за неговата смърт не плачем само,
неволно плачем и за себе си...

Ядосвам се, ужасно ме е яд, като чета прекрасно оформената, но посмъртно излязлата книга "Отчаян пешеходецо" (издателство "Петко и Пенчо Славейкови") от и за Георги Мицков. Яд ме е, защото и в края на живота си Жорж, поетът и преводачът от най-висока величина, не можа да я види. Възрастта на мъдреците за жалост не трае дълго, справедливостта не е част от живота. Но книгите имат качеството да завръщат при нас още по-ярки и силни стойностите в изкуството. Отвътре гледа поетът - леко усмихнат, великодушен, дистанциран, извисен, едновременно крехък и твърд, заложил на единственото, заради което си струва несретния живот.
В едно писмо от 6 декември 2000 година той ми писа: "Вече се изселих в Горна Оряховица и живея при сестра ми. Не мога да се адаптирам към обстановката и се намирам в един душевен безпорядък. Това ми е последното изгнание. Сега тъгувам за Сливница и за София, която си остава мой мираж... Горна Оряховица е един селяндурски град... Ходих до Търново до изд. "Абагар" да направя опит да публикувам Лорка и Чезаре Павезе, но нищо не стана... Чета и подреждам архива си, правя си един подбор от мои непубликувани стихове, уж божем, за някакво издание по случай навършването ми на осемдесет години, но кой ще ме издаде... Преведох един блестящ италиански поет Джузепе Конте, един поет от средното поколение и, според мен, най-добрият след Марио Луци... и те съветвам, намирай време и си пиши стиховете, защото няма нищо по-хубаво и смислено от милостта, която ни е дал Бог - да пишем."
Цитирам тези лични моменти не само защото ми е скъпо всичко свързано с поета, а повече заради самия него. Искам още веднъж да се яви, както впрочем успява и в тази книга на неговия живот, по собственото му определение. Вкус и отлично познаване на различни литературни традиции личи в подбора, който сам Георги Мицков е направил на преводите и имената в "Отчаян пешеходецо" - своеобразна антология на едни от най-добрите световни поети. Пиететът му към изкуството. Отдавна знаем, че много от качествената българска поезия е длъжница на неговите блестящи преводи, подбирани с мисионерска страст и точен усет за стойностното и авангардното в поезията на много европейски езици. Но би било поредната несправедливост спрямо Жорж, ако не се оцени по достойнство качеството на неговата поезия - впрочем, признавана с награди навън, както и преводаческата му работа. Стиховете му можаха да видят бял свят едва след 1989 година. Светът в нея, обаче, присъства винаги с най-деликатните си нюанси и най-значителна пълнота. Еднакво разтърсващо звучи писаното през 1959 година, например, и това от 1977, 1985 или 1999. Стотина страници в шест, назовани по негови стихове части. Там са вила Боргезе, горският дом "Брезовица", Делфи, градината на баба Харитина в Белово, Люксембургската градина, Овер и Ван Гог, Брюге, Париж, Крушево или стара София - пасаж "Св. Никола" 26, Витоша и Сливница, още - поети, приятели, даже кучето, майката, бащата, убитият от комунистическия режим брат, любовта. Най-важните топоси и посвещения на поета. Най-наскърбяващите, най-възвисяващите.
Още с "Господи, къде да ида да умра" Георги Мицков като че ли беше разрешил всичките въпроси с този свят, беше се простил, беше се оттеглил в дълбините на духа, не само беше стигнал края, но вече беше надникнал отвъд. Имам един кошмар оттогава. Април, рожденият му ден. Къщата в Сливница - не място за живеене, а място за умиране. Той, свит в бедняшките си постелки, болен, прорасли мушката пред мътните прозорчета, маса, отрупана с неща, отдавна ненужни, но присъстващи, пишещата машина - също, угнетяваща угаснала печка на твърдо гориво, прокъсани черги, влага, влага и миризма на мухъл, претрупан с книги шкаф - единствената красива и светла ценност в стаята, една полузатваряща се врата и котка, която ту влиза любопитна, ту ненахранена отегчено излиза. Няма сякаш преграда между вътрешността на стаята и света отвън - той почти липсва, освен боровете, отдалечения път, самотността. Край, сред който Жорж Мицков все още диша, усмихва се, подарява с удоволствие и достойнство последната си книга, завършек, след който той вече знаеше какво следва - "Аз съм едно създание по-друго/ и междина от други мигове -/ от музика и от поезия,/ копнеех да съм всичко,/ но няма всичко в тоя свят преходен,/ от сянка не остава сянка." Въпреки всички свои житейски несрети - лагер, преследване, принудителното изгнаничество на Витоша и Сливница, от които той не се озлоби, не се оплака (само веднъж, с тъга и съжаление спомена колко добре би се чувствал в една стаичка в София, по-близо до случващото се, но пък остана по-близо до небето). Поезията му свети от вътрешно озарение и философски прозрения, изискана, трептяща от емоции и любов, вглъбена, без да бъде мрачна - като самото естество. Заглавието на посмъртната книга на Жорж Мицков, като посмъртна маска отразява само част от същността на поета, защото той до края успяваше да надмогне отчаянието с упованието си в силата на изкуството. "Отчаян пешеходецо", "търсач на невъзможното" нарича той Рембо в едноименното стихотворение и тук отново пророческата му дарба се проявява чрез прозрението и за себе си: "Живели сме привидно само/ в едно по-друго и различно време,/ което космогонично си остава все едно и също."
Не знам, но ми се иска да вярвам, че Жорж ще види от Там, където е, тази своя последна книга, направена и издадена с толкова любов и разбиране, че чак да не те е страх от смъртта.

Силвия Чолева