Симпатия към теорията,
любов към поезията
Германският писател Георг Клайн бе един от участниците в литературната среща "Думите - мост или пропаст? 'Забранени думи'", организирана от софийския Гьоте институт, берлинския Дом на литературата и българското сп. "Съвременник" в края на септември 2002 г. Георг Клайн е роден през 1953 г. в Аугсбург. В момента живее в Остфрийзланд и в Берлин. През 1998 г. публикува първия си роман "Либидиси", който предизвиква фурор в литературните среди в Германия. Следват сборникът с разкази "Призоваване на сляпата риба", отличен през 1999 г. с наградата "Братя Грим", романът "Барбар Роза", получил през 2001 г. австрийската литературна награда "Ингеборг Бахман". Творбите му са преведени на английски, френски, испански и холандски език. Предстои да излезе от печат сборникът "За германците".

- Г-н Клайн, на срещата се поставиха много теоретични въпроси за преодоляване и преработване на миналото, за родината и липсата й, за патоса, сантименталното писане и дистанцията от него... Задавате ли си ги всеки път, преди да започнете да пишете?
- Не. Писането ми не се управлява от теми или въпроси, а от фантазии и идеи фикс. Въпросите идват едва когато разбера, че в нещо не съм успял и тогава се питам защо се е получило така.
- Значи нямате нужда от това теоретизиране?
- Теорията за мен е нещо второстепенно. У себе си нося симпатия към теорията и любов към поезията.
- Как стана така, че започнахте да пишете?
- Струва ми се, че корените на моето писане са в детството ми. Дълго наблюдавах майка ми как чете, а тя беше страстна читателка. Още тогава забелязах, че книгите са тези, които предизвикват страстта и още като малко момче изпитах непреодолимото желание някога аз самият да мога да докарвам майка си в това състояние на страст.
- Дълго сте чакал, докато бъде публикувана първата ви книга.
- Да, имах проблеми с германския литературен пазар. Някъде към 1986 - 1987 г. вече бях достигнал нивото на писане, на което днес се намирам, но едва пред 1998 г. успях да издам първата си книга. През тези 12-13 години писах текстове, които обаче не можеха да бъдат издадени. Тогава това много ме потискаше и тревожеше, днес бих казал, че съм имал късмет, защото писането ми се развиваше в защитено пространство и можех да натрупам стабилен запас от добри текстове. И сега мога да измъквам от чекмеджето си текстове, писани по различно време, само че това не бива да го казвам. Когато някой голям всекидневник ме помоли да напиша за него нещо, мога да дам текст например от 1998 г. и никой да не забележи.
- Какво ви казват в издателствата, които отначало са отхвърляли написаното от вас, а сега го обявяват за най-доброто на немската литературна сцена?
- Малко ми е неприятно отново да разбутвам тази стара история. Хората, които отхвърляха работите ми, още заемат същите постове. Това са същите мъже, които и днес определят дейността на издателствата. Често попадам в такива комични ситуации, при които при мен идва някой и ми казва: "Ще напишете ли следващата си книга за нас? Аз съм ваш страстен почитател". А аз му отвръщам: "Но не си ли спомняте, вие вече два пъти отхвърляхте моя книга - един път през 1987 г. и втори път през 1993 г.?". Разбира се, той нищо подобно не си спомня. И затова не искам повече да бъркам в тенджерата, а само ще поставя отгоре похлупака и ще наблюдавам кротко случващото се.
- От какво живеехте през това време?
- По-важното е, че наистина живеех. През 1986 г. се запознах със сегашната си съпруга, тя също е писателка. Родиха ни се две деца. Но това беше време, когато в Германия относително лесно се намираше работа, от която можеш да спечелиш добри пари. Втората половина на 80-те бе все още богато време, а пък и аз бях млад, така че не се оплаквам. Преди обед пишех за себе си, а следобед правех нещо друго за пари. Давах уроци по немски на чужденци, пишех текстове за други хора - дипломни работи, дисертации и т. н. Няма нищо изключително в тези занимания. Литературната ми работа просто бе разделена от другото. До 35-та ми година нямах никакви проблеми, когато станах на 40, постепенно почувствах, че вече ми е по-трудно. Забелязах, че вече нямам силата сутрин да работя по романа си, а следобед да пиша дисертацията на чужд човек. Тогава реших, че трябва да направя всичко възможно, но да си остана само писател.
- Възможно ли е в Германия да се преживява само от литературен труд?
- В германската система за подпомaгане на немската литература има толкова много пари от обществени фондове, че повечето писатели могат да си позволят да не живеят от продажбите на книгите им. Даже по-голямата част от немските писатели живее не от продажбите на творбите си, а от парите от награди, стипендии или пък пари, които се дават от културните министерства по провинциите или даже от отделните кметства. Всяка година има между 50 и 120 писатели, които живеят само от парите на тези обществени фондове за подпомагане на немската литература. От две години аз съм в привилегированата позиция да се издържам от продажбата на книгите си и само при нужда да кандидатствам допълнително за такива помощи. Но като чуя как съществуват писателите в България или Унгария, си казвам, че трябва да съм доволен, че все още имам възможност да живея в някакъв икономически рай.
- По време на дискусията в София ваша българска колежка спомена българския поет Христо Ботев като "поет, който е в кръвта на всеки българин". Има ли немски поет, който да е в кръвта на всеки германец?
