Старите проблеми
на Новия симфоничен оркестър


Своя 12-и сезон откри и Нов симфоничен оркестър. Очевидно за да може да се състои това кратко изречение (трябва да си дадем сметка), се искат извънредни умения да се убеждават различни физически и юридически лица да дават пари, за да се организират няколкото сезонни концерта на частния български оркестър. Очевидно е също, че тези взаимоотношения са придобили вече свойството да се възпроизвеждат, да се задържат - за това говорят списъците на участващите в годишния фонд на оркестъра. Сега се очаква те да се проецират и върху взаимоотношенията оркестър - оркестранти. Защото и в началото на тоя сезон, лицата от началото на миналия са сведени до минимум. Новите хора са над 50 човека. При това в един класически двоен състав с намален щрайх. А тези стремглави метаморфози могат да те направят толкова подозрителен, че вече да се съмняваш дали програмата, избрана от диригента, е определила броя на оркестрантите или обратното. Във всеки случай конфигурацията Бетховен-Шостакович-Моцарт отново показа превеса на хард-класическия вкус, в който нищо не се променя, освен дистанцията между слушателя и неговите предпочитания. Впрочем репертоарният консерватизъм май е единствената консенсусна точка между постоянните ни оркестрови формации, техните производни и диригентите им (независимо стари ли са, млади ли са и къде работят). Спорадичните изключения не се броят.
За спорадично изключение бих приела вече дори някое почти неизпълнявано класическо произведение, тоест някаква репертоарна рядкост. За каквато в известен смисъл би могла да мине увертюрата "Прометей" от Бетховен, с която Росен Миланов откри концерта си. Бих я приела, ако бе изпълнена наистина. Но тя се оказа най-големият препъникамък за най-новия Нов симфоничен оркестър. Още във въвеждащото адажио смутиха и встъпленията, и балансът между групите, и силните динамични "изцепвания", които в алегрото преминаха към знаменито усилие да се изсвири в синхрон прочутата стакато-тема в до мажор. Имаш усещането, че тази музика нищо не им говори на младите; няма емоционалност в звука на оркестъра, няма общност - една грапава констатация на артефакта и толкова. Положителният контраст в присъствието на музикантите настъпи с Камерната симфония на Шостакович, в която независимо от някои напълно логични несполуки веднага се почувства, доколко тази музика по съвсем различен начин се посреща от оркестъра. И от диригента. Характер, динамични амплитуди, градации, фрази - творбата бе разчетена с участие, с добра звукова организация и едно общо съучастие, което напълно повиши ефекта на музикалното внушение. Специално искам да подчертая солата на цигуларката Гергана Бенчева и виолончелиста Димитър Тенчев (поне тези имена фигурират в списъка на оркестъра).
Силно започна и втората част - солист на Петия Моцартов концерт за цигулка бе Веско Ешкенази. Дебютът му с оркестъра бе не само очаквано много добър; неговото собствено отношение към музикалната материя някак изведе оркестрантите от предполагаемото стъписване пред прозрачността и съвършенството на фактурата. Контактът се получи; Пантелеев свири Моцарт красиво, естествено, бистро, драматургически ясно, със симпатично акцентиране върху театралната Моцартова усмивка (особено в третата част). Публиката подлудя, а в отговор Ешкенази зае концертмайсторското място за изпълнението на финалната пиеса - увертюра "Леонора 3", ефектна идея, не сама по себе си, но и като въздействие и резултат върху щрайха на оркестъра, който имаше водач, наистина. Така че концертът завърши с релативна градация на възприятията. Едно изчислено стечение на обстоятелствата, но то не отмества въпроса за онези необходими задължителни движения и най-вече за редовната репетиционна работа, която превръща събраните заедно да свирят млади, талантливи музиканти в оркестрова формация.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо