Видимият салон
Видимите неща днес говорят прекалено ясно. Хиляди неща напират да излязат на повърхността, да се изявят, гърди геройски напред да изложат или да прострелят. Те са показни като в салон, четливи. През комунизма по-важно бе явлението "невидим салон", да не се издават скритите неща. Днес слободията отприщи бентовете на всичко кално в човешката природа, нещата волно излизат навън и колкото да са правени на тъмно, ги виждаме, помирисваме и чуваме. Към "салона" като пространствена метафора имам слабост отколе. По-ревнивите литературни читатели си спомнят две нашумели статии за салона. Едната бе на Цветан Стоянов и се казваше "Невидимият салон". Другата се казваше "Встрани от видимия салон" и въпреки най-присъщата ми черта - вродената скромност - ще кажа, че е моя. И двете бяха гледани накриво от режима. Моята я наричали не със заглавието й, а "статията" или "онази статия". Затуй пак ме тегли подобно заглавие - сега в друга ситуация и проблематика, за салон по-видим и лесен за четене и казване, още по-отблъскващ.
Вече добре знаем какво стана и защо е трябвало да стане: посткомунизъм във вид на слободия, евфемистично наречена демокрация. Най-лошото на комунизма е посткомунизмът, каза наш сънародник. Мислехме, че по-лошо от комунизма няма, а ето че имало. Искаше ли "отчуваната опозиция" посткомунизма и защо не направи срещу него, каквото трябваше? Защото голямата й част са от бившите му редове и органи? Не знам. Въпросът ме вкарва в скрити неща, а аз ще говоря за видими.
Скритите неща днес са просто тройно правило. Хиляди българи искат отговор на много въпроси, които тровят света ни, но никой не им го дава, защото тези, за които се пита, са същите, които трябва да отговорят. Класическият въпрос, на който никой не е получил и няма да получи отговор, е откъде взеха парите новоизлюпените богаташи. Знаете кои са най-новоизлюпените и най-новобогаташите и с какви организации са свързани. Кой да им подири сметка - власт, опозиция, съд, полиция? Ако и те са свързани, как да го направят? Или още по-страшното - ако такъв е бил сценарият от "силата"?
Бързам да напусна тази мръсна, сигурно най-мръсната сфера на днешния ни живот и да отида в друга. Тя е светла и излъчва светлина: пресгрупата, честните частници. Какво стана с тях? Те започнаха с "два счупени стола и една стара пишеща машина", с тях за кратко време забогатяха и станаха честни частници или частни честници. Като такива освирепяваха срещу всеки, който не мисли така. Истината естествено не съвпадаше с тяхната, та с "медийния император" Петьо Блъсков се срещахме в съда. А какво виждаме днес: че собствениците не били собственици. Блъсков и другите край него си нямат пресгрупа. Ето го простото тройно правило. Ако си собственик на една нива, която си обработил, може ли някой да ти заповядва в нея? Не може. Кой тогава им заповяда на тези честно-частници? Кой им взе бонбончето? Някой. Кой е той, питайте тях. Но аз лично не крия, че Петьо ми липсва на първа страница на "168 часа". Добре псуваше момчето. В "Отечествен фронт" беше хрисимо, в слободията се качи на мерцедес и се разпсува. И той изживя "прехода".
Посткомунизмът изимитира много вестници, все "свободни и независими". Днес все повече се вижда, че вестникът е един като в правешкото време. Посткомунистическите всекидневници се различават, колкото комунистическите. Да не би пак от едно място да ги командват - оттам, отдето дойдоха шефовете им? Не знам, аз говоря само за видими неща. "Демокрация" се различаваше, но щом стигна до най-ниската си точка Недко Петров да стане главен редактор, явно, че и тук се случи онова, което видимо напираше да се случи.
Видимият салон предлага най-изразни гледки на път. Пътувах с автобус до Виена и видимият салон ми предложи любопитни неща. Няма да говоря за прекрасните дворци и прочие сгради, правени от прекрасни хора, с черен и чужд труд. Не и за виенския сметанов сладолед, украсил заглавието на шумна статия от Атанас Натев по онова време. Не и за художествено-историческия музей, за който знаех коя картина къде се намира, а сега ги и видях и съм благодарен на Бога.
Всеки българин, посетил западен град, се впечатлява най-напред от реда. Аз също. Но го намирам за техен ред. Така са се развили нещата при тях, такава е цивилизацията им, такъв е редът им. По много други точки на земното кълбо редът не е такъв. Трябва ли да приемат този? Аз лично бих се възпротивил. Не че чистотата по улиците, порядъкът на обществени места, неагресивните хора, изрядно паркираните коли, ни една драсната, ръждясала, мръсна и прочие, не ми допада. Но за да бъде така и у нас, трябва да приемем и останалото, а от него аз потръпвам - колкото и от евентуално връщане на комунизма. Кой комунизъм? Същият, който измислиха дядовците на тези подредени и неагресивни хора и го пратиха при нас на проба.
"Останалото" е онова, което е трябвало да се пожертва, за да дойде материалното благополучие, добрият бит, многото пари, Холивуд и глобалното село. Друго Западът вече няма, то е пожертвано. Изоставена от боговете, тази цивилизация е не само индивидуалистична и за нищо няма стабилен отговор, но и материалистична, защото борави само с достъпен, едноизмерен свят - око да види, ръка да пипне. Частният мозък, несанкциониран от по-висши сили, безконтролно създава технологични и материални ценности, подобрява живеенето на парче, втриса природата на едро и внедрява човека сред тях като напапкано винтче. Друго той вече не може да създаде. Бунтът на масите приключи; те искат и тъй като плащат, щедро им се дава. Първата жертва от това е високата култура и изкуството, та западнякът се превърна в един осигурен, задоволен и крачещ духовен чироз.