- Думата "кръв" многократно ми се набива в ушите. Предполагам, че тя се забива като нож в сърцето на всеки германец. Да се говори така, е твърде щекотливо. Да се говори за кръвта на народа или на нацията в Германия все още е нещо деликатно, тъй като въпросът е обременен от времето на националсоциализма и за съжаление това обременява и отношението към поетичната традиция. В момента аз се опитвам да говоря по подобен начин в Германия, като споменавам думата "родина" например, търсейки точния езиков контекст, в който хората да не се смущават, казвайки "тези стихове са в нашата кръв" или пък "от тези текстове към нас се обръща една добра Германия", но това все още е ново и изненадващо за повечето германци.
- Значи няма общогермански автор? Гьоте, Шилер или друг?
- Буржоазната традиция носеше тези автори до 1933 г. Но по-ниските социални слоеве по никакъв начин не са били така приобщени към високата литература. Майка ми например, която произлиза от средите на пролетариата, знаеше наизуст десетина стихотворения и балади, но ги беше научила в младежката девическа организация на националсоциалистите. Разбира се, аз съм много радостен, че тя знаеше тези стихотворения, тъй като по-късно те станаха основата на знанията ми за поезията. Но точно в този конфликт е и отговорът на въпроса дали немците носят в съзнанието си стиховете на някой свой поет.
- Германците определят като "историческа рана" времето на националсоциализма и в повечето случаи прескачат това на комунизма. Сякаш ГДР изобщо не е съществувала. Защо?
- Труден въпрос. Времето на националсоциализма не е наследено от Германия като национално минало. Времето на националсоциализма се превърна в минало на целия свят. Нюрнбергският процес не е съд, на който германците са посочили своите национални виновници, а международен съд на победителите. Преди Германия да може да осъзнае и изрече собствената си вина, световната общественост формулира вината на Германия. Иначе много бавният процес на разбиране на мъката и страданието от току-що отминалото време се ускори от това, че веднага след войната за тази мъка и това страдание започна да се говори от голямата световна сцена. Затова годините непосредствено след войната някак по-трудно влязоха в сферата на емоциите. Струва ми се, че в момента в Германия постепенно почва да се заражда мисълта и за хората, загинали насилствено през 50-те и 60-те години. Ние имаме объркано отношение към редицата на мъртвите, ако и тази редица да е построена хронологично. Вниманието ни е фиксирано върху собствените ни мъртви от времето на националсоциализма и върху взетите назаем мъртви - евреите от Източна Европа, убити от немските националсоциалисти. Пак казвам, че това не са нашите мъртви, а доставени отвън мъртви. Според мен това е голям проблем на немската култура в момента.
- Има ли забранени думи в Германия?
- Не съм сигурен, че днес съществува истинско езиково табу. Ние нямаме такава голяма обществена сцена, където всички да се изявяват. При нас обществото е разделено на различни сцени и среди, където е възможно различното говорене. В кръга на писателите и литераторите може почти всичко да се каже. Ако то е нещо напълно отхвърлено, рискът е в това, че в общността се появява неприятно чувство. Никой няма да те заплаши, че ще те изключат от Съюза на писателите, но някои от тях може и да ти обърнат гръб. Но това не е табу, а просто неловкост. Да, има думи и изрази, които предизвикват състояние на неловкост. Ако например аз кажа, че всяко време има своя култ към мъртвите и че ние трябва да помислим дали нашите мъртви не са свещени, ще предизвикам сред колегите си чувство на неловкост. Струва ми се обаче, че неловкостта идва оттам, че в моето изказване има някаква истина.
- По време на една от дискусиите вие се обърнахте към колегите си с репликата: "Не бива прибързано да се правим на по-мъдри." Смятате ли, че писателят е по-мъдър от останалите? Чувствате ли се такъв?
- Положението с мъдростта е същото като с чувствата, които не са ситуации на вечност. Чувствата са ограничени във времето, те имат малко пространство на интензивно действие. Чувствата ни връхлитат бурно и бързо ни напускат. Същото е и с мъдростта. Струва ми се, че има моменти, в които пиша мъдро, но тези моменти са последвани от дълги фази на пълна глупост.
- Имате ли чувството, че сте с някаква мисия на този свят?
- Сутрин, когато се събуждам, все още имам шанса през деня да действам така, че да не се чувствам виновен спрямо близките си. Ако в края на деня спокойно мога да си кажа: "Избягнах най-лошото", значи съм изпълнил мисията си. Не съм американец и може би затова не искам нито да защитавам света, нито да го спасявам.
- В заглавието на срещата стои думата "мост". Ние, българите, строим своите мостове към Западна Европа, в частност Германия. Според вас германците имат ли нужда от тях, ще ги използват ли, или все още се страхуват от люлеенето им?
- Имаме нужда от чуждото, за да разберем това, което е в нас, а не какво в действителност представлява чуждото. Мисля, че никога не бих разбрал какво е България. Когато се опитвам да схвана какво казват моите български колеги, аз всъщност се опитвам да разбера по-добре себе си. Целият този процес задвижва някакви сили в мен, затова си заслужава да тръгна по следите на мисли, които са ми чужди, но пък може да се окажат вдъхновяващи. Беше ми интересно да слушам изказването на Емилия Дворянова, чиято аргументация на собствените й тези звучеше религиозно-спиритуално. Това за мен е напълно чуждо, далечно, но пък ме отпраща на мое собствено пътешествие. Даже там, където не разбирах за какво всъщност става дума, ми беше безкрайно интересно.

Разговора води Жанина Драгостинова



Разговор с
Георг Клайн