бихме могли по друг начин. Едно ни обединява - всички имаме отношение към Пушкин, изучаваме го, интерпретираме го. Оттук до края на форума вече не ни гледаха формално - някакви си там българи, интересно какво могат да ни кажат - говореха с нас приятелски, с респект, с добронамереност. Последния ден в Болдино (все още в Болдино!) времето тръгна да се оправя, но вече нямаше значение - чувствахме се сред близки хора, за които България не бе само домати. Преди да се разделим - канят ни догодина по същото време. С удоволствие - викаме. Ама си мислим - ами визите, ами пътят, ами плацкартните вагони? Още веднъж целият този ужас? И миг след това - ами Пушкин? За разлика от началото - сега си бяхме извоювали правото, дано да можем.
На връщане към Нижни чужденците пеят песни. Италианска ("Санта Лучия"), полска - за някаква девица, изоставена от любимия си и скочила от стръмна скала, руски блатни - колкото щеш. Христо вика: "Дай да не излагаме страната!" и докато се усетя, подкара "Хубава си, моя горо". Аз се посвених. Песента свърши, женски глас го обяви за "Новия Гяуров", а мен ме попита какво пее? - Химна, отвръщам. Всичките - в шах. То бива, бива патриотизъм, ама...
Накараха ни дори да им преведем текста. Някои си водиха бележки...
Мисли, впечатления, преживявания - превъзбудени пътуваме в таксито за летище "Шереметиево", а от двете страни на пътя пробягват огромни рекламни постери с надпис: "Slow down. Pleasure up.". В самолета потънахме в креслата с приповдигнато настроение. И само след миг обявиха, че сме навлези в зона на турбулентност. Но - нейсе. (Г-н Цоффка ми зададе следните неочаквани въпроси точно по време на ретроспективната изложба "30 години Болдински четения" - той явно се беше издигнал над ретроспекциите: Ако един дипломат казва: "Да", това какво значи? - Не зная - отвръщам му. - Значи "Може би". А ако един дипломат казва: "Може би", това какво значи? - Не зная - отвръщам. - Значи "Не". А ако един дипломат казва: "Не", това какво значи? - Отде да знам - отговарям. - Значи, че не е дипломат - заключава самодоволно г-н Цоффка, сякаш той го бе измислил.) Тук завършвам, защото ако продължа, току-виж излязло недипломатично.

Людмил Димитров


Гл. ас. д-р Людмил Димитров е преподавател по руска класическа литература в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на монографията "'Четвероевангелие' от Пушкин. Опит за изучение на драматургичния цикъл 'Малки трагедии'"(1999), съавтор на академичния учебник "Руска литература XIX и ХХ век"(2002). Преводач на "Малки трагедии" от А.С.Пушкин (1996).
Болдино' 2002


* ХХХ - юбилейни - Болдински четения, първи международни и за първи път с българско участие