Гледах безподобната красавица Виена, радвах й се от душа. Убедих се и в нейната толерантност. Запазили паметник на армията, влязла в нейната територия и трудничко излязла - съветската. Не знам защо не си направят паметник и на турската армия, която аха да бастиса града преди векове. Дотичал полският крал, спасил ги, по обратния път освободили унгарците и прогонили калъчлийската сган. Жалко, че не я натикали там, където й е мястото - в леговищата й. Както и да е, минали работи, кокетна Виена е забравила за тях, както и за това, че двамата ни добри познати ятаганът и сталинският ботуш са си правели сметки за красавицата. Ботушът е уважен - върху дом, където грузинецът се е подвизавал, има плоча. Тъй е - виенски валс, сметанов сладолед, кафе меланж...
Тамошният видим салон проявява в негатив нашия. Това, което там не е станало, станало е у нас. Историческите неща са дълга тема. Ето по-дребни. Никъде не видях мутренски коли, нито мутри зад волана - виждах хора с нормални вратове и (това вече го предположих) без висящи дела за убийство, насилване, сплашване или грабеж. Колите са маркови, удобни, красиви - мутренски, ще кажем ние, а собствениците им се държат като нормални граждани на държавата и реда си. Не видях джипове, с които парвенютата в нашия салон фучат като с танкове през градовете. (Сравнението дължа на Мишо Неделчев.) Джипът се ползва по предназначение, не да показва дебел джоб и врат. Исках да надникна в парламента им и да видя имат ли там Доган - да му плащат, без да работи, и никой нищо да не му каже, ни шефове, ни журналисти. Навсякъде за отсъствия уволняват. Този няма ли кой да го уволни?
В покрайнините е различно. Говоря вече за друго, което жалостиво проявява нашия видим салон: цените на стоките. По света с отдалечаване от центъра цените на едни и същи стоки намаляват. У нас се увеличават. Колкото се отдалечаваш от Женския пазар в жека-тата или от София, толкова цените набъбват. Колкото по-жалко е магазинчето и сергията, толкова по-скъпо. Колкото по-малко баби има в селцето, толкова по-непоносими цените. Нескрит, видим рекет, дивна пазарна икономика.
Автобусът пътуваше, разнасяше нашия видим салон по света и чуждия по нашенско, та сравнявах. Чудо е унгарската и сръбската земя. Тя не бе така бастисана, както у нас от сталинското изделие БКП. В смисъл, не бе натикана изцяло в "блоковете", хората не бяха прокудени от родните им гнезда, устоите на традицията не бяха порутени. Днес видимият салон го показва. Изрядно обработена земя, сантиметър от нея не е изоставена. Тук-там ще видиш "блок", повечето са онова, на което българите му казваха нива. Същото по австрийско, но там проблем щеше да има, ако ятаганът или ботушът се бяха настанили. И като сравнявах с нашата земя, унизена и от комунизъм, и от посткомунизъм, се питах случайно ли е или нарочно. Преди промените знаем кой свърши този геноцид срещу българското село. Но кой го продължи след това? За кого селото и земята, устоите на традициите и изворът на живота нямат значение? За всички, които управляваха и управляват. Не се чудете, че земеделските министри обикновено са сделка с партньора.
Гледах от автобуса тази ведра и радостна земя, а върху нея грозно се наслагваше нашият видим салон: нашите келемета, с които се осея земята. Келемето е изоставена земя. Грозна, потискаща гледка. Няма кой да работи тази земя, никой с нищо не подпомага инициативата млади хора да идат. Толкова правителства се изнизаха - по въпросите на селото сякаш всички бяха от едно котило. Както всички са от едно котило за реституцията, командировките, неконтролираните автомобили, народните кюфтета, луксозните станции и привилегиите на т.нар. народни представители. А по селата стари хора, тежкият труд не е за тях, в никой двор не ще видиш тракторчето с машини за прикачване. Хората гледат по някоя козица и градина, поминуват и толкоз. Селото ни е дотук.
Пъстрее салонът от келемета, те пъстрят картината му с грозотия и немотия. По същия начин пъстреят келемета в политиката, наляво, надясно, по средата, себе си уреждат, други уреждат, а главното увреждат. Шетат и разнасят своята келемещина по Родината ни, грижливо опазена от дедите ни във времена, когато това е било трудно, защото нашественикът умеел да сътворява келемета, не знам дали за друго го бива.
Видимият салон пъстрее и другояче, абсурдно и неразбираемо. Пътищата задръстени от коли, заведенията пълни, университетите ще се пръснат от студенти, в магазините има всичко. Значи от много хора се купува, консумира се и се плаща - не само от богати. А нали народът е под границата на живеенето? На кое да вярваш? На немотията или на другото? И двете се виждат с невъоръжено око.
Остава ми да ги гледам поотделно. Видимият салон ги показва без връзка.

Енчо Мутафов

Проф. Енчо Мутафов е преподавател в ЮЗУ по теория на литературата и културознание. Автор на шестнайсет книги, между тях "Подвижният човек", "Съпоставки в изкуството", "Художници", "Милост за нас. Статии за културата", "Двуизмерния човек", "Книга за Радичков", "Захари Стоянов и българската култура". Издал три книги от поредицата "Българската мяра в литературата" и Христоматия по литературознание.